последната воля на своята жертва и вдовицата получи очилата, медальона, часовника и халката, ала не му позволи да прекрачи прага.
— Не влизайте, полковник — каза тя. — Във вашата война може да заповядате вие, но в моята къща заповядвам аз.
Полковник Аурелиано Буендия не даде никакъв признак на злоба, но неговият дух намери покой само когато личната му стража ограби и направи на пепел къщата на вдовицата.
— Пази сърцето си, Аурелиано — казваше му тогава полковник Херинелдо Маркес. — Жив се скапваш.
По онова време той свика второ всеобщо събрание на главните бунтовнически военачалници. Намери какви ли не: идеалисти, славолюбци, авантюристи, озлобени към обществото, в това число и углавни престъпници. Имаше дори един бивш консерваторски деец, укрил се в метежа, за да се измъкне от съдене за злоупотреба с парични средства. Мнозина не знаеха и за какво се бият. Сред оная шарена тълпа, чиито различия в мненията за малко не предизвикаха вътрешен взрив, изпъкваше едно зловещо име: генерал Теофило Варгас. Беше чист индианец, див, неграмотен, надарен с потайна злост и с призвание на месия, което възбуждаше у мъжете някакъв безумен фанатизъм. Полковник Аурелиано Буендия проведе всеобщото събрание с цел да обедини бунтовническото командуване срещу извъртанията на политиците. Генерал Теофило Варгас изпревари неговите намерения: за няколко часа разпердушини обединението на най- опитните командири и докопа главната власт.
— Звяр е, с него трябва да внимаваме — рече полковник Аурелиано Буендия на своите офицери. — За нас тоя човек е по-опасен и от министъра на войната.
Тогава един съвсем млад капитан, който винаги се беше отличавал със своята срамливост, предпазливо вдигна показалец:
— Много просто, полковник — каза той, — трябва да се убие.
Полковник Аурелиано Буендия не се обезпокои от студенината на предложението, а от начина, по който то изпревари с част от секундата неговата собствена мисъл.
— Не се надявайте аз да дам тая заповед — каза той.
Не я и даде наистина. Ала след петнайсет дни генерал Теофило Варгас от засада с мачети бе съсечен на парчета и полковник Аурелиано Буендия пое главното командуване. Същата нощ, когато неговата власт бе призната от всички бунтовнически групировки, той се събуди стреснат и се развика да му донесат одеяло. Някакъв вътрешен студ, който стържеше костите му и го мъчеше дори под жарещото слънце, му пречеше да спи добре месеци наред, докато това се превърна в навик. Опиянението от властта започна да се разлага в повеи от неудоволствие. Търсейки лек против студа, накара да разстрелят младия офицер, който предложи убийството на генерал Теофило Варгас. Заповедите му се изпълняваха преди да бъдат дадени, даже преди той да ги е намислил, и винаги отиваха много по-далече, отколкото той би дръзнал да ги разпростре. Залутан из самотата на своята огромна власт, започна да губи посока. Дразнеха го хората, които възторжено го приветствуваха в победените селища, защото му се струваха същите, които възторжено приветствуваха неприятеля. Навсякъде срещаше юноши, които го гледаха със собствените му очи, които говореха със собствения му глас, които го поздравяваха със същото недоверие, с което той ги поздравяваше, и които казваха, че били негови синове. Почувствува се разпилян, повторен и по-самотен от всякога. Беше убеден, че собствените му офицери го лъжат. Скара се с Малборския херцог. „Най-добрият приятел — обичаше да казва тогава — е току-що умрелият.“ Умори се от неизвестността, от омагьосания кръг на онази вечна война, която го заварваше винаги на едно и също място, само че все по-стар, по- свършен, все по̀ без да знае защо, нито как, нито докога. Винаги имаше някой извън тебеширения кръг. Някой, който се нуждае от пари, чийто син има магарешка кашлица, или който иска да иде и да заспи завинаги, защото вече не може да понася в устата си лайняния вкус на войната, но който обаче се изпъва мирно със сетните си запаси от енергия, за да докладва: „Всичко е наред, господин полковник.“ И тъкмо това наред бе ужасяващото в оная безконечна война: че не се случваше нищо. Сам, изоставен от предзнаменованията, бягайки от студа, който трябваше да го преследва чак до смъртта, повлиян от най- старите си спомени, той подири последното убежище в Макондо. Дотолкова се бе запуснал, че когато му известиха за пристигането на комисия от неговата партия, упълномощена да обсъди кръстопътя на войната, той се обърна в хамака, без да се събуди напълно.
— Заведете ги при курвите — каза той.
Това бяха шестима адвокати със сюртуци и капели, които понасяха с корав стоицизъм лютото ноемврийско слънце. Урсула ги покани да отседнат в къщата. Прекарваха по-голямата част от времето заключени в спалнята, на непроницаеми тайни сборища, а привечер помолваха за свита и акордеонен състав и наемаха за своя сметка дюкяна на Катарино.
— Не ги безпокойте — нареждаше полковник Аурелиано Буендия. — В края на краищата аз знам какво искат.
В началото на декември дългоочакваната среща, предвидена от мнозина като едно безконечно пререкание, се разреши за по-малко от половин час.
В горещата гостна, край видението на пианолата, покрита с бял чаршаф като мъртвец, полковник Аурелиано Буендия този път не седна вътре в тебеширения кръг, очертан от неговите адютанти. Зае стол сред политическите си съветници и, загърнат във вълненото одеяло, мълчаливо изслуша кратките предложения на пратениците. Те искаха, на първо място, той да се откажел от проверката на документите за поземлената собственост, за да си възвърнел подкрепата на либералите земевладелци. Искаха, на второ място, да се откажел от борбата срещу църковното влияние, за да получел поддръжката на католическия народ. Искаха, най-после, да се откажел от стремежите си за равноправие между незаконнородените кеца и законнородените, за да се съхраняла целостта на домашните огнища.
— Ще рече — усмихна се полковник Аурелиано Буендия, когато четенето свърши, — че се борим само за власт.
— Това са тактически преустройства отвърна един от делегатите. — Засега същественото е да се разшири обществената основа на войната. Пък после ще видим.
Един от политическите съветници на полковник Аурелиано Буендия побърза да се намеси.
— Това е нелепост — каза той. — Щом тия преустройства са добри, значи добра е консерваторската управа. Ако с тях ще успеем да разширим народната основа на войната, както казвате вие, значи тая управа има широка народна основа. Ще рече, накратко, че в продължение на почти двайсет години ние сме се борили срещу чувствата на нацията.
Щеше да; продължи, но полковник Аурелиано Буендия го прекъсна с един знак.
— Не си губете времето, докторе — каза. — Важното е, че от тоя момент ние се борим само за власт. — Все тъй усмихнат, той пое документите, които му връчиха пълномощниците, и се приготви да ги подпише.
— Щом е тъй — заключи, — нямаме никакво неудобство да не приемем.
Неговите хора се спогледаха изумени.
— Простете, полковник — кротко рече полковник Херинелдо Маркес, — но това е предателство.
Полковник Аурелиано Буендия задържа във въздуха натопеното перо и стовари върху полковника цялата тежест на своята власт.
— Предайте ми вашите оръжия — заповяда той.
Полковник Херинелдо Маркес стана и сложи оръжията си върху масата.
— Представете се в затвора — заповяда му полковник Аурелиано Буендия. — Оставате на разположение на революционните съдилища.
После подписа тържественото изявление, връчи документите на пратениците и им каза:
— Ето ги вашите хартии, господа. Халал да ви са.
След два дни полковник Херинелдо Маркес, обвинен в държавно предателство, бе осъден на смърт. Тръшнат в хамака, полковник Аурелиано Буендия беше безчувствен към молбите за милост. В навечерието на разстрела, нарушавайки заповедта да не го безпокоят, Урсула го посети в спалнята. Забулена в черно, обгърната в странна тържественост, тя остана права през трите минути на свиждането.
— Знам, че ще разстреляш Херинелдо — каза тя спокойно, — и нищо не мога да сторя, за да попреча. Но те предупреждавам едно: щом видя трупа, кълна се в костите на баща си и майка си, в паметта на Хосе-Аркадио Буендия, кълна се пред господа-бога, ще те измъкна, където и да се навреш, и със
