из шивачницата, но виждаше само по-големите сестри. Присъствието на Ампаро Москоте в къщата беше като някакво предзнание. „Трябва да дойде“. Толкова пъти си го повтори, и с такава убеденост, че един подиробед, когато сглобяваше в работилницата една златна рибка, беше убеден, че тя е отвърнала на неговия зов. След малко наистина чу детското гласче и щом повдигна поглед с вледенено от уплаха сърце, видя на вратата момиченцето с рокля от розов органдин и бели чепички.
— Там не влизай, Ремедиос — каза Ампаро Москоте в пруста, — че работят.
Но Аурелиано Не й даде време да се подчини. Вдигна позлатената рибка, окачена за една верижка, която излизаше от устата й, и рече:
— Влез!
Ремедиос се приближи и зададе няколко въпроса относно рибката и Аурелиано не можа да отговори, защото кой знае откъде взелият се задух му попречи, Искаше да остане завинаги край тая кожа на перуника, край тия изумрудени очи, съвсем близо до тоя глас, който при всеки въпрос му казваше господине със същото почитание, с което го казваше и на баща си. Мелкиадес стоеше в ъгъла, седнал до писалището, и драсколеше неразгадаеми знаци. Аурелиано го намрази. Не можа да стори нищо друго, освен да каже на Ремедиос, че ще й подари рибката, а момиченцето толкова се изплаши от предложението, че изхвръкна от работилницата. Онзи подиробед Аурелиано изгуби потайното търпение, с което бе очаквал случай да я види. Занемари работата, призова я много пъти в отчаяни усилия на съсредоточеност, ала Ремедиос не се отзова. Търси я в шивачницата на сестрите й, зад перденцата на тяхната къща, в канцеларията на баща й, но я намери само в образа, който насищаше неговата собствена и ужасна самота. Прекарваше по цели часове с Ребека в гостната да слуша валсовете на пианолата. Тя ги слушаше, защото това беше музиката, с която Пиетро Креспи я бе научил да танцува. Аурелиано ги слушаше, просто защото всичко, дори и музиката, му напомняше за Ремедиос.
Къщата се изпълни с любов. Аурелиано я изказа в стихове, които нямаха ни начало, ни край. Пишеше ги по грапавите пергаменти, които му подаряваше Мелкиадес, по стените на банята, по кожата на ръцете си и във всички Ремедиос се появяваше преобразена. Ремедиос из унасящия въздух в два часа по обед, Ремедиос в смълчаното дихание на розите, Ремедиос в тайната клепсидра22 на молците, Ремедиос в парата на хляба призори, Ремедиос навсякъде и Ремедиос завинаги. Ребека очакваше любовта в четири часа след пладне и везеше до прозореца. Знаеше, че пощенското муле пристига едва през петнайсет дни, но тя го чакаше винаги, убедена, че то ще дойде кой да е ден, по погрешка. Случи се тъкмо обратното — веднъж мулето не пристигна в предвижданата дата. Луда от отчаяние, Ребека стана посред нощ и яде цели шепи пръст в градината с някакво самоубийствено настървение, плачеше от болка и гняв и си дращеше кътниците с черупки от охлюви. Повръща до разсъмване. Потъна в състояние на трескава премала, изпадна в несвяст, а сърцето й зейна в някакво бълнуване без свян. Възмутена, Урсула насили ключалката на сандъка и намери върху дъното, вързани с розови лентички, шестнайсет напарфюмирани писма и скелети от листа и венчелистчета, запазени в старинни книги, и препарирани пеперуди, които от докосването се превърнаха на прах.
Аурелиано бе единственият способен да разбере такова отчаяние. Същия следобед, докато Урсула се мъчеше да изтръгне Ребека от мочурището на безумието, той отиде с Магнифико Висбал и Херинелдо Маркес в дюкяна на Катарино. Заведението бе разширено посредством галерия с дървени стаи, където живееха сами жени, дъхащи на мъртви цветя. Един състав от акордеон и барабани изпълняваше песните на Франсиско Човека, който преди години изчезна от Макондо. Тримата приятели пиха прекипял сок от захарна тръстика. Магнифико и Херинелдо, връстници на Аурелиано, обаче по-сръчни в светските работи, редовно пиеха с жени, седнали върху коленете им. Една от тях, повяхнала и с позлатена челюст, направи на Аурелиано разтърсваща ласка. Той я отблъсна. Беше открил, че колкото повече пие, толкова повече си спомня за Ремедиос, но по-лесно търпи мъчението от спомена за нея. Не разбра кога се понесе. Видя приятелите си и жените да плават — в един сияещ отблясък — без тегло, нито обем, да казват думи, които не излизаха от устните им, и да правят загадъчни знаци, които не съответствуваха на израженията им. Катарино сложи ръка върху плещите му и рече: „Единайсет часа става“. Аурелиано извърна глава, видя огромното обезобразено лице с филцово цвете над ухото и тогава изгуби памет, както по време на забравата, и отново си я възвърна в някакво чуждо ранно утро и в някаква напълно чужда нему стая, където се намираше Пилар Тернера по комбинезон, боса, разчорлена, смаяна от недоверие, и го осветяваше с лампа.
— Аурелиано!
Аурелиано се закрепи на крака и повдигна глава. Не проумяваше как е стигнал дотам, но знаеше какво е намерението му, защото го носеше скрито, още от детство, в едно неприкосновено хранилище на сърцето си.
— Идвам да спя с вас — каза той.
Дрехите му бяха изпоплескани с кал и повърнато, Пилар Тернера, която тогава живееше сама е двамата си малки синове, не го попита нищо. Заведе го в леглото. Избърса лицето му с влажна стиска кълчища, свали дрехите му и после се разсъблече напълно и спусна мрежата против комари, за да не я видят синовете й, ако се разбудят. Беше се уморила да чака мъжа, който остана, мъжете, които си отидоха, неизброимите мъже, които сбъркаха пътя към нейния дом, объркани от неизвестността на картите. В очакването кожата й се бе набръчкала, гърдите й се бяха изпразнили, угаснала бе жарта на сърцето й. Потърси Аурелиано в тъмнината, постави ръка върху корема му и го целуна по врата с майчинска нежност. „Горкото ми детенце“ — прошушна тя. Аурелиано потръпна. С уталожена сръчност, без ни най-малко запъване, той остави назад скалистите брегове на болката и намери Ремедиос превърната в едно блато без кръгозори, миришеща на сурово животно и прясно изгладени дрехи. Когато изплува на повърхността, плачеше. Отначало това бяха неволни и накъсани хълцания. После се изля в отприщен извор и усещане, че нещо подпухнало и болезнено се беше пръснало вътре в него. Тя чакаше, чешеше го по главата с крайчеца на пръстите си, докато тялото му се освободи от тъмната материя, която не го оставяше да живее. Тогава Пилар Тернера го запита:
— Коя е?
И Аурелиано й каза. Тя прихна с онзи смях, който някога плашеше гълъбите, а сега не будеше и децата.
— Че ти ще трябва да я доотгледаш.
Но под насмешката Аурелиано откри цял вир от състрадание. Когато напусна стаята, оставил там не само неувереността в своята мъжественост, но и горчивата тежест, която толкова месеци търпя в сърцето си, Пилар Тернера му беше дала непринудено обещание.
— Ще приказвам с момиченцето — каза — и ще видиш, на тепсия ще ти го поднеса.
И го изпълни. Ала в лош момент, защото къщата бе изгубила покоя от предишните дни. Щом откри страстта на Ребека, която заради ревовете й не беше възможно да се държи в тайна, Амаранта получи пристъп на треска. Тя също страдаше от тръна на самотната любов. Заключена в банята, изливаше мъката от една безнадеждна страст в писане на трескави писма, които се задоволяваше да потулва в дъното на сандъка. Урсула едва смогваше да гледа двете болни. Не успя в продължителни и лукави подпитвания да научи причината за покрусата на Амаранта. Най-накрая, в нов миг на вдъхновение тя насили ключалката на сандъка и намери писмата, привързани с лентички в розов цвят, издути от свежи и още мокри от сълзи бели лилии, предназначени и никога неизпратени до Пиетро Креспи. Разплакана от гняв, тя прокле часа, в който й хрумна да купи пианолата, забрани уроците по везмо и постанови своего рода жалейка без мъртвец, която трябваше да продължи, докато дъщерите й се отказаха от своите надежди. Безполезна остана намесата на Хосе-Аркадио Буендия, който бе оправил първото си впечатление от Пиетро Креспи и се възхищаваше от неговото умение да борави с музикални машини. И когато Пилар Тернера каза на Аурелиано, че Ремедиос е решена да се омъжи, той разбра, че новината ще дозашемети родителите му. Но храбро се опълчи срещу положението. Свикани в гостната на сериозна среща, Хосе-Аркадио Буендия и Урсула изслушаха неустрашимо изявлението на сина си. Обаче щом узна името на годеницата, Хосе-Аркадио Буендия почервеня от негодувание.
— Любовта е чума — прогърмя той. — При толкова хубави и свестни момичета, хрумнало ти да се жениш тъкмо за дъщерята на нашия враг.
Но Урсула одобри избора. Призна обичта си към седемте сестри Москоте заради тяхната красота, трудолюбие, благонравие и добро възпитание и приветствува сина си за сполуката. Победен от
