издействува отстъпки от купувачите си и почна да разширява къщата. Разпореди да се построи прилична гостна, друга стая, по-удобна и прохладна, за всекидневно ползване, трапезария с маса за дванайсет души, където семейството да сяда с всичките си гости; девет спални с прозорци към двора и дълъг пруст, който една розова градина пазеше от сиянието на полудневието, и с перило за поставяне на гърнета, с папрат и саксии с бегонии. Нареди да разширят кухнята, за да се построят две пещи, да се събори старият килер, където Пилар Тернера прочете бъдещето на Хосе-Аркадио, и да се изгради друг, два пъти по-голям, та никога да не липсват съестни припаси в къщата. Разпореди да се построи в двора, под сянката на кестена, баня за жените и друга за мъжете, а в дъното голяма конюшня, телен кокошарник, обор за доене и къщичка, открита за всички ветрове, че да се настаняват на воля безгрижните птици. Следвана от дузини зидари и дърводелци, сякаш сполетяна от умопомрачаващата треска на своя съпруг, Урсула заповядваше положението на светлината и поведението на топлината, разпределяше пространството без ни най-малък усет за неговите предели. Първобитната постройка на основателите се изпълни със сечива и материали, с подтиснати от потта работници, които молеха да не им пречат, а не мислеха, че именно те пречеха, раздразнени от чувала с човешки кости, който ги преследваше навред с глухия си звънтеж. В онова неудобство, където се дишаше негасена вар и катранена смес, никой не проумя как от недрата на земята полека-лека изникна не само най-голямата къща, която изобщо ще има в селището, но и най- гостоприемната и прохладна, която някога е имало в очертанията на тресавището. Хосе-Аркадио Буендия, мъчейки се да изненада божественото провидение сред оня катаклизъм, най-малко проумя всичко това. Новата къща бе почти завършена, когато Урсула го измъкна от неговия химеричен свят, за да го осведоми, че дала заповед фасадата да се боядиса в синьо18, а не в бяло, както те искаха. Показаха му официалното разпореждане, написано върху някаква хартия. Хосе-Аркадио Буендия, без да разбира какво казва съпругата му, разчете подписа.
— Кой е тоя никаквец? — запита той.
— Управителят — печално рече Урсула. — Викат, че бил някаква власт, пратена от правителството.
Дон Аполинар Москоте, управителят, бе пристигнал в Макондо, без да вдига шум. Отседна в хотела на Яков — отворен от един от първите араби, които дойдоха да трампят джунджурии за папагали гуакамайя — и на другия ден нае стаичка с врата към улицата, на две пресечки от къщата на Буендиовци. Сложи маса и стол, които купи от Яков, закова върху стената герба на републиката, който бе донесъл със себе си, а върху вратата изрисува табелката:
— Вие ли написахте тая хартия? — попита го той.
Дон Аполинар Москоте, зрял, срамежлив човек с налято тяло, отговори „да“.
— С какво право? — отново запита Хосе-Аркадио Буендия.
Дон Аполинар Москоте потърси някаква хартия в чекмеджето на масата и му я показа:
Назначен съм управител на това селище.
Хосе-Аркадио Буендия дори не погледна назначението.
— В това селище не заповядваме с хартии — каза той, без да губи спокойствие. — И да го знаете веднъж завинаги: никакъв управител не ни трябва, защото тук няма нищо за оправяне.
Пред неустрашимостта на дон Аполинар Москоте, все тъй, без да повишава глас, той направи подробен преглед на това как бяха основали селото как си бяха разпределили земята, прокарали пътища и въвели подобренията, които нуждата им бе изискала, без да са додявали на никакво правителство и без никой да им додява.
— Толкова миролюбиви сме, че и от естествена смърт не сме умирали — му каза той. — Нали виждате, още нямаме гробище.
Не се завайка, че правителството не ги е подпомогнало. Напротив, радвал се, че дотогава ги е оставило да растат в мир и се надявал така и да бъде, защото те не били основали селище, за да вземе да им казва първият другоземец какво трябвало да правят. Дон Аполинар Москоте си беше сложил едно дочено сако, бяло като панталоните му, без да изгуби нито за миг безупречността на своите обноски.
— Тъй че, ако вие искате да останете тука като най-обикновен и редови гражданин, бъдете най- сърдечно добре дошъл — заключи Хосе-Аркадио Буендия. — Но ако сте дошъл да насаждате безредие, като задължавате хората да си боядисват къщите сини, можете да си дигате чукалата и да се измитате откъдето сте дошъл. Защото моята къща ще бъде бяла като гълъбица.
Дон Аполинар Москоте пребледня. Отстъпи крачка назад и стисна челюсти, за да изрече с известно униние:
— Искам да ви предупредя, че съм въоръжен.
Хосе-Аркадио Буендия не разбра кога се качи в ръцете му младежката сила, с която поваляше кон. Сграби дон Аполинар Москоте за реверите и го повдигна на височината на очите си.
— Това го правя, защото предпочитам да ви мъкна жив, отколкото цял живот да ви мъкна мъртъв.
И така го понесе насред улицата, вдигнат за реверите, чак докато го сложи на двата му крака върху пътя за тресавището. Подир седмица управителят се връщаше с шестима босоноги, въоръжени с ловджийски пушки, парцаливи войници, и с биволска кола, където се возеха жена му и шестте й дъщери. По-късно пристигнаха други две коли с мебели, сандъци и домашните потреби. Настани семейството си в хотела на Яков, докато намери къща, и отново отвори кабинета, пазен от войниците. Основателите на Макондо, решени да изхвърлят нашествениците, отидоха с по-големите си синове да се предоставят на разпореждане на Хосе-Аркадио Буендия. Но той се противопостави, според обяснението му, защото дон Аполинар Москоте се върнал с жена си и дъщерите и не било мъжка работа да позорят другиго пред семейството му. Тъй че реши да оправи положението с добро.
Аурелиано го придружи. По онова време вече бе пуснал чер мустак със засукани краища и гласът му беше малко гръмлив, което щеше да го отличава през войната. Без оръжие и без да обръщат внимание на стражата, те влязоха в кабинета на управителя. Дон Аполинар Москоте не изгуби спокойствие. Представи ги на двете си дъщери, които бяха там по някаква случайност: Ампаро19 — на 16 години, мургава като майка си, и Ремедиос20, едва деветгодишна, изящно дете с кожа на перуника и зелени очи. Бяха прелестни и добре възпитани. Щом мъжете влязоха, преди да бъдат представени, те приближиха столовете да седнат. Ала и двете останаха прави.
— Отлично, приятелю — каза Хосе-Аркадио Буендия. — Вие ще останете тук, но не защото държите на вратата ония разбойници с пищови, а от почитание към госпожа съпругата ви и дъщерите.
Дон Аполинар Москоте се обърка, но Хосе-Аркадио Буендия не му даде време да отвърне.
— Само две условия ви поставяме — добави той.
— Първо — всеки да си боядисва къщата, какъвто си ще цвят. Второ — войниците да заминат веднага. Ние отговаряме за реда.
Управителят вдигна дясната си ръка с протегнати пръсти.
— Честна дума?
— Честна дума на враг — рече Хосе-Аркадио Буендия. И прибави с горчив тон. — Защото едно нещо искам да ви кажа: вие и аз си оставаме врагове.
Същия следобед заминаха войниците. След няколко дни Хосе-Аркадио Буендия намери къща за семейството на управителя. Всички заживяха в мир освен Аурелиано. Образът на Ремедиос, по-малката дъщеря на управителя, която по възраст можеше да му бъде дъщеря, остана да го боли някъде в тялото. Това беше едно физическо усещане, което почти го дразнеше при ходене като камъче в обувката.
Новата къща, бяла като гълъбица, бе открита с вечеринка. Урсула си го науми още от следобеда, когато видя Ребека и Амаранта станали девойки, и почти може да се каже, че главната подбуда за строежа бе желанието да предостави на момичетата достойно място за посрещане на гости. За да не отнеме нищо от
