според последните известия, се движел в посока към Манауре. Преди да замине, Аурелиано измъкна дон Аполинар Москоте от някакъв шкаф.
— Вие си стойте спокойно, татко — каза му той. — Новото правителство отговаря с честната си дума за вашата лична безопасност и тая на семейството ви.
На дон Аполинар Москоте му беше трудно да разпознае оня затворник с високи ботуши и преметната на гърба пушка, с когото бе играл домино до девет часа вечерта.
— Това е щуротия, Аурелито — възкликна той.
— Никаква щуротия — каза Аурелиано. — Война е. И да не сте ми казвали повторно Аурелито, аз вече съм полковник Аурелиано Буендия.
Полковник Аурелиано Буендия вдигна трийсет и две въоръжени въстания и ги загуби всичките. От седемнайсет различни жени му се родиха седемнайсет сина, които бяха избити, един след друг само за една нощ, преди най-големият да навърши трийсет и пет години. Измъкна се от четиринайсет покушения, от седемдесет и три засади и от един взвод за разстрел. Оцеля от товар стрихнин в кафето, достатъчен да убие кон. Отхвърли Ордена за заслуги, даден му от президента на републиката. Стигна до главнокомандуващ революционните сили с правосъдна и гражданска власт от едната граница до другата, и стана човекът, от когото най-много се страхуваше правителството, ала никога не позволи да му правят снимки. Отклони пожизнената пенсия, която му предложиха след войната, и преживя до старини от златните рибки, които майстореше в работилницата си в Макондо. Въпреки че винаги се сражаваше начело на своите хора, единствената рана, която получи, си я нанесе той самият, след като подписа Недерландската капитулация, сложила край на почти двайсет години граждански войни. Куршумът на пистолетния изстрел, насочен към собствената му гръд, излезе през гърба, без да нарани никакъв жизнен център. Единственото, което остана от всичко това, бе улица с неговото име в Макондо. Но, както заяви няколко години преди да умре от старост, и на това не се е надявал в предутрото, когато заминал със своите двайсет и един мъже да се присъедини към силите на генерал Викторио Медина.
— Оставяме ти Макондо — това бе всичко, което каза на Аркадио, преди да тръгне. — Оставяме ти го хубаво, гледай да го заварим още по-хубаво.
Аркадио даде съвсем лично тълкуване на препоръката. Измисли си някаква униформа с маршалски лампази и акселбанти, вдъхновена от цветните илюстрации в една книга на Мелкиадес, и окачи на колана си сабята с пискюли на разстреляния капитан. Заложи двата артилерийски впряга пред селището, облече униформи на някогашните си ученици, разпалени от възпламеняващите му възвания, и ги остави да скитосват въоръжени по улиците, за да създават у другоземците впечатление за неуязвимост. Това беше нож с две остриета, защото правителството в продължение на десет месеца не посмя да нападне укреплението, но когато го направи, стовари срещу него такава несъразмерна сила, че смаза съпротивата за половин час. Още от първия ден на своето пълномощничество Аркадио разкри влечението си към обществените разпоредби. Четеше до четири на ден, та да заповядва и нарежда каквото му дойде наум. Въведе задължителна военна служба от осемнайсет години нагоре, обяви, че животните, които ходят из улиците след шест часа подиробед, са за обществено ползване и наложи на пълнолетните мъже задължението да носят червена лента на ръкава. Затвори, под заплаха, че ще го разстреля, отец Никанор в попската къща и му забрани да служи литургия и да бие камбаните, освен за да приветствуват победите на либералите. За да не се усъмни никой в строгостта на неговите намерения, заповяда един взвод за разстрел да се упражнява на площада, стреляйки в плашило. Отначало никой не взе работата сериозно. Това бяха в крайна сметка момчета от училището, които си играеха на възрастни. Но една вечер, когато Аркадио влезе в дюкяна на Катарино, тромпетистът от оркестъра го поздрави с хвалипръцковски туш, който предизвика смеха на посетителите, и Аркадио накара да го разстрелят за неуважение към властта. Които възразиха, той сложи на хляб и вода с пранги на глезените в една училищна стая.
— Ти си убиец! — викаше му Урсула всеки път, щом научаваше за някое ново своеволие. — Когато Аурелиано узнае, тебе ще те разстреляла аз ще се зарадвам.
Но всичко бе напразно. Аркадио продължи да затяга бурмите на една ненужна строгост, докато се превърна в най-жестокия управител, който изобщо е имало в Макондо.
— Сега нека изстрадат разликата — каза веднъж дон Аполинар Москоте. — Това е то раят на либералите.
Аркадио узна. Начело на един патрул той нападна дома, изпочупи мебелите, напердаши дъщерите и отмъкна с тътрузене дон Аполинар Москоте. Когато Урсула, размахала от бяс насмолен камшик и виеща от срам, прекоси селището и нахълта в двора на казармата, самият Аркадио се готвеше да даде заповед за огън на взвода за разстрел.
— Само да си посмял, копеле! — извика Урсула.
Преди Аркадио да смогне да се възпротиви, тя му стовари първия удар с волската жила.
— Само да си посмял, убиецо — викаше тя. — Убий и мене, кучи сине, очи да нямам да плача от срам, че съм отгледала чудовище. — Шибайки го безмилостно, тя го гони чак до дъното на двора, където Аркадио се сви като охлюв. Дон Аполинар Москоте в несвяст стоеше вързан о стълба, където по-рано държаха изпонадупченото от тренировъчните изстрели плашило. Момчетата от взвода се пръснаха, побояха се Урсула да не си изкара от тях. Но тя не ги и погледна. Остави Аркадио със съсипана униформа, ревящ от болка и бяс, и развърза дон Аполинар Москоте, за да го отведе у дома му. Преди да напусне казармата, освободи затворниците от прангите им.
Оттогава насетне тя заповядваше в селището. Възстанови неделното богослужение, преустанови носенето на червени ленти и отмени свирепите разпоредби. Но въпреки твърдостта си, все тъй оплакваше нещастието на своята участ. Почувствува се толкова сама, че подири безполезното другаруване със забравения под кестена съпруг.
— Гледай докъде изпаднахме — казваше му тя, а юнските дъждове заплашваха да съборят навеса от палмови листа. — Гледай празната ни къща, синовете ни разпилени по света, и ние двамата пак самички, както най-напред.
Хосе-Аркадио Буендия, потънал в пропаст от безсъзнателност, беше глух за нейните вайкания. В началото на своята лудост той известяваше с тромави, неотложни латински изрази всекидневните си нужди. В беглите прояснения на своя разум, когато Амаранта му носеше храната, той й казваше най-дотегливите си неволи и кротко се подлагаше на нейните вендузи и лапи. Но по времето, когато Урсула отиде да се оплаква при него, той беше изгубил пълен досег с действителността. Тя го къпеше на части, седнал върху пейчицата, и му разправяше новини за семейството.
— Аурелиано отиде на война, има вече четири месеца, и вест не сме получили от него — казваше тя, докато му търкаше гърба с насапунисана стиска кълчища. — Хосе Аркадио се върна, станал е цяло мъжище, по-висок от тебе, и целият е извезан на кръст-бод, ама дойде само да донесе срам в нашата къща. — Обаче повярва, че забелязва как мъжът й се натъжава от лошите известия. Тогава предпочете да го лъже. — Не вярвай каквото ти казвам — казваше тя и хвърляше пепел върху изпражненията му, за да ги събере с лопатата. — Господ поиска Хосе-Аркадио и Ребека да се оженят и сега са много щастливи. — Стигна до такава искреност в измамата, че накрая тя самата се разтушаваше със собствените си лъжи — Аркадио вече е сериозен мъж — казваше — и много храбър, много хубав момък с оная униформа и сабята си. — Все едно, че приказваше на мъртвец, защото Хосе-Аркадио Буендия вече беше извън обсега на всякаква загриженост. Но тя упорствуваше. Виждаше го такъв кротък, такъв безразличен към всичко, че реши да го пусне. Той не мръдна от пейчицата. Тъй си и остана изложен на слънцето и дъжда, сякаш въжата бяха ненужни, защото някаква власт, стояща над всяко видимо завързване, го държеше вързан о дънера на кестена. Към месец август, когато зимата почваше да се увековечава, Урсула най-сетне можа да му съобщи една новина, която изглеждаше истина.
— Ето че продължава да ни измъчва късметът — каза му тя. — Амаранта и италианецът с пианолата ще се женят.
Амаранта и Пиетро Креспи наистина се бяха задълбочили в дружбата, закриляни от доверието на
