Отмъщението е сладко нещо

Сибин МайналовскиОтмъщението е сладко нещо

„Единствената разлика между женския каприз

и “вечната любов" е тази, че капризът трае по-дълго"

Оскар Уайлд, „Портретът на Дориан Грей“

Тази нощ валеше като из ведро. Мислех си, че никога няма да стигна до кралския палат, но ето че не бяха минали и два часа, когато острите кули на безумно нестандартната постройка се извисиха пред мен. Имах още половин час, докато стигна на мястото, за където бях планирал яростното си отмъщение. Половин час, в който щях отново и отново да се връщам в спомените си към предателството на жената, която си мислех, че обичам… и която, както се оказа, само си беше играла с мен и ме беше захвърлила, както разглезено дете, свикнало да получава винаги всичко, което иска, пуска небрежно в кофата за боклук непотребната вече играчка.

Само допреди пет-шест часа аз — почти уважаваният и не чак толкова лош придворен маг на Шамлок — бях заседнал заедно с мои приятели от градската управа в „Палавия дракон“ — обичаната и неприлично евтина кръчма, разположена точно на кръстопътя между Северния и Източния Тракт. Бирата се лееше като река, бисерите и вицовете се сипеха като монети от кесията на богаташ, а кръчмарката Джоан едва смогваше едновременно да носи поръчките ни, да подвиква на момчетата за всичко да носят по-бързо бурета с ейл от мазето и да отбива опитите на почти всички от компанията да се задяват с нея. В общи линии, стандартна вечер в „Палавия дракон“, която — както личеше по всичко — щеше да финишира по стандартен начин: по-трезвените щяха да помогнат на по-пияните да се приберат, а след това — два-три часа сън и… нов ден, нов късмет.

За съжаление обаче сметките излязоха без кръчмар. Точно подвиквах на Джоан да не оставя халбата ми празна, когато вратата на „Дракон“-а се отвори със замах и в кръчмата влезе Грейлз — кралският писар, с когото не веднъж и два пъти се бяхме вадили от калта. Вече беше започнало да вали и от шапката, наметалото и мустаците му се стичаха потоци вода. Аз обаче — както и всички останали, между другото — в първия момент не успях да забележа нищо освен очите му. В тях се четеше лудостта в чист и неподправен вид. Сигурно не бях само аз този, който си помисли, че Грейлз се е побъркал.

— В името на Мрака, човече, какво ти става? — стреснах се аз не на шега. Грейлз се тръшна на свободния стол до мен и кресна на Джоан да му донесе бира. Едва след като си я получи и отпи повече от половината от нея на един дъх, се обърна към мен:

— Джаред, първо ми обещай, че няма да откачаш. Знам те колко кибритлия си и точно затова те моля да не изпадаш в истерии или нещо подобно…

— Няма проблем, само ми кажи какво е станало.

Грейлз ме погледна право в очите:

— От колко време сме приятели?

— А сега де! Да не мислиш, че си водя календар? От доста — десетина години вече трябва да има…

— От колко време си мислиш, че знам за връзката ти с дъщерята на краля?

Това вече ми подейства като удар в бъбреците. Мислех си, че това е най-строго пазената тайна в целия ми живот. С Леа се виждахме от половин година и всичките ни срещи преминаваха възможно най- предпазливо, за да не научи никой.

— Откъде?…

— Ами ако ти кажа, че от тази вечер за това знае половин Шамлок?

Ударът се повтори — този път за разнообразие по левия бъбрек.

— Моля? Надявам се, че говориш образно…

— Не се надявай. Преди малко Леа заедно с баща си и майка си даваха прием в двореца, на който присъстваше куцо и сакато. Нали се сещаш — онези куртоазни приемчета от рода на „дай-да-покажем- колко-добри-и-щедри-сме“. Леа пийна малко повече и заразказва пред цялата зала за вас двамата, колко смешен си бил, как те използвала и как се забавлявала за твоя сметка. Крал Торен не беше много очарован в началото, но после веселото настроение обхвана и него и той в края дори обеща, че няма да те обезглави, а само спомена нещо за сто удара с бичове…

Ударих с юмрук по масата. Тежките халби подскочиха и се разпиляха по пода. Чувах някъде около себе си като в просъница как Грейлз ми бърбори нещо от рода на „Не се притеснявай, нищо не е станало…“, само че аз вече бях прекалено далеч от околния свят, за да разбирам какво ми приказва. Грабнах наметалото си с цвят на нощ от закачалката при входа и тряснах вратата на кръчмата зад себе си. Постоях малко до коневръза, колкото студеният дъжд да поохлади малко пламналата ми глава, след което се метнах на коня си и препуснах в галоп към двореца. Имах смътен спомен, че не съм си платил, но никой от кръчмата не излезе, за да ми припомни това. Всички знаеха на какво е способен Джаред Спайкс, когато се вбеси.

Някъде по средата на пътя обаче опънах юздите на коня и го забавих до средна скорост. Исках да изчистя съзнанието си от всички белези на яростта, понеже историята помни много магове, които са се издънвали в заклинанията си, понеже бесът е замъглявал мислите им. Аз обаче нямаше да се объркам. Кристално бистрият ми гняв бе заточил магическите ми умения и те сега приличаха на бръснач, способен да реже косъм на десет.

Дъждът продължаваше да шиба безмилостно; аз обаче не чувствах нито студа, нито влагата. Когато най-сетне стигнах до кралския палат, имах чувството, че от мен се издига пара. Стражниците пред портите, изморени от дългия маратон тази вечер, предшествал и последвал приема, се опитаха да ме спрат. Не и днес. Едно движение на ръката ми и тежката окована с желязо порта се пръсна на трески и заедно с тях се прекатури навътре. Конят ми продължи да язди напред, без да се спира за секунда. Някъде зад себе си чувах роговете на бранителите, които свиреха тревога; това обаче не ме засягаше. Продължих галопа си напред и влетях заедно с животното в тронната зала. Там кралското семейство тъкмо се канеше да се отдава на заслужен отдих. Улових точно момента на целувките за лека нощ. Дръпнах юздите и се заковах пред Леа. Тя неразбиращо вдигна поглед към мен… и се отдръпна назад като ударена с юмрук: пламтящите ми очи се впиха в нейните — лъжливи и празни, с цялата сила на гнева ми. Тя пребледня.

— Джаред! Напусни веднага палата ми! — прокънтя някъде зад мен гневният глас на Негово Величество. Днес обаче ми пукаше за величества точно толкова, колкото на боговете им пукаше за мен.

— Да ме прощавате, крал Торен, но имам малка разправия с дъщеря Ви. След като приключа с нея, ще напусна не само двореца Ви, но и цялото кралство. Засега обаче не се месете, за да не Ви превърна набързо в морков и по този начин да отърва не само себе си от досадното Ви бръщолевене, но и цял народ от Вас самия.

Чух как кралицата ахна от възмущение. За нея ме беше грижа толкова, колкото и за краля. През цялото време не бях свалял очи от Леа. Преди няма и половин ден само при вида й щях да остана без дъх: по дяволите, беше наистина красива… Сега обаче пак бях без дъх, но поради коренно различни причини.

— Нито една жена в моя живот не се е подигравала така с мен безнаказано, Леа — заговорих бавно аз. — Имаше няколко, които се опитаха… имаше. Сега от тях не е останал прах колкото за пясъчен часовник. С теб обаче няма да постъпя така — прекалено е милостиво за подигравка като твоята. Това е последната ни среща, любима… а това пък е прощалният ми дар за теб. Наистина кралски дар.

Вдигнах ръка и започнах да изричам магическата формула. Думите се бяха врязали в мозъка ми като излети от нажежена стомана още по време на пътя ми насам. Всяка сричка и звук произнасях толкова бавно, колкото позволяваше самото заклинание — исках трансформацията да стане постепенно, за да мога да й се насладя пълно. Зад мен кралят крещеше на стражата да ме спре… те обаче не можеха да помръднат: малко предпазни мерки никога не са излишни.

Първо поддадоха ръцете й: цветът им на слонова кост избледня като стара икона, гладката кожа се проряза от множество дълбоки бръчки, а ноктите се деформираха като набръчкана от вятъра повърхност на езеро. Стройните й крака заприличаха на два изсъхнали от бури чвора, косите й, които някога оприличавах