Сибин Майналовски
Погледът на мъртвите
Саймън Блекмор, дизайнерът, подлудил половината свят с налудничавите си на пръв поглед рекламни стратегии, които обаче носеха милиони долари на компаниите, за които работеше (а и на самия него… от време на време), се събуди със странното усещане, че е забравил да свърши нещо важно. Не стана веднага, понеже обичаше да се наслаждава на онази част от деня точно на границата между съня и живота: времето между 6 и 7 часа сутринта, когато прохладата навън гали като перце, птиците се опитват да прочистят гърла от нощната кашлица, а досадниците още не са започнали да се обаждат по повод и без повод. Блекмор пипнешком намери пакета цигари върху нощното шкафче, извади една и щракна със „Zippo“-то си. След като я изпуши бавно и с наслада, стана и пак пипнешком намери чехлите си, забутани под леглото. От близо три години насам му се налагаше да се оправя предимно пипнешком. След едно пиянско сбиване в кварталната кръчма, завършило с разбиване на бирена бутилка в главата му, Саймън Блекмор бе напълно сляп.
Самият факт на слепотата не го разтревожи кой знае колко много. И без това живееше абсолютно сам, ако не се броят кратките и мимолетни запознанства с леки и не чак толкова момичета, с които прекарваше максимум седмица-две. Откакто се бе разделил с Джоан, нямаше стимул да завързва трайна връзка и прекарваше повечето от свободното си време в кръчми или у дома, заслушан в някой от общо трите хиляди компактдискове, които притежаваше в личната си колекция. Така че — сляп или не, самотата винаги щеше да си остане една и съща. Притесняваше го обаче друго: малко преди фаталния инцидент Саймън бе започнал работа в може би най-проспериращата рекламна агенция на Източния бряг и благодарение на шантавите си понякога, но винаги вършещи работа идеи се бе издигнал на главозамайващи висоти. Търсеха го отвсякъде: „Кока-кола“, „Бенетон“, „Форд“, „Абсолют“… Нямаше рекламен спот, който да е изработен от Блекмор и да не е обрал вниманието на половината свят. След инцидента обаче очевидно (ха-ха,
Саймън обаче не се предаваше толкова лесно. Банковата му сметка все още бе доста впечатляваща, а и при изработката на един рекламен клип се бе сближил прилично с шефа на една от водещите компютърни фирми в света, така че след близо половин година мрак успя да се сдобие с вероятно най-съвършения уред за триизмерно виждане, който би хвърлил всеки маниак на тема „компютърни игри“ във възторг. Апаратчето бе със стандартен интерфейсен кабел за персонален компютър, бе имплантирано в тила му и правеше връзка директно с очните му нерви, като прожектираше (образно казано) в съзнанието му 3D-образ на компютърния екран. „Все още не можем да миниатюризираме дотолкова модела, че да може да се използва и на улицата“, му казал съжалително неговият благодетел. „Можем да пригодим някоя от миникамерите, които се използват сега за видеоконференция в Интернет, но само ще ти докараме яко главоболие. Но доколкото знам, ти и без това прекарваш времето си главно вкъщи. Така че изчакай малко; може и да направим нещо по въпроса“.
Саймън така и направи… само че вече чакаше над две години без всякакъв резултат.
О, обаче апаратът бе направо разкошен. Възможността да виждаш триизмерно онова, което всички компютърни дизайнери досега виждаха в две измерения, се оказа огромно преимущество. Съчетано с таланта му, то го изстреля на още по-големи височини в рекламния бизнес. В един момент се оказа, че Саймън Блекмор притежава повече пари, отколкото би могъл да изхарчи през целия си живот. Той раздаваше щедри дарения, спонсорираше рок-концерти (страстта му към музиката въобще не бе намаляла), организираше благотворителни партита… и постоянно заявяваше на всеослушание, че би позлатил този, който успее да облекчи малко положението му. Беше му втръснало да седи у дома си.
Да, ама не. Саймън вкиснато изсумтя и се отправи към банята. След бърз студен душ се почувства малко по-добре. Чудеше се какво, по дяволите, е трябвало да свърши. Не се сещаше. С бавни крачки се отправи към кухнята, бръкна в хладилника и извади стандартна замразена закуска. Микровълновата фурна щеше да свърши останалото, както правеше вече три години, замествайки жената в живота му. Докато слушаше тихото шумолене на вентилатора, Саймън се замисли. Какво, дявол да го вземе, постоянно му се изплъзваше?…
За да не губи време в напразно чакане да му проблесне и като по чудо да се сети, Саймън реши да се позанимае малко с новия клип на „Кока-кола“, който трябваше да е готов още преди две седмици. Досега успяваше да залъже някак рекламния отдел на безалкохолния гигант, вчера обаче му се бяха обадили с твърде недвусмислена заплаха: ако до два дни клипът не е готов, край на договорните отношения между тях. Дрън-дрън; знаеше, че няма друг дизайнер на земята, който да успее да задоволи безкрайните капризи на Рич Малоун, обаче това не променяше факта, че така или иначе трябва да побърза. Саймън седна зад компютъра и го включи.
Както винаги още със щракването на копчето той се преобрази. Моментално в съзнанието му нахлуха милиони цветове — усещане, позабравено от няколко години насам. Светът, прожектиран в мислите му, бе добре познат и дори вече се покриваше с представата му за родно място. Дори понякога се замисляше дали въобще онзи, другият свят, светът, който не бе компютърна симулация, а истина, която можеше да се докосне с пръсти, незащитени от ръкавиците на виртуалната реалност, не бе всъщност по-илюзорен от настоящето. Тези дни Саймън бе изгледал на DVD един прастар филм от края на ХХ век — „Матрицата“. Откри, че терзанията на главните герои — кое точно е истина и кое — лъжа, са му доста близки. Нямаше обаче намерение да прекара живота си в борба срещу илюзиите; предпочиташе да поработи още малко.
Така и направи. След няколко минути едва ли и родната му майка би могла да го познае: челюстта стисната, лишените му от възможността да улавят светлината очи — напрегнати, скулите издадени, а ръцете му в ръкавиците ръкомахаха еуфорично напред-назад, задавайки команди на компютъра. Беше направо удоволствие да вижда как 500-гигахерцовият „Pentium“ се подчинява и на най-финото движение на ръцете и мисълта му. Сякаш рекламата сама се правеше.
След три часа напрегната работа Саймън най-накрая стана и разкърши рамене. Пред очите му още плуваха цветовете, които бе използвал в клипа. Реши, че вече е крайно време да се отдаде на малко удоволствия, и включи кабелния модем. Беше спрял кабелната си телевизия още преди години (в края на краищата, когато имаш Интернет и DVD, а на всичкото отгоре си и сляп, не се радваш кой знае колко на подобни неща), но си беше оставил модема — все пак това бе единствената му връзка със света.
След секунда вече беше в Интернет. Разгледа няколко дизайнерски сайта
Докато размишляваше над превратностите на дизайнерската професия, Саймън изведнъж се натъкна на непозната му до този момент конферентна стая. Това бе странно, като се има предвид, че в продължение на близо година той почти всеки ден бе в Интернет и бе обиколил почти всички места за конферентна връзка. Той с любопитство махна небрежно с ръка и влезе в нея. Първото нещо, което му направи впечатление, бе, че няма строго определена тема за разговор, което нарушаваше правилата на добрия тон в Мрежата. Тук изглеждаше така, сякаш едновремешните махленски клюкарки са седнали и говорят през глава коя с която й падне! Саймън беше почти шокиран. Тъкмо се канеше да излиза, когато в ушите му прозвуча сигналът за частен контакт. „Очите“ му
