разбирал говора на птиците, се заслушал:
— Ча! Ча! — изчавкала едната. — Виж колко хубави са тези млади! Един за друг родени!
— Жалко само, че скоро синът на хана ще умре — отвърнала другата.
— Защо?
— Защото бащата на момъка дочул, че синът му се връща с невяста. Ден и нощ сън го не хваща да мисли как да се отърве от наследника си, та да му вземе жената. Най-сетне намислил: взел, че поръсил с отрова един хубав кон и го изпратил с големците, които ще посрещнат младите. Щом синът му яхне коня, отровата ще премине в тялото му и той начаса ще умре.
— Ча-ча-ча! — трепнала с криле първата. — Ако някой продума за това, да се вкамени до коленете!
Втората врана кимнала с глава в знак на съгласие и като помълчала, продължила:
— Ча-ча, това не е всичко! Ако синът на хана успее да се избави от първата клопка, баща му ще направи сватбена гощавка с две трапези. На едната ще седне той с везира и двете хубавици, а на другата — жена му, тези двама юнака и онези големци, от които иска да се отърве. Защото той ще насипе отрова в гозбите им.
— Ча-ча-ча! — изчавкала пак първата врана. — Ако някой продума за това, до пояс да се вкамени!
— Тъй, тъй! — продължила приказката си другата. — Ала още едно премеждие чака хановия син. Ако сполучи да се избави от отровните гозби, баща му ще поръси с отрова едно котенце. Щом младоженците заспят, той ще го пусне при тях. Котенцето ще почне да се търка, да се умилква около сина на хана и той ще умре начаса…
Мъка стиснала сърцето на везировия син: как да избави другаря си от коварството на хана?
Подир малко се събудили другите, стегнали се за път и тръгнали с весела песен. Само синът на везира мълчал — не му било до песни. И колкото повече наближавали, толкова по-тъмно ставало челото му.
Най-сетне насреща им се задали посрещачите, изпратени от хана. Синът на везира избързал напред, извадил сабята си и с един замах отсякъл главата на хубавия кон. Почудили се всички. Домъчняло на хановия син, ала си замълчал.
Влезли младите пътници в двореца. С почести ги посрещнали родителите и придворните. Ханът заповядал веднага да наредят две трапези — на едната седнал той с двете невести, везирът и неколцина приближени, а на втората — старата му жена, двамата другари и неколцина големци, които не обичал.
Не успели още сватбарите да насядат, синът на везира гътнал масата и всички гозби се разсипали. Почудил се младоженецът, ядосал се, ала си премълчал.
Синът на везира му прошепнал:
— Много години делихме с тебе мъки и неволи. Нека в тая радостна нощ легнем четиримата заедно!
Ханският наследник се съгласил.
По някое време през нощта през някаква дупка се провряло едно коте. Повъртяло се то и скочило на постелята, където синът на хана и невястата му спели. Верният другар измъкнал сабята си и го убил. Претъркулнало се то на пода и в същото време синът на хана се пробудил. Като видял над главата си с извадена сабя везировия син, скочил и завикал за помощ. Нахълтали войници и вързали клетника. А ханският наследник се развикал с цяло гърло:
— Храни куче, да те лае! Виж, какъв си бил ти! Намислил си да ме убиеш, та да ми вземеш жената. Ще си получиш наказанието, което заслужаваш!
На заранта глашатаите огласили целия град:
— Елате да видите как ще бъде обесен един неблагодарник, който вдигна ръка на ханския наследник!
Събрал се много народ. Извели клетия момък, окован във вериги, и го изправили пред бесилото. „И тъй, и тъй ще се мре — помислил си той, — ами да разкажа това, което зная, та всички да разберат какъв подъл хан ни управлява.“ Вдигнал глава и със силен глас заговорил. Когато разправил защо бил посякъл хубавия ат, начаса нозете му се вкаменили до коленете. Когато споменал за отровните гозби, се вкаменил до пояс. Разправил и за отровното коте и цял се вкаменил.
Спуснал се синът на хана да прегърне верния си другар, ала прегърнал студен камък.
Ханът злобно се разсмял:
— Това куче искаше да ме оклевети. Но, който влиза при мене с огън, на пепел излиза!… — Ханът трижди заплюл камъка и си отишъл в покоите.
А синът му място не можел да си намери от мъка. Разбрал той колко несправедлив бил към верния си другар. Отишъл при везира. Не знаел, че везирът бил в сговор с хана, и му казал:
— Облекчи скръбта ми! Накажи ме, както можеш! Оставям се в ръцете ти.
— Очите ми не виждат моя син — сладост на душата ми. Нека и твоите очи се затворят за сладостите на света!
Тъй рекъл жестокият везир и, без да му трепне ръката, го ослепил с ханджара си.
Без да охне, младият мъж метнал на гърба си превърнатия на камък везиров син и напуснал града.
Вървял той, вървял — сам не знаел накъде отива. Милостиви хора му подавали парче хляб, глътка вода — да не умре от глад и жажда. Дрехите му се скъсали, нозете му се изранили. Един ден, премалял от умора, слепецът стигнал до оня извор, където на връщане към дома четиримата били спрели на почивка. Седнал той под същото дърво и положил вкаменения си другар до извора. Водата си бълбукала и, тичайки надолу по своя път, пеела:
Слепият слушал тихия ромон, ала нищо не разбирал. Но съдбата решила друго. Облегнал клетникът измъчената си глава на камъка и, без да ще, го бутнал. Търкулил се камъкът и цопнал в изворчето. Изведнъж — станало чудо! Из бистрите води се показала главата на везировия син, а после излезнал и той — цял и невредим. Загребал с две шепи от целебната вода и измил очите на своя обичан другар. Тозчас ханският син прогледнал.
Двамата юнаци се прегърнали и заплакали от радост, че пак са се събрали живи и здрави.
Решили да се върнат и да накажат своите жестоки бащи. Синът на везира изведнъж си спомнил за вълшебните коне на Малхуан. Извадил от пояса си два косъма, що бил отскубнал от тяхната грива, и ги разтъркал между пръстите си. Тозчас конете дотърчали.
Яхнали ги двамата юнаци и препуснали към дома. А там — голямо веселие: ханът се женел за хубавата Малхуан, а везирът — за Еркежан. Поканени били всички големци. Прочути ездачи щели да се надбягват с коне. Ханът обещал да подари на победителя своя халат, а везирът пък щял да даде халата си на онзи, който пристигне втори. Това била наградата, която според тогавашния обичай струвала повече от наброени жълтици.
Когато двамата другари пристигнали, там вече се били строили всички ездачи. Наредили се и те, без никой да ги забележи. Ханът размахал кърпичката си — дал знак да почне надбягването.
Втурнали се през равната степ конете, закънтяла земята под копитата им. Двамината стигнали първи до определеното място и първи се върнали. Застанали пред престола на който седял ханът, обкръжен от своите големци. Изправили се победителите, избърсали праха от лицата си и всички ахнали — познали ги. Ханът пребледнял като платно и не могъл дума да продума.
За втори път синът на везира се изправил пред народа и разправил цялата истина за теглилата, които двамата били претеглили по вина на коварния хан и жестокия везир. Като завършил разказа си, направил няколко магически знаци с ръце и извикал:
— Бисмилла иррахманиррахим! В името на всемилостивия аллах! Ако иска той справедливо да накаже
