(супер!). Лицето й обаче бе скрито за публичните потребители. С други думи, мадамата определено не искаше външността й да става достояние на когото и да е. Саймън заинтригуван „докосна“ бутона „ОК“ и разреши контакта.
Когато транслираният от миникамерата образ изплува пред него, той за малко щеше да се задави с кафето си. Пред него стоеше ако не самата Джоан, то поне нейна пълна двойничка! Същата тъмнокестенява гъста коса, същите дълбоки и прекрасни кафяви очи, остри скули, предизвикателно вирнат нос и чаровна усмивка… Саймън почувства остър пристъп на dejа vu — състояние, в което не можеш да направиш разлика дали едно събитие е ставало преди години или тепърва предстои да се случи. „Джоан“, или Джинджър, както бе изписано на ID-инфото й, се усмихна, като видя объркването му.
— Приличам ти на някоя твоя позната ли?
— Ами… да… определено да — отвърна Саймън и се зачуди дали пелтеченето му се забелязва чак толкова силно, колкото чувстваше самият той. — Така или иначе тя е минало, а ти си бъдеще… поне засега…
— Чаровен си — усмихна се отново Джинджър. Саймън усети остра болка в лявата половина на гърдите си. Реши да отвлече разговора в малко по-безболезнена тема.
Така започна виртуалната им връзка. Саймън и Джинджър се виждаха всеки ден… или по-точно образите им се срещаха някъде из милиардите преплетени оптични кабели, за да спрат някъде дълбоко под земята и да разменят по някоя дума. Постепенно Саймън усещаше как хлътва все по-силно. На няколко пъти бе намекнал за лична среща (щеше да му се наложи с часове да репетира пред огледалото, за да преодолее страха от жив контакт, но както и да е…), но, за радост или за нещастие, девойката всеки път му отказваше. Саймън чувстваше как и тя е притеснена от нещо, но засега не знаеше от какво. В биографията й нямаше толкова сериозни моменти, както в неговата, определено не му беше споменавала за никакви физически недъзи… и въпреки всичко продължаваше да настоява да продължат да общуват единствено и само по Мрежата.
Едва след като от запознанството им измина половин година, успя да предизвика Джинджър да си поговорят сериозно. Уединиха се в една свободна чат-стая, включиха филтрите срещу досадници и „седнаха“ удобно на столовете, сътворени от мисълта им.
— Чувствам, че трябва да ти призная нещо — започна Джинджър. Нещо в тона й накара Саймън да настръхне. — Предполагам, все още държиш да се видим очи в очи…
— Да, разбира се.
— Само че за съжаление това е невъзможно. Виждаш ли, Пух, моето тяло умря преди три години.
Саймън усети как пред „очите“ му заплуваха синьозелени кръгове. Чувстваше се като ударен с нещо огромно и доста тежко по главата, ръцете му се разтрепериха неудържимо, а сърцето му започна да отмерва лудешки ритъм. Девойката във виртуалния свят бе използвала прякора му, измислен от Джоан в самото начало на връзката им! Почти като в просъница той дочу как тя продължава да говори. Думите й изглеждаха безкрайно далечни и сякаш обвити в мъгла:
— Загинах в ужасна катастрофа на околовръстното шосе. Имаше над двадесет трупа, единият от които бе моят. Не успяха да ме съживят, колкото и да се мъчиха с мен реаниматорите. За съжаление, те все още не могат да правят чудеса… за разлика от мен. Преди доста време (може би като някаква елементарна проява на предпазливост…) бях проучила възможностите човек да пренесе съдържанието на мозъка си в компютърен чип. Знаеш, че бях много добра в компютрите, а и работех почти денонощно. Това ми бе станало нещо като идея-фикс. Най-накрая успях да напиша компютърна програма, която на всеки няколко минути се свързва с имплантиран в основата на тила чип и записва в него данните от всички неврони в съзнанието ти. Ако в продължение на пет поредни пъти чипът не получи никакъв сигнал от мозъка, се активира софтуер, който „съживява“ личността ти… за жалост само във виртуалното пространство. Бях записала всичко това в лаптопа си, бях го оставила при Ники и я бях помолила никога да не го изключва — знае ли човек какво може да стане? Е, стана. Честно да ти кажа, не съжалявам. Сега се чувствам много по- удобно, нямам физически проблеми, мога да се съсредоточа единствено върху мислите си…
Саймън имаше чувството, че всеки момент ще получи масиран инфаркт.
— От близо година и нещо знам, че влизаш в Интернет всеки ден — продължаваше Джинджър. — Дълго се чудех дали да ти се обадя, понеже ми липсваше доста. Едва наскоро разбрах защо именно прекарваш толкова много време във виртуалната реалност. В общи линии двамата с теб сме на едно и също положение, Пух. Сега обаче ще трябва да си вървя. Обади се пак, ако искаш.
Тя прекъсна връзката. Саймън дълго време рови из Мрежата, но не успя да я открие никъде. Докато обикаляше, по слепите му очи се стичаха сълзи.
Постепенно в мозъка му изкристализира една идея, толкова ненормална, че на пръв поглед изглеждаше пълен абсурд. Той легна на дивана в дневната и остави мислите си да се гонят из изморения му мозък, докато накрая не заспа изтощен.
Когато се събуди, подсъзнанието му вече бе готово. Много обичаше този трик — винаги вършеше работа: по време на сън изключваш от ежедневните проблеми и оставяш подсъзнанието да бачка яко. Досега на няколко пъти му се бе налагало да прибягва до този способ, но едва сега
Той седна пред компютъра. Пръстите му се движеха бясно напред-назад, наляво-надясно, като някакъв побъркан от непрестанните репетиции диригент-маниак. С едно махване на показалец той създаваше редове от команди, с друго ги изтриваше, понеже му се струваха тъпи. По челото му се стичаше пот; ако можеше да се поти, компютърът навярно би постъпил по същия начин. Процесорът виеше отчаяно, твърдият диск плачеше, кабелите се гърчеха по бюрото като змии, обладани от неистова треска, а имплантът, който му даваше възможност да „вижда“, сякаш бе нагорещен до хиляда градуса.
След три дни непрекъсната работа Саймън най-накрая се отпусна назад на стола си. Беше абсолютно сигурен, че е успял. Е, вярно, нямаше как да бъде стопроцентно сигурен, докато не провери… Той долови в дълбините на съзнанието си някакво непознато досега чувство. Какво ли беше това? Той зарови из мислите си и най-накрая успя да го открие: беше страх. Страх от какво? От евентуална смърт? В крайна сметка той в известен смисъл бе мъртъв отдавна. От лудост? След раздялата с Джоан бе преживял (успешно!) подобно състояние на духа и вече нищо не бе в състояние да го стресне. Тогава от какво? И той не знаеше. Ядосан, той затвори очи (образно казано — тоест, завъртя на минимум копчето на импланта си) и натисна с облечената си в ръкавица за виртуална реалност ръка бутона за стартиране на програмата.
Първоначално помисли, че не е успял да направи нещо като хората, понеже не почувства нищо: нито изстиване, нито затопляне, нито дезориентация… След няколко дълги секунди, изпълнени с панически ужас, той усети как тялото му сякаш се
Изведнъж осъзна, че може да види собственото си тяло, глупаво отпуснало се пред монитора. Вече бе вътре. Опипа очите си и възкликна радостно: можеше да вижда! Клепачите му, които от три години бяха зашити, сега бяха широко отворени. Нямаше го и досадното накуцване — следствие от прастаро спречкване с един колега. Усети, че е облечен в дрехите, които бе носил преди пет години — когато се запознаваха с Джинджър. Вече можеше да тръгва. Неговото момиче го чакаше някъде из Мрежата.
След три дни приятелите на Саймън го откриха. Когато разбиха вратата и успяха да влязат, първата им мисъл бе, че е заспал, понеже по устните му играеше щастлива усмивка. Провериха китката му и установиха, че няма пулс. По-късно вечерта един от санитарите, които дойдоха веднага с линейката, за да го отнесат към моргата, щеше да сподели пред жена си:
— Знаеш, че съм носил стотици мъртъвци: заклани, пребити, отровени, обесени… Този тук обаче няма да ми дава мира още дълго време. Когато го вдигнах, ми се стори, че нося малко дете: беше лек като перце… и продължаваше да се усмихва.
