благодарност. След което старата жена отиде да спи.
Тогава Вилхелм остави пилата настрани и седна до Мари на канапето, което бе изработил собственоръчно.
— Изглеждаш ми много отпаднала! — каза той и погали ръката й.
— А ти днес си по-блед от вчера.
— Би трябвало повече да се щадиш!
— И ти също.
— Да, да — усмихна се той. — Все си даваме взаимно добри съвети.
— Как върви работата с твоята машина?
— Напредва бавно, но сигурно. Трябва да правя много изчисления.
— Кога ще е готова?
— Преди Коледа.
— Колко хубаво! В празничните дни ще можеш да си отпочинеш.
— Ай онзи куп пари, Мари! Двеста марки, че и повече.
От смайване тя плесна ръце.
— Двеста марки! Тези англичани сигурно са страшно богати хора! Какво ще правиш с парите?
— Ще ти го прошепна на ухото.
Той хвана главата й, придърпа я по-близо, целуна я по устните и шепнешком каза:
— Ще се оженим.
Тя се изчерви, в очите й се появи щастлив, замечтан израз и попита:
— А сигурно ли е, че твоят англичанин ще плати?
— Разбира се! Та нали сключихме договор.
— Ами къде живее той?
— В Лийдс. Но на всеки три месеца пристига тук.
— Дано не те разочарова.
Изведнъж лицето му стана сериозно. Той се загледа, замислен в една точка пред себе си.
— Би било лошо — въздъхна. — И то в две отношения.
— Защо?
— Ах, остави! Да говорим за нещо друго!
Той изрече тези думи рязко и с явно нежелание да продължи темата. Ала любовта има остро зрение и остър слух.
— Вилхелм, имаш грижи, нали? — попита тя. — Моля те, сподели ги с мен!
— Няма смисъл!
— О, има! Възможно е да ти помогна.
— Изключено!
— Тогава поне облекчи сърцето си, като споделиш!
— Е добре, след като толкова настояваш! Мари, я ме погледни, погледни ме в очите! Тъй! И сега ми кажи дали ме смяташ за почтен човек!
— Естествено! — простичко отвърна тя. Вилхелм поклати глава.
— И все пак не съм такъв — призна той, тъжно усмихнат. Тя го прегърна и се засмя.
— Първо ме изслушай — каза той, като се освободи от ръцете й, — и после сама ще прецениш! Когато англичанинът ми възложи да му изработя тази машина, аз проявих твърде голяма гордост, за да измоля от него сума в аванс. Както разбирам едва сега, това е било голяма глупост от моя страна. Нуждаех се от различни неща, ала нямах необходимите средства, за да ги платя. В крайна сметка моят майстор сигурно щеше да ми помогне, но той не бива да узнае нищо за машината. Ето защо при един или друг повод от време на време си измолвах по някое парче стомана или месинг от него. Обаче това се оказа недостатъчно, тъй че се видях принуден без знанието му да вземам онова, от което се нуждаех.
— Не си постъпил правилно, Вилхелм. Ще трябва всичко да му признаеш и допълнително да му платиш за взетото.
— Естествено. Ами ако англичанинът се откаже от машината? Би било ужасно! При годишната инвентаризация през януари всичко ще излезе на бял свят. И тогава майсторът ще ме обвини в кражба. Само ние двамата имаме достъп до склада с материали.
— Ох, в такъв случай наистина са те налегнали тежки грижи! И те са особено потискащи, понеже не съзнаваш, че поведението ти не е било съвсем безукорно. Но аз мисля, че англичанинът ще плати за труда ти. Иначе изобщо не би ти поръчвал машината. После ще обезщетиш майстора си и най-открито ще му признаеш всичко, с което ще се оправдаеш и пред собствената си съвест.
— Права си. Прости ми, че те обременявам с невесели неща! Ти самата си имаш достатъчно грижи!
— Наистина е така! От ден на ден татко става все по-зле и ми се струва, като че ли всеки час трябва да съм готова да посрещна неговата кончина. На всичко отгоре не сме в състояние да облекчим поне мъничко страданията му… ох, голяма е мъката ни!
Двамата се изправиха, сякаш в безмълвно признание за неприятното и тягостно чувство, предизвикано от края на разговора им.
— Кога излиза за последен път навън, Мари? — попита Вилхелм.
— Днес преди обяд… за пет минути.
— Видя ли пак онзи изискан господин, когото толкова често срещаш?
— Не, този път не, ала завчера го зърнах на пазара. И отново тръгна подир мен.
— Докъде те следва?
— До пътната врата.
— Но не те заговори, нали?
— Само да беше посмял! Щях да му дам да се разбере!
В очите на младежа проблеснаха искри на нескрита гордост.
— Ти си смело момиче — каза той. — Само така! Все пак те съветвам да бъдеш предпазлива! Знаеш какво се говори из града за чудовището в човешки образ, което не се спира пред никаква дързост, пред никакъв риск и пред никакво престъпление. Дори почтените мъже се боят от него.
Мари се стъписа. Обхвана я боязън.
— Да не би да искаш да кажеш, че човекът, който без да пророни дума тръгва по петите ми, щом ме зърне на улицата, е онзи злокобен тип, наричан Капитана, че той е предводителят на тайнствената банда от престъпници? — Не изключвам тази възможност, Мари. Никой не го познава. Властите са безпомощни срещу него. Ръката му е много дълга. Той поема всякакъв риск, може всичко, налага се във всичко, постига всичко. Никой не съумява да прозре плановете му. Затова човек трябва много да внимава.
— Ах, Вилхелм, сърцето ми съвсем се сви!
— Недей така, Мари! Предупредих те само за всеки случай, за да избегнем някое нещастие. Самият аз се питам защо ли пък един престъпник ще хвърли око тъкмо на теб. Не се тревожи напразно, но внимавай!
На сбогуване двамата си подадоха ръка.
— Лека нощ, Мари!
— Лека нощ, Вилхелм!
Една целувка, после тя тръгна и забърза нагоре по стълбите, за да седне пак пред своята бродерия, с която, влагайки много труд, се надяваше да припечели няколко гроша.
3. ЧОВЕКЪТ С МАСКА
През Рингплац крачеше един добре облечен мъж на около шейсет години с голяма сива брада. Той леко провлачваше левия си крак и се подпираше тежко на бастун със сребърна дръжка. Бавно и с отмерени крачки мъжът свърна в горния край на Васерщрасе. На номер четири на същата улица се намираше едноетажна мизерна къща, до чиято входна врата на дървена табелка бе написано, че там Соломон Розенбаум имаше вехтошарски магазин и заложна къща.
Вратата беше заключена. Мъжът почука. След доста време тя се открехна и в пролуката се появи женско лице с гърбав остър нос.
