Хубавата Малхуан
Казахска приказка
Стават и такива работи по света: извърви човек живота си и като умре, всички го забравят: не го споменуват нито с добро, нито с лошо. Пък за хубавата Малхуан се говорило не само след като залязла, а и много преди да изгрее. Шейсет години преди да дойде на тоя свят, звездобройци предрекли, че ще се роди хубавица над хубавиците. Още тогава ясновидци — зограф изписали нейния лик и го разнесли по всички земи; песнопойци съчинили за нея песни.
Научил за Малхуан и един хан. По-богат и по-могъщ от него нямало на света. Четиридесет дворци имал той. А измежду всички най-хубав бил дворецът, що му построил един майстор, дошъл от незнайна страна. Целият бил от мрамор, злато и сребро. Меки губери застилали пода. По стените висели свилени тъкани; на тях били извезани със сърма сури елени, подгонени от лъвове, и хубавици, къпещи се в изворна вода, из която плували чудновати рибки.
По тавана между коралови звезди се плъзгали златно слънце и сребърен месец. Ала онова що затъмнявало всичко, било ликът на Малхуан, изписан тъй майсторски, сякаш тя е жива и ей сега ще ти проговори…
В тоя дворец ханът отивал винаги без придружници. С часове седял сам пред дивния образ, очите си от него не можел да откъсне и току въздишал: „Щом науча, че тази хубавица се е родила, ще ида да я намеря, ако ще и накрай света и ще се оженя за нея.“
Ключът от двореца той пазел в своята шапка и никому не позволявал да влиза там.
Забравих да ви кажа, че този хан имал само една рожба — момче на четиринайсет-петнайсет години. Неразлъчен другар в игрите му бил синът на везира — негов връстник.
По цели дни двете момчета скитали из гората, стреляли по птици и дребни зверчета, препускали на коне из тучните поля или пък обикаляли дворците и се радвали на богатата им наредба. Тридесет и девет дворци те обходили и разгледали, само на четиридесетия портите били заключени.
Хановият син отишъл при майка си да поиска ключа.
— Сине мой, светлина на очите ми! — отговорила майката. — Не е у мен ключът от тоя дворец. Баща ти никому не го дава и го носи винаги в своята шапка Нея той сваля само когато се моли на аллаха или когато си ляга да спи.
„Непременно трябва да видя какво има в тоя дворец и защо баща ми не позволява никому да влиза!“ — рекло си момчето.
Един ден подир сита гощавка ханът легнал да спи. Изхитрило се момчето — отмъкнало ключа. Без да се маят, двете другарчета влезли в двореца. Още на прага те спрели като втрещени: отсреща ги гледала неземна хубавица. Лицето и било като пълнолика месечина, очите и като ясно слънце, а косите и — от беззвездна нощ по-тъмни…
Погледнал я хановият син и му се сторило, че очите и го проболи в сърцето. Строполил се на пода, сякаш поразен от гръм.
Уплашил се другарят му, изнесъл го навън, напръскал го с водица. А синът на хана, като дошъл на себе си, заплакал и зашеметен едва се дотътрил до постелята си.
Легнал хановият син и не ставал. Надошли знахари — никой не знаел каква е болестта му, никой не можел да го изцери. Питат, разпитват болника — той мълчал и от ден на ден се топял и тъмнеел. Така и щял да си умре, горкият, ако не се намерил един баяч-ясновидец. Щом погледнал момчето, познал каква е болката му и рекъл на баща му:
— О, господарю, люта болест се е впила в сърцето на сина ти. Можете да му помогнете, ако намерите хубавата Малхуан, и му я вземете за жена. Сега тя е осемгодишна; дъщеря е на хан Даут, който живее в планината Шенгерле.
Трепнало каменното сърце на бащата. Не от жал за сина, а от мисълта, че болестта на наследника може да му попречи да изпълни своето дълго таено желание. И в главата му се родил коварен план.
— Сине мой, едничка моя радост! — заговорил той притворно. — Ти вече порасна — можеш да седиш здраво на седлото. Тръгни, намери твоята хубавица и я доведи тука. Аллах да те пази и да ти помага!
Щом чул тия думи, болникът тозчас се изправил. А синът на везира се втурнал насреща му, прегърнал го и рекъл:
— Ще дойда и аз с теб, заедно да делим радости и несгоди!
Заповядал ханът да облекат момчетата в скъпи дрехи, да им дадат добро оръжие, тънконоги коне и пари, колкото щат.
Много дни пътували двамата другари. Навлезли в една тъмна страна — ни слънце, ни звезди греят; вредом мрак като в пещера. Накъде да вървят? Ненадейно пред тях се изправил белобрад старец със запалена борина в ръка.
— Чеда мои, как попаднахте тук, където само нощни птици прелитат? — попитал ги той.
Момчетата разправили на стареца всичко. Той им дал знак да вървят подир него.
Четиридесет дни и нощи ги водил през страната на вечния мрак. Чак на четиридесет и първия ден се провидяло слънцето.
Тогава старецът се обърнал към двамата:
— Очаква ви още дълъг и опасен път. Първо пред вас ще се изпречи старата Жалмауз-кемпир. Всички се боят от нея, ама вие не се страхувайте. Покажете и тая кърпа и тя ще ви погледне с добро око!
Старецът измъкнал от пояса си свилена кърпа, която била извезана със сърма, и я подал ка везировия син.
— Вървете все към изгрев слънце! — рекъл на раздяла старецът, обърнал се и потънал в мрака.
Година, и две, и три пътували младите юнаци. Девет вековни гори прекосили, девет високи планини прехвърлили, девет ширни поля преминали.
Един ден съзрели далече в степта дим да се вие към небето. Препуснали натам. Стигнали при една юрта. А насреща им Жалмауз-кемпир — тъй както приказките я описват: горна устна — до челото, долна устна — до гърдите, зъби — ханджари. Старата вещица извикала:
— Само месо при мен дошло!
Момците не успели да разгледат страшилището, а то вече глътнало сина на хана.
— Ой, какво стори, Жалмауз-кемпир? — извикал уплашен другарят му. — Ние идваме при тебе на гости — и показал кърпата на стареца.
Погледнала тя кърпата и я познала:
— Така ли била работата? Защо не казахте веднага?
Бръкнала вещицата с пръст в устата си и извадила сина на хана. А той, колкото бил хубав, дваж по- хубав станал сега.
Поканила Жалмауз-кемпир нечаканите гости в юртата си. Нахранила ги, напоила ги и ги заразпитвала: какви са, откъде идат, накъде отиват?
Те и разправили всичко.
— Имате късмет, че сте такива лични и хубави — рекла им тя. — Харесвате ми и ще ви помогна. Хубавата Малхуан не е далеч: планината Шенгерле е зад ония височини, гдето се мержелеят зад юртата. Отвъд планината се простира неизбродна гора. Там ще ви посрещне моето козарче. То ще ви упъти. А насред гората в бял дворец живее вашата хубавица Ден и нощ една стара магьосница я пази — слънце да не я види, вятър да не я лъхне. Все обикаля около двореца, преправена на някой звяр. Ама вие не се натъжавайте — старицата много обича златото, а при неговия блясък, казват, и змията от дупката си излиза. Платете и повечко, замажете и очите с жълтици и тя сама себе си ще продаде, камо ли девойката Малхуан. Това е, което мога да ви кажа. Сега спете, а утре станете по-раничко, че труден път ви чака! Шенгерле не е планина като всяка планина!
Рано на заранта юнаците яхнали конете. На раздяла Жалмауз-кемпир им дала един камшик и им заръчала да го предадат на козарчето:
— Така то ще разбере, че аз ви пращам!
Момците препуснали с конете. Пред очите им се вишела планината Шенгерле — да речеш да се пресегнеш, ще я пипнеш. А тя, като омагьосана, се дърпала назад. Три дни препускали, дорде стигнат до полите и. Пък сега друга мъка: скалите сякаш били излети от стъкло.
Изоставили конете си двамата другари, заизкачвали се по гладките скали. Седем дни се изкачвали, за да
