— Простете — извини се той пред Урсула. — Там е работата, че тая война свърши с всичко.
В следващите дни се зае да разруши всякаква диря от минаването си през света. Опрости златарската работилница дотолкова, че остави само безличните предмети, подари дрехите си на ординарците и зарови оръжията си на двора със същото чувство за покаяние, с което баща му закопа копието, убило Пруденсио Агилар. Запази само един пистолет, и то с един куршум. Урсула не се намеси. Разубеди го един-единствен път, когато без малко не унищожи дагеротипа на Ремедиос, който се пазеше в салона, осветяван от вечна лампа.
— Този портрет отдавна не ти принадлежи — рече му тя. — Той е семейна светиня.
В навечерието на примирието, когато в къщата вече не остана нито един предмет, който да позволи някому да си спомня за него, той отнесе в пекарнята сандъка със стиховете тъкмо когато Санта София де ла Пиедад се канеше да запали пещта.
— Разпалете я с това — рече той и й подаде първия свитък пожълтели хартии. — По-добре гори, защото са много стари работи.
На Санта София де ла Пиедад, мълчаливата, снизходителната, която никога не се възпротиви и на собствените си деца, й се стори, че онова е нередна постъпка.
— Важни хартии са тия — каза тя.
— Нищо подобно — каза полковникът. — Това са неща, който човек пише за самия себе си.
— Тогава — каза тя — изгорете ги самичък, полковник.
Не само го стори, но и насече сандъка с брадвичката и хвърли треските в огъня. Няколко часа преди това Пилар Тернера му беше на гости. След като толкова години не бе я виждал, полковник Аурелиано Буендия се учуди колко много е остаряла и надебеляла и колко много е изгубила от великолепието на своя смях, но се учуди също и на дълбочината, която е постигнала в разчитането на картите.
— Устата си пази — му рече, а той се запита дали миналия път, когато му го каза, в разцвета на славата, не бе съзряла изненадващо прибързано неговата съдба. Малко след това, когато личният лекар му доизтърбуши слепите циреи, той го запита, без да проявява някакъв особен интерес, кое е точното място на сърцето. Лекарят го прислуша и после, с оцапания в йод памук, очерта едно кръгче върху гръдта му.
Вторникът на примирието осъмна хладен и дъждовен. Полковник Аурелиано Буендия се появи в кухнята преди пет часа и изпи обичайното си кафе без захар.
— В един подобен ден ти дойде на света — каза му Урсула. — Всички се поизплашиха от твоите отворени очи.
Той не й обърна внимание, защото си мислеше за войсковите приготовления, за изсвирванията на тръби и командите, които съсипваха зората. Макар че след толкова години война те трябваше да му изглеждат свойски, тоя път изпита същото подкосяване в коленете и същото настръхване на кожата, които бе изпитвал на младини в присъствието на гола жена. Помисли си объркано, накрая уловен в капана на носталгията, че може би ако беше се оженил за нея, щеше да бъде мъж без войни и без слава, занаятчия без име, едно щастливо животно. Това късно потръпване, което не влизаше в неговите предвиждания, вгорчи закуската му. В седем часа сутринта, когато полковник Херинелдо Маркес отиде да го търси, придружен от група бунтовнически офицери, завари го по-меланхолен от всякога, позамислен и самотен. Урсула понечи да наметне върху раменете му ново одеяло.
— Какво ще си помисли правителството — каза му тя. — Ще си въобрази, че си се предал, защото вече не си имал и одеяло с какво да си купиш.
Но той не го прие. Вече на вратата, виждайки, че дъждът продължава, остави я да му сложи някаква стара филцова шапка на Хосе-Аркадио Буендия.
— Аурелиано — рече му тогава Урсула, — обещай ми, че ако там някъде те споходи лош час, ще мислиш за майка си.
Той й очерта някаква далечна усмивка, повдигна ръка, протегнал всички пръсти, и без да продума нито дума, напусна къщата и се опълчи срещу виковете, хулите и ругатните, които трябваше да го преследват чак докато излезе от селището. Урсула тури мандалото на вратата, решена да не го маха цял живот. „Тука вътре ще изгнием — помисли си тя. — На пепел ще станем в тая къща без мъже, ама няма да направим удоволствие на това гадно селище да ни види, че плачем.“ Цяла заран тя търси някакъв спомен за своя син, из най-потайните си кътчета, и не можа да намери.
Подписването стана на двайсет километра от Макондо, под сянката на исполинска сейба, около която щеше да се основе по-късно селището Нерландия.
Пълномощниците на правителството и партиите, както и бунтовническата комисия, сложила оръжие, бяха обслужвани от шумна група послушнички в бели раса, които наподобяваха орляк гълъбици, уплашени от дъжда. Полковник Аурелиано Буендия при стигна върху изкаляно муле. Беше небръснат, измъчваше го повече болката в слепите циреи, отколкото огромният провал на неговите мечти, защото бе стигнал до края на всякаква надежда, отвъд славата и носталгията по славата. Съгласно разпореденото от него самия, нямаше музика, нито ракети, нито ликуващи камбани, нито ура, нито някаква друга проява, която би могла да промени печалния облик на примирието. Някакъв пътуващ фотограф направи единствената му снимка, която би могла да се запази, но бе принуден да унищожи плаките, без да ги прояви.
Тържеството трая само необходимото за поставянето на подписите време. Край грубата маса, сложена в средата на окърпена циркаджийска палатка, където насядаха делегатите, се събраха последните офицери, останали верни на полковник Аурелиано Буендия. Преди да вземе подписите, личният пратеник на президента на републиката се опита да прочете на глас протокола за предаването, ала полковник Аурелиано Буендия се възпротиви.
— Да не си губим времето с дребнавости — каза той и понечи да подпише документите, без да ги чете. Тогава един от неговите офицери строши сънотворното мълчание в палатката.
— Полковник — каза той, — молим ви да не бъдете първият, който ще подпише.
Полковник Аурелиано Буендия отстъпи. Когато документът обиколи цялата маса, сред една тъй ясна тишина, че биха могли да се разчетат подписите по скрибуцането на перото върху хартията, първото място все още стоеше празно. Полковник Аурелиано Буендия понечи да го запълни.
— Полковник — каза тогава друг от неговите офицери, — все още имате време да не се излагате.
Без да трепне, полковник Аурелиано Буендия подписа първото копие. Не беше доподписал последното, когато на вратата на палатката се появи бунтовнически офицер, повел за оглавника муле, натоварено с два сандъка. Въпреки невръстната си младост, той имаше суров вид и търпеливо изражение. Беше ковчежникът на революцията в областта на Макондо. Извършил бе мъчително седемдневно пътуване, влачейки примрялото от глад муле, за да стигне навреме за примирието. С влудяващо благоприличие той разтвори сандъците и занарежда върху масата, една по една, седемдесет и две златни тухли. Никой не помнеше за съществуването на това състояние. В безредието през последната година, когато главното командуване се разхвърча на парчета и революцията се изроди в кърваво съперничество между главатари, беше невъзможно да се установи някаква отговорност. Златото на бунта, отлято в блокчета, които после бяха покрити с печена кал, остана извън всякакъв надзор. Полковник Аурелиано Буендия накара да включат седемдесет и двете златни тухли в описа на предаваното имущество и закри тържеството, без да позволи речи. Слабоватият юноша тъй и си остана пред него, вперил в очите му спокойните си очи с жълтеникав цвят на сироп.
— Нещо друго? — запита го полковник Аурелиано Буендия.
Младият полковник стисна зъби.
— Разписката — каза той.
Полковник Аурелиано Буендия му я издаде собственоръчно. После взе чаша лимонада и парче сладкиш, раздавани от послушничките, и се оттегли в палатката, която му бяха приготвили, ако иска да почине. Там си свали ризата, приседна върху ръба на нара и в три и четвърт стреля с пистолета в йоденото кръгче, което неговият личен лекар му бе изрисувал на гърдите. В същия час в Макондо Урсула отхлупи тенджерата с мляко върху огъня, недоумявайки защо ли се бави толкова много да се подвари, и я намери пълна с червеи.
— Убили са Аурелиано! — възкликна тя.
Погледна към двора, подчинявайки се на една привичка на своята самота, и тогава видя Хосе-Аркадио Буендия, изквасен, тъжен от дъжда и много по-стар, отколкото когато умря.
— Убили са го предателски — уточни Урсула — и никой не е сторил милостта да му склопи очите.
