Щом сянката ме стресне — о, жребий отреден! —тъй както стар Сън, порив и болка за гръбнака,че под тавани мрачни горчива смърт ме чака —това е знак, че той е прострял крило над мен.О, зала в блясък, който и краля хвърля в плен,но славните гирлянди висят и гине всяка:една измамна гордост, запалена от мракав очите на самотник, от вяра заслепен.Да, знам — в далечините на тази нощ Земятаобилен блясък лее от тайна непознатаза вековете грозни, забулващи я в мрак.Пространството ту расне, ту свива се в съмненияи пръска в тая скука огньове жалки — знак,че на звезда сияйна все пак изгрял е гения.
И девствен, и тъй гъвкав, и недостъпно бял,дали разкъсал би с крило обезумялоднес езерото на забравата, сковалов кристален лед копнежа към полета умрял!Сред спомените вижда, че — някогашен крал —и днес е величав, но всичко тук е вяло,и не възпял по-друг простор — ще гърчи тялона зимата безплодна в искрящата печал.Просторът лебеда преследва и гнети го!Отърсва шия той от свойто бяло иго,но не и от кошмара, перата хванал в плен.Бял призрак, сам стои сред блясъка възвишени в гордата надменност застинал — сън студен, —замръзва Лебедът — изгнаникът излишен.
II
(вариант) Красивият и девствен, и гъвкав — този денопияненото от гняв крило ще врежели в езерото от забрава, в чийто скреж екристалът на копнежа, останал нероден!Един предишен лебед, от спомени гнетен,величествен, но без надежда днес — понежене е възпял юга и от копнеж по-неженна зимата безплодна в сияещия плен.Отърсва шия той в агонията бяла:днес целия простор е птицата презряла,но не и този ужас, перата оковал.Бял призрак, въдворен сред своя бляскав заникв съня студен на свойто презрение замрял,бленува Лебедът — излишният изгнаник.
Самоубийството с победен вид страниот злато, бури, кръв пенлива, факли, слава!О, как е смешно кръв от пурпур да изтлявасред мойта гробница с отсъстващи стени.Какво! Ни дрипа ли от тия светлинине идва — полунощ е: в сянката мъглява
