— Ваша си работа, ако не го изпълните — рече полковникът, — но тази е последната ми воля.
Оттогава предзнаменованията бяха го напуснали. В деня, когато Урсула го посети в затвора, след много мислене той стигна до заключението, че може би тоя път смъртта няма да предизвести идването си, защото не зависеше от нелепата случайност, а от волята на неговите палачи. Прекара нощта в безсъние, измъчван от болката на слепите циреи. Малко преди зори чу стъпки по коридора. „Ей ги, идват“ — си каза и безпричинно помисли за Хосе-Аркадио Буендия, който в оня миг мислеше за него под зловещото предутро на кестена. Не усети нито страх, нито носталгия, а ярост в червата при мисълта, че онази изкуствена смърт ще му попречи да узнае края на толкова неща, които оставяше недовършени. Вратата се отвори и влезе часовият с голяма чаша кафе. На другия ден по същото време беше все така, беснеещ от болката под мишниците, и се случи съвсем същото. В четвъртък раздели млечното сладко с часовите и облече чистите дрехи, които му бяха тесни, и лачените чепици. В петък още не бяха го разстреляли.
Всъщност не смееха да изпълнят присъдата. Бунтовността на селището накара военните да мислят, че разстрелването на полковник Аурелиано Буендия ще има сериозни политически последици не само в Макондо, но и по цялата тресавищна област, тъй че се допитаха до властите в столицата на провинцията. Събота вечерта, докато чакаха отговора, капитан Роке Карнисеро отиде с други офицери в дюкяна на Катарино. Само една жена, почти притисната със заплахи, дръзна да го заведе в стаята си.
— Не искат да лягат с мъж, за когото знаят, че ще умре — призна му тя. — Никой не знае как ще стане, но всичко живо вика, че офицерът, който застреля полковник Аурелиано Буендия, и всички войници от взвода един по един рано или късно без друго ще бъдат убити, ако и да се крият на край света.
Капитан Роке Карнисеро сподели това с другите офицери и те го споделиха с вишестоящите началници. В неделя, макар никой да не беше го разкрил чистосърдечно, макар че никакво военно действие не бе смутило напрегнатото спокойствие на онези дни, цялото селище знаеше, че офицерите са готови с всякакви предлози да избягнат отговорността за разстрела. С пощата в понеделник дойде официалната заповед: присъдата да се приведе в изпълнение в двайсет и четири часов срок. Същата нощ офицерите пъхнаха в една фуражка седем листчета с имената си и безмилостната участ на капитан Роке Карнисеро го посочи с печелившето листче.
— От лошия късмет отърване няма — каза той с дълбока горчивина. — Кучи син се родих и кучи син ще си умра. — В пет часа сутринта избра чрез жребий взвода, строи го в двора и разбуди осъдения със знаменателните думи:
Да вървим, Буендия — каза му той. — Дойде ни часът.
— Значи това било — отвърна полковникът. — Сънувах, че са ми се пукнали слепите циреи.
Ребека Буендия ставаше в три часа през нощта, откак узна, че Аурелиано ще бъде разстрелян. Стоеше на тъмно в спалнята и наблюдаваше през открехнатия прозорец гробищния зид, а леглото, където стоеше, се тресеше от хърканията на Хосе-Аркадио. Чака цяла седмица със същото затаено упорство, с което едно време чакаше писмата на Пиетро Креспи.
— Няма да го разстрелят така — казваше й Хосе-Аркадио. — Ще го разстрелят посред нощ в казармата, та да не узнае никой кой е строил взвода, и ще го заровят на самото място.
Ребека продължи да чака.
— Толкова са тъпи, че ще го застрелят тука — казваше тя. Беше тъй уверена, че бе предвидила как ще отвори вратата да му махне с ръка за сбогом.
— Няма да го доведат по улицата — настояваше Хосе-Аркадио — само с шест уплашени войника, щом знаят, че хората са решени на всичко.
Безразлична към логиката на мъжа си, Ребека все тъй стоеше на прозореца.
— Ще видиш какви тъпаци са — казваше тя.
Във вторник в пет часа сутринта Хосе-Аркадио бе изпил кафето и пуснал кучетата, когато Ребека затвори прозореца и се хвана за предния край на леглото да не падне. „Водят го, ей там — въздъхна тя. — Колко е красив така!“ Хосе-Аркадио надзърна през прозореца и го видя треперещ в утринната яснота, с някакви панталони, които на младини бяха негови. Стоеше вече гърбом към зида, подпрял длани на кръста, защото пламтящите възли под мишниците не му позволяваха да отпусне ръце. „Толкоз бъхтене — мърмореше полковник Аурелиано Буендия. — Толкоз бъхтене и да ме убият шестима педеруги, без да мога нищо да направя!“ Повтаряше го с такъв бяс, че изглеждаше почти вдъхновение, и капитан Роке Карнисеро се разчувствува, защото помисли, че се моли. Когато взводът се прицели в него, яростта се беше материализирала в някакво лепкаво и горчиво вещество, от което езикът му изтръпна и го принуди да затвори очи. Тогава изчезна алуминиевото сияние на разсъмването и той отново се видя съвсем малък, с къси панталонки и панделка на врата, видя баща си в един дивен подиробед, да го води към вътрешността на палатката, и видя леда. Когато чу вика, помисли, че това е последната заповед към взвода. Отвори очи с любопитство, от което тръпки го побиха, очаквайки да се намери в нажеженото прелитане на куршумите, но намери само капитан Роке Карнисеро с вдигнати ръце и Хосе-Аркадио прекосяващ улицата със страхотната двуцевка, готова за стрелба.
— Не стреляйте — каза капитанът на Хосе-Аркадио. — Вас божието провидение ви е изпратило.
И започна нова война. Капитан Роке Карнисеро и хората му заминаха с полковник Аурелиано Буендия да освобождават революционния генерал Викторио Медина, осъден на смърт в Риоача. Мислеха да спечелят време, пресичайки планинския масив по пътя, извървян от Хосе-Аркадио Буендия, за да основе Макондо, но не мина и седмица и се убедиха, че това начинание е невъзможно. Тъй че трябваше да изминат опасния път през планинските разклонения, без други боеприпаси освен ония на взвода за разстрел. Лагеруваха близо до селищата и един от тях, със златна рибка в ръка, преоблечен влизаше посред бял ден и установяваше връзка с бездействуващите либерали, които на другата заран излизаха на лов и никога не се завръщаха. Когато съзряха Риоача от една извивка на планината, генерал Викторио Медина вече бе разстрелян. Хората на полковник Аурелиано Буендия го провъзгласиха за командир на революционните сили от Карибското побрежие с генералски чин. Той пое длъжността, но отхвърли чинопроизводството и си постави сам условието да не го приема, докато не свалят управата на консерваторите. След три месеца успяха да въоръжат над хиляда мъже, но те бяха унищожени. Оцелелите достигнаха западната граница. Следващия път, когато се чу за тях, те бяха дебаркирали в Кабо де ла Вела41, идвайки от Антилския архипелаг, и донесение на правителството, разпространено по телеграфа и обнародвано в ликуващи разпоредби из цялата страна, оповести смъртта на полковник Аурелиано Буендия. Но два дни по-късно една повсеместна телеграма, която почти застигна предхождащата, оповестяваше за друг бунт в южните равнини. Тъй започна легендата за вездесъщието на полковник Аурелиано Буендия. Едновременни и противоречиви сведения го обявяваха за победител при Вилянуева, за разгромен при Гуакамайял, за изяден от индианците „мотилони“, за убит в някакво село из тресавището и за отново въстанал в Уримита. Либералните ръководители, които по онова време договаряха участие в парламента, го посочиха за авантюрист без партийно представителство. Националното правителство го причисли към разбойническия разред и оцени главата му за пет хиляди песо. След шестнайсет поражения полковник Аурелиано Буендия тръгна от Гуахира с две хиляди добре въоръжени туземци и гарнизонът, изненадан по време на сън, напусна Риоача. Там той установи главната си квартира и обяви поголовна война против режима. Първото съобщение, което подучи от правителството, бе заплахата, че ще разстреля полковник Херинелдо Маркес в четирийсет и осем часов срок, ако не отстъпи в пълен ред с войската си до източната граница. Полковник Роке Карнисеро, който беше тогава началник-щаб, му връчи телеграмата със слисано изражение, но той я прочете с непредвидена радост.
— Ей че хубаво! — възкликна. — Вече си имаме телеграф в Макондо.
Отговорът му бе безпрекословен. За три месеца се надявал да установи главната си квартира в Макондо. Ако тогава не заварел жив полковник Херинелдо Маркес, щял да изпозастреля без съд и присъда цялото офицерство, което по него време е пленил — като се почне от генералите, — и щял да даде заповеди на своите подчинени да постъпват по същия начин до края на войната. Три месеца по-късно, когато влезе победител в Макондо, първата прегръдка, която получи на пътя за тресавището, бе от полковник Херинелдо Маркес.
Къщата беше пълна с деца. Урсула бе прибрала Санта София да ле Пиедад е голямата й дъщеря и чифт близнаци, които се родиха пет месеца след разстрелването на Аркадио. Въпреки последната воля на разстреляния, тя кръсти момичето Ремедиос. „Сигурна съм, че тъкмо това искаше да рече Аркадио — позова се тя. — Няма да я кръстим Урсула, защото много се страда с това име.“ Близнаците нарече Хосе-Аркадио
