на няма и метър от моята дъщеря, от земята, за да му го предаде довечера.
Тогава бях на път да превъртя. Не знам дали някога сте изпитвали подобен стрес; ако не — не ви го и пожелавам. Усещах гласове, които се въртяха безплътно в главата ми и ми нашепваха думи за мъст, кръв и смърт. Чувствах имагинерни пръсти, които галеха страните ми, докато плачех (тогава плаках цяла седмица, без почти да спра); казвах си: „Това е Мариан“, отварях очи и наистина я виждах пред себе си, такава, каквато винаги щях да я запомня, и протягах ръка към нея, обаче в следващия момент лицето й се променяше и пред мен заставаше някой от главорезите на Сколети и аз започвах да крещя. Понякога се улавях, че си мисля дали да не сложа край на живота си. Яростта ми обаче бе толкова голяма, че нямах сили да вдигна ръка срещу себе си, когато имах доста хора за убиване.
Приблизително седмица след убийството на Мариан (тогава вече и сълзите ми започваха полека-лека да спират) разбрах, че в съзнанието ми нещо се е променило. Дори си спомням и първия случай, когато схванах, че мога да върша… странни неща, да речем. Помня, че седях в кварталната кръчма и порках яко „Джак Даниълс“. Забравих да ви спомена, че след този случай пиех като за последно. Някъде след десетата или петнадесетата чаша барманът отказа да ми сервира повече. Ядосах му се, втренчих се в бутилките на бара и сякаш със силата на волята си пожелах чашата ми да е пълна. Тогава пред очите ми течността в една от бутилките намаля, а чашата ми се напълни. Барманът зяпна, аз, между другото — също. На бърза ръка изгълтах кехлибарената напитка, хвърлих една банкнота на омазания бар-плот и си тръгнах.
Не, не беше телекинеза. След това прочетох доста книги и разбрах, че е нещо различно. Например, не можех да местя хора или предмети със силата на волята си. Не владеех и изкуството да се премествам мигновено някъде. Просто… Просто можех да виждам и минавам през стени (и хора), можех да спирам или да забавям процеси като кипенето на водата или течението на реките, можех и да предусещам някои неща… Абе, с две думи, шантава работа. Не знам дали това стана от шока, който бях преживял, или в полусънно-полупияно състояние се бях примолил на дявола и бях сключил сделка с него… не знам. Резултатът обаче бе налице.
В интерес на истината, трябва да призная, че твърде късно се сетих как бих могъл да използвам новите си умения. След това пък изгубих още една ценна седмица в притеснения дали да го направя, как да го направя и какво да говоря, ако ме хванат. Накрая обаче плюх на всичко и се заех за работа.
Сега девет от десетте ми врагове са мъртви. Използвах въображението си по най-дяволския начин, по който можех. Никак не ми беше трудно, понеже и преди го бях използвал, само че за да си припомням отново и отново гледката на дъщеря ми, лежаща в калта, използвана и небрежно захвърлена… Сега обаче яростта придаваше нови сили на изобретателността ми. Останалото ви е известно от криминалните хроники на вестниците.
Бавно крачех по 76-а улица. С някой далечен ъгъл на съзнанието си усещах, че по бузите ми се стичаха сълзи, но не правех никакви опити да ги прикривам. Не и днес. Утре вече щеше да ми се наложи да крия всяка проява на емоция, чувство, изненада, уплаха и т.н. Днес обаче имах работа за вършене. Днес беше ред на самия Сколети.
Не знаех как ще успея да се добера до него. Вероятно след като 9/10 от змиярника му бе избит, той се бе оградил с един куп бодигардове, наемни убийци, „барети“, охранителни системи и какво ли още не. Не ми пукаше. Досега винаги бях успявал, ще успея и тази вечер. Не че бях правил каквито и да било планове; никога не действах по този начин. В крайна сметка все пак бях артист, човек на изкуството! А все пак до известна степен разчитах и на късмета си. Дано точно днес не бе решил да ме предава.
Потънал в размисли, не усетих как стигнах до огромната вила на Сколети. Както и очаквах, върху оградата, опасваща цялата чудовищно голяма постройка, бяха сложени чисто нови професионални видеокамери. Отвътре пък се чуваха предпазливи човешки гласове и лай на кучета — питбули и ротвайлери, ако съдех по тембъра. Усмихнах се накриво. Така или иначе нямаше да ме спрат. Сигурен бях в това.
Време беше да се залавям за работа. Съсредоточих се и се издигнах във въздуха. Не, не е съвсем точно — по-скоро не тялото, а
Горе-долу по същия начин се справих и с кучетата, и с пазачите, и с охраната, и с малцината „приятели“ (хе-хе, какви приятели?…) на дебелия, които бяха в къщата. Естествено, мисълта, която свърши работа, бе по-различна (все пак това бяха живи същества), но принципът на действие бе един и същ. Крайният резултат бе, че най-спокойно влязох в дома на Сколети, сякаш лично самият той ме бе поканил на гости. Не ми беше трудно да открия стаята му — просто трябваше да следвам миризмата на кочина, която се носеше като тънка нишка из огромната вила. Когато стигнах до вратата, дочух как Сколети бясно се дере по радиостанцията:
— Пост 1! Пост 2! Къде сте бе, мътните ви взели?
— Не се хаби излишно, Сколети — обадих се спокойно аз зад вратата.
— Кой си ти?! Кой си ти, бе???
Усещах как вече истерията е на път да го завладее изцяло.
— Никой — отвърнах аз и минах през вратата. Сколети се опули, сякаш бе видял теле с три глави. Вътре в стаята бе страхотен безпорядък. Самият стопанин на огромния дом лежеше (той не можеше просто да седи заради огромния си търбух). Клюките гласяха, че заради тлъстините си е станал импотентен; той всячески се мъчеше да ги опровергае и затова се грижеше около него и нерезите му постоянно да има по една-две девойки. Представих си как моята дъщеря е била в тази кочина, как десет — а може би и повече — души са й се изреждали и в цялото ми тяло ми пламна луда омраза. — Аз съм никой. За повечето хора означавам нещо, но за теб съм просто никой. Ти не си човек. Ти си свиня и затова ще умреш като свиня.
— Почакай малко! Нека се разберем като хората — замънка Сколети, опитвайки се да се изправи на крака. Усещах как мъти нещо, но не успях да разбера какво точно, докато не извади изпод възглавниците на дивана един „Колт“, 45-и калибър, и не изпразни барабана му по мен. Естествено, не помръднах от мястото си — нямаше и за какво. Тежките оловни куршуми минаха през тялото ми, без да му сторят нищо. Майтап работа — просто въпрос на концентрация. Ухилих се — за трети път този ден. А не се бях смял от онази вечер…
— Грешен опит, Сколети — започнах да се приближавам бавно към него аз. Той намръщи лице, като същевременно с това продължаваше да стои оцъклено от изумление. Ефектът бе доста комичен, да ви кажа честно. — Я ми кажи, сънуваш ли кошмари?
— Ъ?
— Сънуваш ли кошмари, питам! Въобще сънуваш ли нещо?
— Ъ-ъ-ъ, да…
— Тогава след малко за теб започва последният от тях — ама този път наяве. — Докато той отчаяно се мъчеше да наподоби мозъчна дейност, бръкнах в джоба си и извадих последната снимка на Мариан. Беше изпомачкана, понеже вече две години я мъкнех постоянно със себе си, но все още поразителната й хубост не можеше да не бъде забелязана. — Я ми кажи, познаваш ли това момиче?
Лицето му стана аленочервено. За момент си помислих, че ще получи инфаркт и ще ми отнеме радостта от отмъщението. Да, ама не. Оживя. Такива като него лесно не мрат.
— Да, Сколети. 30 октомври, преди две години, най-вероятно тук, в тази клоака. Колко бяхте — десет? Двадесет? Съдебният лекар каза, че влагалището й е било толкова разкъсано, че се е наложило едва ли не да го събира парче по парче преди погребението. Колко нереза бяхте? Или не си ги броил? Или въобще си гледал без всякакъв интерес, понеже вече не ти става и не можеш да се възползваш?
Докато говорех, сълзите ми отново бликнаха. Оставих ги да текат. Докато не ми пречеха да виждам последните мигове на гадината, станала причина никога да не стана дядо, нямаше проблем.
Сколети пребледня.
— А, спомни ли си? Значи все пак нещо е минало покрай мазния ти поглед и е влязло в затлъстелия ти мозък. Похвално. Знаеш ли, ако не ми се налагаше да те убия, може би от теб щеше да излезе нещо. Сега вече обаче е твърде късно.
Беше направо жалък. Зачудих се как хората в Айрънвил можеха да треперят от него, когато луксозната
