Сто години самота

стойност на билките, приготви и накара всички да пият отвара от аконит, ала не успяха да мигнат и цял ден сънуваха будни. В това състояние на умопомрачена яснота не само виждаха изображенията на собствените си сънища, но и изображенията, сънувани от други. Сякаш къщата се бе изпълнила с посетители. В един кът на кухнята, седнала в люлеещия се стол, на Ребека й се присъни, че някакъв мъж, досущ като нея, облечен в бели ленени дрехи и с прихваната от златно копче яка на ризата, й носи букет от рози. Придружаваше го жена с изтънчени ръце, която отдели една роза и я постави в косите на момичето. Урсула разбра, че мъжът и жената са родителите на Ребека, но макар да направи голямо усилие да ги разпознае, само потвърди увереността си, че никога не ги е виждала. Между другото, от недоглеждане, което Хосе-Аркадио Буендия никога не си прости, карамеловите животинчета, изготвяни в къщи, продължаваха да се продават из селището. Деца и възрастни смучеха очаровани прелестните зелени петлета на безсънието, изящните розови рибки на безсънието и нежните жълти кончета на безсънието, тъй че в понеделник утрото завари будно цялото селище. Отначало никой не се разтревожи. Напротив, зарадваха се, че не спят, защото тогава имаше толкова неща за вършене в Макондо, та времето едва стигаше. Толкова работиха, че скоро нямаше какво повече да правят и в три часа сутринта се оказаха със скръстени ръце да броят колко тона има часовниковият валс. Които искаха да спят, не от умора, а от носталгия по сънищата, прибягнаха до какви ли не изтощителни похвати. Събираха се да разговарят без отдих, да си повтарят часове наред едни и същи вицове, да усложняват чак до пределите на влудяването приказката за скопения петел, една безкрайна игра, в която разказвачът питаше дали искат да им разправи приказката за скопения петел и когато отговаряха да, разказвачът казваше, че не бил искал да му кажат да, ами дали искали да им разправи приказката за скопения петел и когато млъкваха, разказвачът казваше, че не бил искал да мълчат, ами дали искали да им разправи приказката за скопения петел, и никой не можеше да си отиде, защото разказвачът казваше, че не бил искал да си отиват, ами дали искали да им разкаже приказката за скопения петел и така последователно, в един омагьосан кръг, който се проточваше по цели нощи.

Когато Хосе-Аркадио Буендия си даде сметка, че чумата е нахълтала в селището, събра домовладиките да им обясни каквото знае за болестта безсънница, и се взеха мерки, за да се предотврати разпространението на тая напаст из другите поселища на тресавището. Тъй свалиха от козите камбанките, които арабите разменяха срещу папагали гуакамайя, и ги сложиха на влизане в селището в услуга на ония, които подминаваха съветите и молбите на стражите и настояваха да посетят селището. Всеки от другоземците, които по онова време обикаляха улиците на Макондо, трябваше да звъни с камбанката си, за да узнават болните, че той е здрав. Не им позволяваха нито да идат, нито да пият нещо по време на техния престой, защото нямаше съмнение, че болестта се предава само чрез устата и че всички неща за ядене и пиене бяха заразени от безсъние. По тоя начин държаха чумата обкръжена в очертанието на селището. Толкова успешна беше забраната, че дойде ден извънредното положение да се смята за нещо естествено, а животът бе уреден по такъв начин, че работата възстанови своя ритъм и никой повече не се разтревожи заради безполезния обичай да се спи.

Формулата, която щеше да ги защищава месеци наред от изплъзванията на паметта, бе измислена от Аурелиано. Откри я случайно. Опитен безсънник, защото бе един от първите, той беше изучил до съвършенство златарското изкуство. Един ден търсеше малката наковалня, която употребяваше да източва метали, и не си спомни името й. Баща му каза: „Наковалня“. Аурелиано написа името на една хартия и я залепи върху основата на наковалничката: наковалня. Така беше уверен, че за в бъдеще няма да го забрави. Не му дойде наум, че това бе първата проява на забрава, защото предметът имаше трудно за запомняне име. Но след някой ден откри, че му е трудно да помни почти всички неща в лабораторията. Тогава ги отбеляза със съответното име, така че му беше достатъчно да прочете надписа, за да ги разпознае. Когато баща му съобщи тревогата си, че е забравил и най-внушителните събития от своето детство, Аурелиано му обясни способа си и Хосе-Аркадио Буендия го приложи на дело в цялата къща и по- сетне го наложи из цялото селище. Потопи в мастило китка трева и отбеляза всяко нещо с името му: маса, стол, часовник, стена, легло, тенджера. Отиде на двора и беляза животните и растенията: крава, коза, свиня, кокошка, юка, маланга, банан „гинео“. Полека-лека, изучавайки безкрайните възможности на забравата, проумя, че може да дойде ден, когато нещата да се разпознават по надписите им, ала да не се помни предназначението им. Тогава той бе още по-ясен. Табелката, която окачи на врата на кравата, беше образцов пример за начина, по който жителите на Макондо бяха готови да се борят срещу забравата: Това е кравата, трябва да се дои всяка сутрин, че да дава мляко, и млякото трябва да се подварява, за да с е смесва с кафе и да се приготвя мляко с кафе. Така продължиха да живеят в една изплъзваща се действителност, за миг уловена от думите, но която щеше неудържимо да избяга, щом забравят стойността на писаната буква.

В началото на пътя за тресавището бе поставена обява, която известяваше: Макондо, и още една, по-голяма, на главната улица: бог съществува. Из всички къщи бяха написани разковничета за запомняне на предметите и чувствата. Но системата изискваше такава зоркост и такава нравствена твърдост, че мнозина рухнаха пред вълшебството на една въображаема действителност, измислена от тях самите, която се оказа по- непрактична, но по-насърчителна. Пилар Тернера най-много допринесе да се разпространи тая измама, когато измисли дяволията да чете на карти миналото, както преди четеше бъдещето. Посредством този способ безсънниците заживяха в един свят, построен от несигурните редувания на картите, където помнеха бащата само като мургавия мъж, пристигнал в началото на април, а майката помнеха само като тъмнокосата жена със златна халка на лявата ръка, и където някоя рождена дата се свеждаше до последния вторник, когато пяла чучулигата върху лавровото дърво. Разгромен от тия утешителни сеанси, Хосе-Аркадио Буендия реши тогава да построи машината на паметта, която веднъж бе пожелал, за да помни дивните изобретения на циганите. Уредът се основаваше на възможността да прехвърля всяка сутрин, и то от начало до край, цялата съвкупност от познания, придобити в живота. Той си го представяше като въртящ се речник, който една застанала върху оста му особа ще може да раздвижва посредством ръчка, тъй че за няколко часа пред очите й да преминат най-необходимите за живеене понятия. Успя да напише близо четиринайсет хиляди фиша, когато по пътя за тресавището се появи някакъв чудноват старец с тъжната камбанка на спящите, помъкнал тумбест, овързан с върви, куфар и покрита с черни парцали количка. Отиде право в къщата на Хосе-Аркадио Буендия.

Виситасион не го позна, когато му отвори вратата, и си помисли, че идва с намерение да продаде неща, а не знае, че нищо не може да се продава в селище, което неудържимо тъне в подвижните пясъци на забравата. Беше един грохнал мъж. Макар гласът му също да бе попукан от неувереността и ръцете му, изглежда, се съмняваха в съществуването на нещата, той очевидно идваше от света, където хората все още можеха да спят и да си спомнят — Хосе-Аркадио Буендия го завари седнал в салона да си вее с една окърпена шапка и да чете със състрадателно внимание надписите, залепени по стените. Поздрави го с най- широки изяви на обич, защото се боеше, че го е познавал някога, а сега не си спомня. Но посетителят долови неговата лъжливост. Почувствува се забравен, не с поправимата забрава на сърцето, а с друга една забрава, по-жестока и невъзвратима, която той отлично познаваше, защото бе забравата на смъртта. Тогава разбра. Отвори претъпкания с неразгадаеми вещи куфар и помежду тях измъкна едно куфарче с много стъкленици. Даде на Хосе-Аркадио Буендия да изпие някакво вещество с безметежен цвят — и в паметта му светна. Очите му се навлажниха от плач, преди да се види в една нелепа стая, където предметите бяха белязани, и преди да се засрами от височайшите глупости, изписани по стените, и дори преди да разпознае новодошлия сред ослепителен блясък от веселие. Беше Мелкиадес.

Докато Макондо празнуваше отвоюването на спомените, Хосе-Аркадио Буендия и Мелкиадес изтърсиха праха от старата си дружба. Циганинът беше готов да остане в селището. Вярно, бил в смъртта, но се завърнал, защото не можал да понесе самотата. Прокуден от собственото си племе, лишен от всякаква свръхестествена дарба като наказание за верността му към живота, той решил да се приюти в онзи още неоткрит от смъртта кът на света и да се посвети на една лаборатория за дагеротипия. Хосе-Аркадио Буендия не беше чувал никога да се говори за това изобретение. Ала когато видя себе си и цялото свое семейство, изваяни в една вечна възраст върху пластинка преливащ се метал, онемя от смайване. От тази епоха води началото си ръждясалият дагеротип, на който Хосе-Аркадио Буендия излезе с щръкнала