Миле Марковски
Акула с ветрило
На балкона кацат гълъби. Леденината се вторачва над покривите. Небето е увиснало над дърветата и няма сили да влезе в стаята ми, за да се стопли.
Сутринта сложих трохи под една картонена кутия. Подпрях я с пръчка, която завързах за конец. Краят беше в ръката ми.
Учех с едното око. С другото гледах към балкона.
Стремително се спуснаха два гълъба. Лакомо кълвяха.
Дръпнах конеца. Пръчката падна. Картонената кутия захлупи гълъбите. Подскочих от вълнение. Леко открехнах вратата на балкона, но тогава се чу звън.
Отворих и за малко щях да падна, в съзнание или безсъзнание — не си спомням.
Каза ми:
— Добър ден!
И без да го поканя — влезе: черен, елегантен, истински морски кит!
Седна на канапето. Сложи крак върху крак.
— Е? Как си? Как върви училището?
— Ами… — смутено се опитах нещо да кажа, но нищо не излезе.
Китът внимателно огледа стаята:
— Хубави картини имаш…
— Имаме… Те са на баща ми…
— Така, значи, на баща ти… А няма ли да ме почерпиш, нали съм ти гост — ухилено ми припомни.
Сварих кафе. С наслада пиеше. Не можах да се осъзная. Може би затова със закъснение чух повторен звън. Поколебах се, ала китът ме насърчи:
— Отвори, отвори, това са моите!
След малко стаята се изпълни с морски гости. Докато варях кафетата, те вече си бяха намерили места:
върху телевизора се беше изтегнал крокодил със затворени уста и очи;
на полилея се люлееше акула, нежно усмихвайки се и разхлаждайки се с голямо ветрило;
две медузи с широки поли бяха влезли в клетките на папагалите и там приятелски си разговаряха и се тупаха по рамото;
морска звезда търсеше музика по радиото…
Китът се засмя. Той се взираше в учебниците ми. Сигурно му бяха смешни с моите сериозни рисунки.
— Рамче, ти си прекрасно момче и възхитителен домакин…
Срамежливо наведох глава.
„Къде е сега баща ми да чуе? А не само да ми се кара за било и небило!“ — помислих си.
— Дойдохме ти на гости, защото…
Китът спря. Сърдито се обърна към люлеещата се акула:
— Престани да се клатиш! Не виждаш ли, че говоря…
— Добре — рече акулата, но продължаваше да се люлее, без да размахва ветрилото си.
Китът събираше мислите си, но нов звън ги разпиля.
„Ако идват още някои — загубен съм: нямам нито грам кафе“ — мигновено помислих.
— Телеграма, моля!
Поклони се строен, черен делфин с бомбе.
— Заповядайте!
„И така има много. Един повече или по-малко, голяма работа“ — рекох си.
Делфинът театрално свали бомбето, разцелува се с кита. На акулата целуна ръка. Седна на един фотьойл, кой знае как останал свободен, извади огледалце. Сресваше се, поглъщайки бонбони.
В телеграмата, както не ви е известно, пишеше:
„До умния и гостоприемен Рамче
Скъпи приятелю,
Хиляди привети! Надявам се, че добре се чувстваш със своите гости — моите пратеници.
Успех и здраве!
„Щом са посланици — добре“ — примирих се.
— Какво ще ни покажеш? — Крокодилът отвори красивата си уста.
Медузите се провряха между решетките на клетката и застанаха пред нея — два отворени светлосиви чадъра.
— Не знам… Какво ли ще ви е интересно…
— Всичко! Всичко!
— Добре. Но един момент.
Пуснах двата гълъба от балкона. Те от радост ме клъвнаха по бузите и застанаха на главата ми.
Но преди да продължа…
Искам да ви кажа едно нещо, което вие сигурно го знаете, но все пак ще ви го кажа, защото може и да не го знаете.
Всеки си има някаква тайна, нали?
Китът например си има дълбока тайна, защото живее в дълбините, медузите притежават по-плитки — те обитават горните морски етажи.
Моят съсед от горния етаж има тайно скривалище, съседът от долния етаж има таен коридор.
Аз си имам таен град.
От истински по-истински.
Той се намира наблизо до моя дом. Реших там да заведа гостите. Но преди да пристигнем, трябваше да прекосим нашата улица.
Тя е светла, с измито лице. През зимата там се пързаляме и я наричаме „Шейнарна“.
Морските гости изръкопляскаха, когато им предложих по една шейна.
Намерихме се на улица „Шейнарна“. Потайно се надявах, че минувачите ще ахнат от учудване, защото не всеки ден се вижда подобна картина: дете с морски животни.
Ала… никакво впечатление не направихме.
Само един старец ме посъветва, заканвайки ми се с пръст:
— Внимавай да не ги ухапеш! Знам те тебе!
Делфинът си сложи кънки. Завъртя се около себе си. Беше много красив.
Китът, седнал на шейната, приличаше на черен гранит.
Акулата беше нетърпелива и с големи мъки спираше игривата шейна да не тръгне.
Подадох знак и се спуснахме надолу.
Делфинът с бързи и красиви движения ни изпреварваше. После изоставаше. След малко пак отиваше напред.
От малката горичка ни обстрелваха със снежни топки.
Сигурно бяха децата от нашия квартал.
— Това е за „добре дошли“ — обясних.
— Прекрасен обичай! — обадиха се морските обитатели.
