Сто години самота

— Че за какво ще е, наборе — отговори полковник Херинелдо Маркес, — за великата либерална партия.

— Блазе ти на тебе, че го знаеш — отговори той. — Аз, за себе си, едва сега разбирам, че се бия от гордост.

— Това е лошо — каза полковник Херинелдо Маркес.

Тревогата му развесели полковник Аурелиано Буендия.

— Естествено — рече той. — Но все пак по-добре това, отколкото човек да не знае за какво воюва. — Погледна го в очите и добави усмихнат:

— Или пък да воюва като тебе за нещо, което не значи нищо за никого.

Неговата гордост му бе попречила да установи връзки с въоръжените групи от вътрешността на страната, докато ръководителите на партията не оттеглели на всеослушание изявлението си, че той бил разбойник. Знаеше обаче, че щом отстрани тия задръжки, ще скъса омагьосания кръг на войната. Оздравяването му позволи да размишлява. Тогава издействува Урсула да му даде остатъка от заровеното наследство и значителните си спестявания; назначи полковник Херинелдо Маркес за граждански и военен началник на Макондо и заминала установява връзки с бунтовническите групи от вътрешността.

Полковник Херинелдо Маркес не само беше най-довереният човек на полковник Аурелиано Буендия, но и Урсула го посрещаше като член на семейството. Крехък, срамежлив, с добро природно възпитание, ала устроен повече да воюва, отколкото да управлява. Политическите му съветници лесно го замотаваха в теоретически криволици. Но успя да наложи в Макондо обстановката на селски мир, за каквато мечтаеше полковник Аурелиано Буендия, за да умре от старост, правейки златни рибки. Макар да живееше в дома на родителите си, два-три пъти седмично той обядваше при Урсула. Посвети Аурелиано-Хосе в боравенето с огнестрелни оръжия, даде му преждевременно военно обучение и със съгласието на Урсула го заведе да живее няколко месеца в казармата, за да станел мъж. Преди много години, още почти дете, Херинелдо Маркес се беше обяснил в любов на Амаранта. Тогава тя бе толкова захласната в самотната си страст по Пиетро Креспи, че му се изсмя. Херинелдо Маркес реши да чака. Веднъж изпрати на Амаранта една хартийка от затвора, молейки я за услугата да извезе дузина батистени кърпички с началните букви на бащините му имена… Прати й парите. След седмица Амаранта му занесе в затвора дузината бродирани кърпички заедно с парите и останаха няколко часа да поговорят за миналото. „Щом изляза оттука, ще се оженя за тебе“ — каза й Херинелдо Маркес Амаранта се изсмя, ала продължи да мисли за него, докато учеше децата да четат, и пожела да възкреси за него младежката си страст по Пиетро Креспи. В събота, ден за посещение на затворниците, тя минаваше през дома на родителите на Херинелдо Маркес и ги придружаваше до затвора. Една събота Урсула се изненада, като я видя в кухнята да чака изваждането на сладкишите от пещта, за да избере най-хубавите и да ги обвие в кърпата, която бе извезала за случая.

— Омъжи се за него — рече й тя. — Мъчно ще намериш друг мъж като тоя.

Амаранта се престори, че отвръща разсърдена.

— Не ми трябва да ходя на лов за мъже — отговори тя. — Нося тия сладкиши за Херинелдо, защото ми е жал, че рано или късно ще го разстрелят.

Изрече го, без да се замисля, но именно по това време правителството направи обществено достояние заплахата да разстреля полковник Херинелдо Маркес, ако бунтовните сили не предадели Риоача. Свижданията бяха прекратени. Амаранта се заключи да плаче, подтискана от чувство за вина, подобно на онова, което я измъчваше след смъртта на Ремедиос, сякаш пак безразсъдните й думи бяха отговорни за нечия смърт. Майка й я утеши. Увери я, че полковник Аурелиано Буендия ще направел нещо, за да не допусне разстрела, и обеща; че самата тя ще се заеме да привлече Херинелдо Маркес, когато свърши войната. Изпълни обещанието преди уречения срок. Когато Херинелдо Маркес отново дойде в къщата, облечен в новия си сан на граждански и военен началник, тя го посрещна като син, измисли най-изисканите ласкателства, за да го задържи, и с цялата си душа се молеше той да си припомни своето намерение за женитба с Амаранта. Молбите й сякаш бяха чути. В дните, когато се отбиваше да обядва в къщата, полковник Херинелдо Маркес оставаше следобед в пруста с бетонните да играе на китайски дами с Амаранта. Урсула им носеше мляко с кафе и бисквити и се нагърбваше с децата, за да не ги безпокоят. Всъщност Амаранта се мъчеше да разпали в сърцето си забравената пепел на своята младежка страст. С притома, която накрая стана нетърпима, тя чакаше дните за обедите, следобедите с игрите на китайски дами и времето отлиташе в другаруването с онзи воин с носталгично име,42 чиито пръсти недоловимо трепереха, местейки плочките. Но в деня, когато полковник Херинелдо Маркес й повтори желанието си да се ожени, тя го отблъсна.

— За никого няма да се омъжа — му каза тя. — Най-малко пък за тебе. Толкова много обичаш Аурелиано, че ще се ожениш за мене, защото не можеш да се ожениш за него.

Полковник Херинелдо Маркес беше търпелив човек.

— Пак ще настоявам — каза той. — Рано или късно ще те склоня. — Продължи да посещава къщата. Заключена в спалнята, прехапала един таен плач, Амаранта пъхаше пръсти в ушите си, за да не слуша гласа на кандидата, който разказваше на Урсула последните вести от войната, и макар не умираше да го види, намираше сили да не излиза пред него.

Тогава полковник Аурелиано Буендия разполагаше с време да изпраща през две седмици по един подробен доклад в Макондо. Но само веднъж, почти осем месеца след като бе заминал, Урсула му писа. Нарочен пратеник отнесе в къщата запечатан с червен восък плик, в който имаше една хартия, изписана с изящния краснопис на полковника: Пазете много татко, защото скоро ще умре. Урсула се разтревожи. „Щом Аурелиано казва, Аурелиано го знае“ — каза тя. И помоли да й помогнат да отнесе Хосе-Аркадио Буендия в спалнята му. Не само беше толкова тежък, както винаги, но в продължителния престой под кестена бе развил способността да увеличава доброволно теглото си до такава степен, че седем мъже не смогнаха да го повдигнат и трябваше да го тътрят до леглото. Зловоние на пресни гъби, на дървенушки, на старинен и вглъбен живот под открито небе просмука въздуха на спалнята, щом започна да го вдишва великанският старец, огрубял от слънцето и дъжда. На другия ден топ не осъмна в леглото. След като го търси из всички стаи, Урсула го намери отново под кестена. Тогава го вързаха за леглото. Въпреки своята непокътната сила, Хосе-Аркадио Буендия не беше в състояние да се бори. Всичко му беше безразлично. Ако се върна при кестена, то не бе по негова воля, а по навик на тялото. Урсула се грижеше за него, даваше му да яде, носеше му известия от Аурелиано. Но в действителност отдавна единственият човек, с когото той можеше да има досег, бе Пруденсио Агилар. Станал вече почти на прах от дълбоката грохналост в смъртта, Пруденсио Агилар по два пъти на ден отиваше да разговаря с него. Говореха за петли. Обещаваха си да открият развъдник за великолепни птици, не толкова за да се наслаждават на някакви победи, от които тогава не биха се нуждаели, а за да имат нещо, с което да се развличат в отвратително скучните недели на смъртта. Именно Пруденсио Агилар го чистеше, даваше му да яде и му носеше чудни вести за някакъв непознат, който се наричал Аурелиано, и който бил полковник във войната. Когато биваше сам, Хосе-Аркадио Буендия се разтушаваше със съня за безкрайните стаи. Сънуваше, че става от леглото, отваря вратата и минава в друга стая, еднаква, със същото легло с табла от ковано желязо, със същия стол от ракита и със същата картинка на Богородица Изцелителка върху стената в дъното. От тази стая минаваше в друга, съвсем същата, чиято врата отваряше, за да мине в друга съвсем същата, и после в друга, съвсем същата, и тъй до безкрайност. Харесваше му да ходи от стая в стая, като в някакво дълго тясно помещение с успоредни огледала, чак докато Пруденсио Агилар го докосне по рамото. Тогава се връщаше от стая в стая, събуждайки се назад, изминаваше обратния път и заварваше Пруденсио Агилар в стаята на действителността. Ала една нощ, две седмици след като го отнесоха в леглото, Пруденсио Агилар го докосна по рамото в средната стая и той завинаги остана там, повярвал, че онази е действителната стая. Сутринта Урсула му носеше закуската, когато видя, че по пруста приближава някакъв мъж. Беше дребен и набит, с костюм от черно сукно и също тъй черна шапка, огромна, нахлупена чак до меланхолиите очи. „Боже мой — помисли Урсула. — Бих се заклела, че е Мелкиадес.“ Беше Катауре, братът на Виситасион, който напусна къщата, бягайки от чумата-безсънница, и от който нямаше ни вест, ни кост. Виситасион го попита защо се е върнал, а той й отговори на своя тържествен език:

— Дошъл съм за погребението на царя.

Тогава влязоха в стаята на Хосе-Аркадио Буендия, разтърсиха го с все сила, извикаха на ухото му, сложиха огледало пред ноздрите му, ала не можаха да го пробудят. Не след дълго, когато дърводелецът му вземаше мярка за ковчега, видяха през прозореца, че ръми дъждец от ситни жълти цветенца. Цяла нощ те