— Както си тръгнал — заключи той, — не само ще станеш най-всевластният и кървав диктатор в нашата история, но ще разстреляш и добрата ми Урсула, за да се помъчиш да усмириш съвестта си.
Полковник Аурелиано Буендия остана равнодушен. Тогава генерал Монкада му връчи очилата, медальона, часовника и халката и промени глас.
— Но аз не те накарах да дойдеш, че да ти се карам — каза той. — Исках да те помоля за една услуга: да пратиш тия неща на жена ми.
Полковник Аурелиано Буендия ги прибра в джобовете си.
— Още ли е в Манауре?
— Още е в Манауре — потвърди генерал Монкада, — в същата къща зад черквата, където ти й изпрати онова писмо.
— Ще го направя с най-голямо удоволствие, Хосе-Ракел — каза полковник Аурелиано Буендия.
Когато излезе в синия въздух на мъглата, лицето му се овлажни както в друго едно разсъмване от миналото, и едва тогава разбра защо бе наредил присъдата да се изпълни в двора, а не до зида на гробището. Взводът, строен срещу вратата, му отдаде почести като на държавен глава.
— Вече може да го доведете — заповяда той.
Полковник Херинелдо Маркес пръв долови празнотата на войната. В положението си на граждански и военен началник на Макондо той водеше два пъти седмично телеграфни разговори с полковник Аурелиано Буендия. Отначало онези допитвания определяха хода на една война от плът и кръв, чиито съвършено ясни очертания позволяваха всеки момент да се установи безпогрешно точката, в която тя се намира, и да се предвидят бъдещите й насоки. Макар че никога не се оставяше да го замъкнат в областта на откровенията дори и най-близките му приятели, полковник Аурелиано Буендия запазваше тогава свойския тон, който позволяваше да бъде разпознат от другия край на линията. Много пъти той продължи разговорите отвъд предвидения срок и ги остави да се реят към разисквания от домашно естество. Полека-лека обаче, и то със засилване и разпростиране на войната, образът му се заличаваше в един свят от недействителност. Точките и чертичките на неговия глас ставаха все по-далечни и несигурни и се събираха и съчетаваха в думи, които постепенно губеха всякакъв смисъл. Полковник Херинелдо Маркес тогава се ограничаваше да слуша, подтиснат от впечатлението, че е в телеграфен допир с някакъв непознат и друг свят.
— Разбрано, Аурелиано — слагаше край с ключа. — Да живее либералната партия!
Накрая изгуби всякакъв досег с войната. Онова, което някога бе действително занимание, неудържима страст на младостта му, се превърна за него в далечен отклик — в празнота. Единственото му прибежище бе шивалнята на Амаранта. Посещаваше я всеки подиробед. Обичаше да съзерцава ръцете й, докато тя къдреше пяна от ризол на ръчната шевна машина, въртяна от Ремедиос красивата. Прекарваха дълги часове, без да продумат, доволни от взаимното си присъствие, но ако Амаранта се задоволяваше да поддържа вътрешно жив огъня на своето преклонение, той не знаеше какви са тайните кроежи на онова неразгадаемо сърце. Когато се разчу вестта за неговото завръщане, Амаранта се бе задушила от мъчителна притома. Но когато го видя да влиза в къщата, размесен с шумната свита на полковник Аурелиано Буендия, смазан от суровостта на изгнаничеството, състарен от възрастта и забравата, мръсен от пот и прахоляк, умирисан на стадо, грозен, лявата му ръка в кърпа, вързана през врата, тя усети, че й прималява от разочарование. „Боже мой — помисли си тя, — не тоя чаках аз.“ На другия ден обаче той отново дойде в къщата, избръснат и чист, с дъхащи на лавандулов одеколон мустаци и без окървавената кърпа през врата. Носеше й един молитвеник със седефени корици.
— Колко странни са мъжете — рече тя, защото не намираше какво друго да каже. — Цял живот се борят против поповете, а подаряват книги с молитви.
Оттогава, дори и в най-опасните дни на войната, той я посещаваше всеки подиробед. Много пъти, когато не присъствуваше Ремедиос красивата, той въртеше колелото на шевната машина. Амаранта се чувствуваше смутена от постоянството, предаността, покорството на онзи облечен в толкова власт мъж, който обаче снемаше оръжията си в гостната, че да влезе беззащитен в шивалнята. Но четири години той настояваше в любовта си, а тя все намираше начин да я отхвърля, без да го нарани, защото, макар че не успяваше да го обикне, вече не можеше да живее без него. Ремедиос красивата, която изглеждаше безразлична към всичко и за която другите мислеха, че е бавноразвиваща се, не беше безчувствена към такова преклонение и се намеси в полза на полковник Херинел до Маркес. Амаранта изведнъж откри, че онова дете, което тя бе отгледала, което едва напълваше за девичата възраст, беше вече най-красивото създание, виждано в Макондо. Почувствува да се възражда в сърцето й злобата, която някога изпита срещу Ребека, и молейки бога да не я замъкне чак до крайността да пожелае нейната смърт, прогони я от шивалнята. В онова време полковник Херинелдо Маркес започна да усеща гнусотията на войната. Прибягна към запасите си от убедителност, към своята огромна и потисната нежност, готов да се откаже заради Амаранта от една слава, която му бе струвала пожертвуването на неговите най-хубави години, ала не успя да я придума. Един августовски подиробед, угнетена от непоносимата тежест на собственото си вироглавие, Амаранта се заключи в спалнята да оплаква чак до смъртта своята самота, след като даде окончателен отговор на упорития си претендент:
— Завинаги да се забравим — му каза тя, — вече сме премного стари за тия работи.
Онзи следобед полковник Херинелдо Маркес прибягна до телеграфно повикване на полковник Аурелиано Буендия. Това бе най-безличен разговор, който нямаше да направи никакъв пробив в застоялата се война. Когато свърши, полковник Херинелдо Маркес огледа безлюдните улици, обистрената вода по бадемовите дървета, и се видя изгубен в самотата.
— Аурелиано — тъжно каза той с ключа, — дъжд вали в Макондо.
Настана продължително мълчание по линията. Изведнъж апаратите заподскачаха от безмилостните знаци на полковник Аурелиано Буендия.
— Не ставай мухльо, Херинелдо! — изрекоха знаците. — Естествено е да вали през август.
Толкова време не бяха се виждали, че полковник Херинелдо Маркес се обърка от нападателността на онзи отговор. Но подир два месеца, когато полковник Аурелиано Буендия се върна в Макондо, объркването се превърна в изумление. Дори Урсула се изненада колко много се е променил. Пристигна без шум, без свита, загърнат в одеяло въпреки горещината, и с три любовници, които настани в една и съща къща, където прекарваше по-голямата част от времето си, изтегнат в хамака. Едва-едва прочиташе телеграфните съобщения, които известяваха за обичайни действия. Веднъж полковник Херинелдо Маркес поиска указания относно опразването на някаква погранична местност, която заплашваше да се превърне в международна разпра.
— Не ме тревожи за дреболии — заповяда му той. — Посъветвай се с божието провидение.
Това беше може би най-решителният момент от войната. Земеделците-либерали, който изпърво подкрепяха революцията, бяха подписали тайни съюзи със земевладелците-консерватори да не допуснат преразглеждането на документите за собственост. Политиците-изгнаници, които се разпореждаха с войната, бяха отхвърлили на всеослушание свирепите решения на полковник Аурелиано Буендия, но изглежда и това подронване на неговата власт не го разтревожи. Не прочете повторно стиховете си, които заемаха над пет свезки и които тъй си и стояха забравени в дъното на сандъка. Нощем, или по време на следобедната почивка, викаше в хамака някоя от жените и получаваше от нея едно привично удовлетворение, а после спеше с каменен сън, несмущаван и от най-малкия признак на загриженост. Тогава само той знаеше, че неговото зашеметено сърце е осъдено завинаги на неизвестност. Отначало, опиянен от славата на завръщането, от невероятните победи, той бе надзърнал в пропастта на величието. Нравеше му се да държи край десницата си Малборския херцог45, неговия велик учител по военни изкуства, чиято премяна от тигрови кожи и нокти будеше почит у възрастните и учудване у децата. Именно тогава реши никое човешко същество, дори и Урсула, да не приближава до него на по-малко от три метра. В средата на тебеширения кръг, който неговите адютанти очертаваха щом пристигнеше някъде и в който само той можеше да влиза, решаваше с кратки, безпрекословни заповеди съдбините на света. Когато за пръв път след разстрелването на генерал Монкада се озова в Манауре, побърза да изпълни
