генерал Монкада повярва в неговото завръщане чак когато официално се извести, че той се е домогнал до два крайбрежни щата.
— Честито — каза той на Урсула, показвайки й телеграмата. — Съвсем скоро ще си бъде тука.
Урсула тогава се разтревожи за първи път.
— Ами вие какво ще правите, драги? — запита тя.
Генерал Монкада много пъти си беше задавал този въпрос.
— Същото, каквото и той — отговори — ще изпълня моя дълг.
На първи октомври, в зори, полковник Аурелиано Буендия с хиляда мъже нападна Макондо и гарнизонът получи заповед да се държи докрай. По обед, докато генерал Монкада обядваше с Урсула, един бунтовнически оръдеен изстрел, който протътна из цялото селище, направи на пух и прах лицевата стена на общинската хазна.
— Въоръжени са толкова добре, колкото и ние — въздъхна генерал Монкада, — но освен това се сражават с по-голямо желание.
В два часа подиробед, докато земята трепереше от оръдейните гърмежи на двете страни, той се прости с Урсула, уверен, че води една изгубена битка.
— Моля се на бога довечера Аурелиано да не си е у вас — каза той. — Ако пък е така, прегърнете го от мене, защото аз не се надявам да го видя никога вече.
Тази нощ той бе заловен, опитвайки се да избяга от Макондо, след като написа обширно писмо до полковник Аурелиано Буендия, в което му припомняше общите им намерения да очовечат войната и му пожелаваше окончателна победа срещу покварата на военните и попълзновенията на политиците и от двете страни. На следващия ден полковник Аурелиано Буендия обядва е него в къщата на Урсула, където бе затворен, докато революционен военен съвет реши съдбата му. Това беше семейно събиране. Но докато противниците забравяха войната, за да възкресяват спомени от миналото, Урсула имаше мрачното впечатление, че синът й е натрапник. Имаше това впечатление откак го видя да влиза, пазен от шумни военни придружители, които преобърнаха спалните наопаки, за да се уверят, че няма никаква опасност. Полковник Аурелиано Буендия не само го допусна, но и даде крайно строги заповеди и не позволи никой да се приближи до него на по-малко от три метра, нито даже Урсула, преди членовете на неговата свита да поставят стражи около къщата. Носеше униформа от обикновен док, без каквито и да било отличия, и високи ботуши, с оплескани в кал и засъхнала кръв шпори. На колана му висеше тежък пистолет с разкопчан калъф, а ръката, винаги опряна върху дръжката, разкриваше същата бдяща и решителна напрегнатост на погледа. Главата му, сега с дълбоко врязани плешивини над челото, сякаш бе изпечена на бавен огън. Лицето му, напукано от солта на Карибското море, бе придобило металическа твърдост. Една жизненост, която имаше нещо общо със студенината на усое, го предпазваше от скорошна старост. Беше по-висок отколкото преди да замине, по-блед и по-костелив и проявяваше първите признаци на съпротива срещу носталгията. „Божичко — рече си Урсула обезпокоена, — сега изглежда човек, способен на всичко.“ Така и беше. Ацтекският шал, който донесе на Амаранта, възпоминанията по време на обеда, забавните преживелици, които разправи, бяха просто тлеещи въгленчета от някогашния му хумор. Едва изпълнена заповедта да се закопаят убитите в общ гроб, възложи на полковник Роке Карнисеро задачата да ускори военните присъди, а той се захвана с изнурителната работа да въведе коренни преобразувания, които да не оставят камък върху камък от вкиснатата структура на консерваторската управа. „Трябва да изпреварим политиците от партията — казваха неговите съветници. — Когато отворят очи за действителността, ще се озоват пред свършени факти.“ Именно тогава реши да преразгледа документите за поземлена собственост от сто години насам и откри узаконените безобразия на брат си Хосе-Аркадио. Отмени заведените списъци с едно драсване на перото. В последна изява на учтивост той остави за час своите работи и навести Ребека, за да я постави в течение на решението си.
В полумрака на дома самотната вдовица, която някога бе довереница на подтисканата му любов и чието упорство му спаси живота, беше един призрак от миналото. Затворена в черно чак до юмруците, с изпепелено сърце, тя едва-едва имаше известия за войната. На полковник Аурелиано Буендия му се стори, че светлистото лъчение на нейните кости прозира през кожата и че тя се движи през среда от блуждаещи огньове, из един застоял въздух, където все още се долавяше далечен мирис на барут. Започна със съвета да смекчи строгостта на жалейката си, да проветри къщата, да прости на света за смъртта на Хосе-Аркадио. Но Ребека беше вече извън всякаква суетност. След като напразно го бе дирила във вкуса на земята, в уханните писма на Пиетро Креспи, в бурното легло на своя мъж, тя бе намерила покоя в онзи дом, където спомените придобиваха плът по силата на неумолимото им възкресяване и се разхождаха като човешки същества из заключените стаи. Изтегната в люлеещия се ракитов стол, Ребека гледаше полковник Аурелиано Буендия, сякаш тъкмо той й се струваше някакъв призрак от миналото и дори не се развълнува при известието, че заграбените от Хосе-Аркадио земи ще бъдели възвърнати на законните им стопани.
— Ще стане както ти разпоредиш, Аурелиано — въздъхна тя. — Винаги съм вярвала, а и сега го потвърждавам, че ти си човек без каста.
Проверката на документите за собственост се извърши едновременно с издаването на присъдило съкратената процедура, което беше оглавено от полковник Херинелдо Маркес и приключи с разстрелването на цялото офицерство на редовната войска, пленено от революционерите. Последният военен съвет бе за генерал Хосе-Ракел Монкада. Урсула се намеси:
— Той е най-добрият управител, който сме имали в Макондо — каза тя на полковник Аурелиано Буендия. — Дори не трябва нищо да ти казвам за доброто му сърце, за обичта му към нас, защото ти го познаваш по-хубаво от всекиго.
Полковник Аурелиано Буендия впери в нея пълен с укор поглед:
— Не мога да си присвоявам правото да раздавам правосъдие — отвърна той. — Ако имате нещо да кажете, кажете го пред военния съвет.
Урсула не само го стори, но и заведе всички майки на офицери-революционери, които живееха в Макондо, да дадат показания. Една по една старите основателки на селището, много от които бяха участвували в страховитото преминаване на планината, възхвалиха добродетелите на генерал Монкада. Урсула бе последна. Нейното печално достойнство, тежестта на името й, убедителната пламенност на нейните показания накараха да трепне за миг равновесието на правосъдието.
— Вие сте взели прекалено сериозно тая ужасна игра и хубаво сте направили, защото изпълнявате вашия дълг — каза тя на членовете на съда. — Ама не забравяйте, че докато господ-бог ни дава живот, ние сме ваши майки и колкото и големи революционери да сте, имаме право да ви свалим гащите и да ви напляскаме при първото неуважение.
Съдебните заседатели се оттеглиха да размишляват, когато тия думи още отекваха из пределите на превърнатото в казарма училище. Посред нощ генерал Хосе-Ракел Монкада бе осъден на смърт. Полковник Аурелиано Буендия въпреки бурните упреци на Урсула отказа да замени наказанието. Малко преди разсъмване той посети осъдения в стаята с прангите.
— Помни, наборе — му каза, — че не те разстрелвам аз. Разстрелва те революцията.
Генерал Монкада дори не стана от нара, когато го видя да влиза.
— Върви на майната си, наборе — отвърна той.
До тоя миг, откак се бе завърнал, полковник Аурелиано Буендия не беше си позволявал да го види със сърцето си. Учуди се колко много е остарял, учуди се от треперенето на ръцете му, от малко отегчителното примирение, с което очакваше смъртта, и изпита дълбоко презрение към самия себе си, което обърка с едно начало на състрадание.
— По-добре от мене знаеш — каза той, че всеки военен съвет е нагласена работа и че всъщност трябва да плащаш престъпленията на други, защото тоя път ще спечелим на всяка цена войната. Ти, на мое място, не би ли направил същото?
Генерал Монкада се надигна да избърше с пеша на ризата дебелите си очила от костенуркова черупка.
— Вероятно — каза той. — Но мене ме тревожи не че ме разстрелваш, защото в крайна сметка за хора като нас това е естествената смърт. — Сложи очилата върху леглото и свали часовника си с верижка. — Тревожи ме — добави, — че от толкова омраза към военните, от толкова битки с тях, от толкова мислене по тях накрая си станал същия като тях. — Свали брачната си халка и медальона с Богородица Изцелителка и ги сложи при очилата и часовника.
