пепелява коса, с вкоравена, прихианата от медно копче яка на ризата и с изражение на учудена тържественост, а Урсула, примирайки от смях, го описваше като „уплашен генерал“. Хосе-Аркадио Буендия наистина се бе уплашил в онова прозирно декемврийско утро, когато му направиха дагеротипа, защото смяташе, че с преминаването на образа върху металната плочка хората се изхабяват полека-лека. По една любопитна превратност на обичая, тъкмо Урсула му изби онази мисъл от главата, както пак тя забрави някогашните си жегвания и реши Мелкиадес да остане да живее в къщата, макар че никога не позволи да й направят дагеротип, защото /според буквалните й думи/ не искала да остане за подигравка на внуците си. Оная сутрин тя облече децата в най-хубавите им дрехи, напудри ги по лицата и им даде по лъжица сироп от костен мозък, за да могат да стоят съвсем неподвижни в продължение на почти две минути пред пищната камера на Мелкиадес. На семейния дагеротип, единствения, който изобщо е съществувал, Аурелиано излезе облечен в черно кадифе, между Амаранта и Ребека. Имаше същата вялост и същия ясновиден поглед, които щеше да има след години пред взвода за разстрел. Но още не бе почувствувал предзнанието за съдбата си. Той беше един опитен златар, тачен из цялото тресавище заради изяществото на своята работа. В работилницата, която делеше с нелепата лаборатория на Мелкиадес, едва се чуваше, че диша. Сякаш се бе укрил в някакво друго време, докато баща му и циганинът тълкуваха с викове предсказанията на Нострадамус сред трясъка на стъкленици и легенчета, сред поразията от разлени киселини и сребърен бромид, разпиляван от ударите с лакти и препъвания, които следваха всеки миг. Тази всеотдайност в труда, добрият разум, с който гледаше своите интереси, бяха позволили на Аурелиано за кратко време да спечели повече пари, отколкото Урсула с нейната прелестна карамелова фауна, но всички се чудеха, че той, вече здрав и прав мъж, не познава жена. Наистина, жена не бе докосвал.
След месеци се върна Франсиско Човека, старец-скиталец на почти 200 години, който често минаваше през Макондо да разпространява съчинените от самия него песни. В тях Франсиско Човека разказваше с най-тънки подробности новините за случилото се из селищата по своя път от Манауре до края на тресавището, тъй че, ако някой имаше да проводи някаква заръка или да разпространи някое събитие, плащаше му две сентаво, за да го включи в репертоара си. По тоя начин Урсула научи за смъртта на майка си съвсем случайно, когато една вечер слушаше песните с надежда, че ще кажат нещо за сина й Хосе- Аркадио. Франсиско Човека, наричан така, защото разгроми дявола в двубой с импровизиране на песни, и чието истинско име никой не узна, изчезна от Макондо по време на чумата-безсънница и една вечер се появи без никакво известие в дюкяна на Катарино. Цялото селище отиде да го слуша, за да узнае какво е станало по света. Тогава с него пристигнаха една толкова дебела жена, та четирима индианци трябваше да я носят натоварена върху люлеещ се стол, и една невръстна мулатка е безпризорен вид, която я пазеше с чадър от слънцето. Вечерта Аурелиано отиде в дюкяна на Катарино. Завари Франсиско Човека като някакъв едрокаменен хамелеон, седнал сред кръг от зяпачи. Пееше новините със своя стар раздрънкан глас, съпровождаше си на същия едновремешен акордеон, който му подари сър Уолтър Рейли17 в Гвиана, и тактуваше с големите си попукани от селитрата стъпала на пешеходец. Срещу една врата в дъното, през която влизаха и излизаха неколцина мъже, седеше и мълчаливо си вееше матроната от стола-люлка. Катарино, с филцова роза на ухото, продаваше на посетителите големи чаши прекипял сок от захарна тръстика и използуваше случая да се приближи до мъжете и да пусне ръка, където не бива. Към среднощ горещината стана непоносима. Аурелиано изслуша вестите докрай, без да открие нито една, която да интересува семейството му. Канеше се да си ходи в къщи, когато матроната махна с ръка.
— Влез и ти — рече тя. — Само двайсет сентаво струва.
Аурелиано пусна една монета в касичката, която матроната държеше на коленете си, и влезе в стаята, без да знае за какво. Невръстната мулатка, с цицки на кучка, стоеше гола в леглото. Преди Аурелиано тази вечер шейсет и трима мъже бяха минали през стаята. Толкова използван и толкова замесван с пот и въздишки, въздухът в стаята започваше да се превръща в тиня. Момичето смъкна прогизналия чаршаф и помоли Аурелиано да го хване от единия край. Тежеше като платнище. Усуквайки го за двата края, те го изстискаха, докато възвърна обичайното си тегло. После обърнаха рогозката и потта изби от другата страна. Аурелиано жадуваше това действие да не свършва никога. Познаваше теоретичната механика на любовта, но не можеше да се крепи на крака от слабост в коленете. Когато момичето най-после натъкми леглото и му заповяда да се съблече, той й даде някакво замаяно обяснение:
— Накараха ме да вляза. Казаха ми да пусна двайсет сентаво в касичката и да не съм се бавел.
Момичето разбра объркването му.
— Ако пуснеш още двайсет сентаво на излизане, можеш да се забавиш още малко — рече тихо.
Аурелиано се съблече, измъчван от свян, и не можеше да си избие мисълта, че неговата голота не издържа сравнението с братовата му. Въпреки усилията на момичето той се чувствуваше все по-безразличен и ужасно сам.
— Ще пусна още двайсет сентаво — каза той с опечален глас.
Момичето мълчаливо му благодари. Гърбът й беше изпонаранен. Кожата й беше лепната върху ребрата и дишането развълнувано от бездънно изтощение. Преди две години, далеч, далеч оттук, тя заспала, без да угаси свещта и се пробудила обкръжена от огъня. Къщата, гдето живеела при баба си, която я била отгледала, станала на пепел. Оттогава бабата я водела от селище на селище и я карала да ляга за по двайсет сентаво, че да плати стойността на опожарената къща. Според пресмятанията на момичето оставали й още десетина години с по седемдесет мъже на вечер, защото трябвало да плаща освен разходите за пътуването и изхранването на двете, също и заплатите на индианците, които носеха стола- люлка. Щом матроната за втори път потропа на вратата, Аурелиано излезе от стаята, без да е направил нищо, замаян от желание да плаче. Тая нощ не можа да заспи, мислеше за момичето с някаква смесица от желание и състрадание. Изпитваше неудържима нужда да я люби и закриля. На разсъмване, изтощен от безсънието и треската, взе спокойното решение да се ожени за нея, за да я отърве от потисничеството на бабата и да се наслаждава всяка нощ на задоволството, което тя доставяше на седемдесет мъже. Но в десет часа сутринта, когато стигна до дюкяна на Катарино, момичето бе заминало от селището.
Времето уталожи неговото вятърничаво намерение, ала утежни чувството му за провал. Укри се в работата. Примири се за цял живот да бъде мъж без жена, за да крие срама от своята ненужност. Между другото Мелкиадес вече изобрази на своите пластинки всичко изображаемо в Макондо и изостави работилницата за дагеротипия на безумията на Хосе-Аркадио Буендия, който бе решил да я използува, за да постигне научно доказателство, че бог не съществува. Посредством усложнен процес с наслагващи се експозиции, правени от различни места в къщата, той бе сигурен, че рано или късно ще направи дагеротип на господа-бога, ако съществува, или ще сложи край веднъж завинаги на предположението за неговото съществуване. Мелкиадес се задълбочи в тълкуването на Нострадамус. Стоеше до късно, задушавайки се в обезцветеното кадифено елече, и драсколеше по някакви хартии с мъничките си врабешки ръчички, чиито пръстени бяха изгубили своя някогашен пламък. Една нощ повярва, че е намерил предсказание за бъдещето на Макондо. Ще станело светъл град, с големи стъклени къщи, където и помен нямало да има от коляното на Буендиовци. „Грешка — прогърмя Хосе-Аркадио Буендия. — Няма да са къщи от стъкло, ами от лед, както на мен ми се присъни, и винаги ще има един Буендия, во веки веков.“ В оная чудата къща Урсула воюваше да запази здравия разум и бе разширила търговията с карамелови животинчета чрез една пещ, която произвеждаше по цяла нощ кошове хляб и смайващо разнообразие от пудинги, пасти и сладкиши, които за няколко часа се изпаряваха по криволиците на тресавището. Бе стигнала до възраст да има право на почивка, ала напротив, ставаше все по-дейна. Толкова беше заета в процъфтяващите си начинания, че един следобед погледна разсеяно към двора, докато индианката й помагаше да подслади тестото, и видя две непознати красиви девойки да везат на гергеф под светлината на здрача. Бяха Ребека и Амаранта. Едва свалили черните облекла за баба си, които носиха с неотстъпна строгост в продължение на три години, и цветните дрехи сякаш им бяха дали ново място в света. Ребека, противно на онова, което можеше да се очаква, беше по-хубавата. Имаше прозрачна кожа, големи, ведри очи и чудодейни ръце, които сякаш изработваха с невидими нишки плетениците на везмото. Амаранта, по-малката, беше малко неизящна, но имаше естествената възвишеност, вътрешното високомерие на умрялата баба. Край тях, въпреки че вече разкриваше физическия устрем на баща си, Аркадио изглеждаше дете. Беше се отдал да изучава златарското изкуство с Аурелиано, който освен това го бе научил да чете и пише. Урсула изведнъж разбра, че къщата се е напълнила с хора, че синовете й скоро ще се женят и ще имат синове, и че ще са принудени да се разпилеят поради липса на пространство. Тогава извади парите, трупани в дълги години на суров труд,
