Надвечер тя видя през сълзи стремливите и светещи портокаловоцветни кръгове, които прекосиха небето като хала, и си помисли, че това е знак на смъртта. Все още стоеше под кестена и хлипаше върху коленете на съпруга си, когато донесоха полковник Аурелиано Буендия в скоравеното от засъхналата кръв одеяло и с разтворени от гняв очи.

Беше вън от всякаква опасност. Куршумът бе следвал толкова чист полет, че лекарят провря през гръдта и извади откъм гърба натопена в йод връв.

— Това е върхът на моето изкуство — каза му той удовлетворен. — Тази е единствената точка, откъдето е могъл да мине куршум, без да нарани никакъв жизнен център.

Полковник Аурелиано Буендия се видя заобиколен от милозливи послушнички, които подемаха отчаяни псалми за вечния упокой на душата му, и тогава се разкая, че не е стрелял в небцето си — както бе предвидил да го стори — само и само за да надхитри предсказанието на Пилар Тернера.

— Да имах още власт — рече той на лекаря, — щях да накарам да ви разстрелят без съд и присъда. Не защото ми спасихте живота, а защото ме направихте смешен.

Неуспехът на смъртта за няколко часа му възвърна изгубената почит. Тъкмо които съчинила измишльотината, че продал войната за едно помещение, чиито стени били изградени от златни тухли, определиха опита за самоубийство като честна постъпка, а него провъзгласиха за мъченик. После, когато отхвърли Ордена за заслуги, даден му от президента на републиката, и най-свирепите му съперници се извървяха през стаята да го молят да не признавал условията на примирието и да вдигнел нова война. Къщата се напълни с подаръци за изглаждане на обидата. Трогнат от масовата подкрепа на някогашните си другари по оръжие, полковник Аурелиано Буендия не отписа възможността да им угоди. Напротив, по едно време изглеждаше така въодушевен от мисълта за нова война, че полковник Херинелдо Маркес помисли, че само чака повод да я провъзгласи. Повод наистина се намери, когато президентът на републиката отказа да отпусне военни пенсии на някогашните бойци, либерали и консерватори, докато всяко дело не бъдело проверено от нарочна комисия, а законът за отпускане на сумите — одобрен от Конгреса. „Това е безобразие — прогърмя полковник Аурелиано Буендия. — Че те ще умрат от старост, докато чакат пощата.“ За пръв път напусна люлеещия се стол, който Урсула му купи за оздравяването, и обикаляйки из спалнята, продиктува едно изрично послание до президента на републиката. В тая телеграма, която никога не се отпечата, той разобличаваше първото нарушение на Нерландския договор и заплашваше да обяви война до смърт, ако отпускането на пенсиите не бъде разрешено в петнайсетдневен срок. Толкова справедливо бе неговото становище, че то позволяваше да се очаква присъединяването дори на някогашните бойци- консерватори. Ала единственият отговор на правителството бе да усили военната стража, поставена пред вратата на къщата с предлог, че я охранява и да забрани всякакви посещения. Подобни мерки бяха взети из цялата страна спрямо други опасни главатари. Това бе толкова навременна, сурова и действена мярка, че два месеца след примирието, когато полковник Аурелиано Буендия бе изписан, неговите най-решителни подстрекатели бяха мъртви или изселени от отечеството, или погълна ти завинаги от администрацията.

Полковник Аурелиано Буендия напусна стаята през декември и беше достатъчно да хвърли само един поглед из пруста, за да не помисли вече за война. С една жизненост, която изглеждаше невъзможна за годините й, Урсула отново бе подмладила къщата.

— Сега ще видят коя съм — рече тя, когато узна, че синът й ще живее. — Няма да има по-хубава къща, нито по-отворена за цял свят от тая лудница.

Накара да я измият и боядисат, смени мебелите, възстанови градината и пося нови цветя и разтвори врати и прозорци да влезе чак в спалните ослепителната яснота на лятото. Възвести края на многобройните застигащи се жалейки, а тя самата подмени старите строги костюми с младежки дрехи. Музиката на пианолата отново развесели къщата. Като я чу, Амаранта си спомни за Пиетро Креспи, за здрачната му гардения, за неговия лавандулов мирис и в дъното на повяхналото й сърце разцъфна една чиста, пречистена от времето злоба. Един подиробед, мъчейки се да сложи в ред стаята, Урсула поиска помощ от войниците, които охраняваха къщата. Младият началник на стражата даде позволение. Полека-лека Урсула им определяше нови и нови задачи. Канеше ги да се хранят, подаряваше им дрехи и обувки и ги учеше да четат и пишат. Когато правителството прекрати охраняването, един от тях остана да живее в къщата и служи дълги години. На Нова година, влуден от презрението на Ремедиос красивата, младият началник на стражата осъмна мъртъв от любов под нейния прозорец.

* * *

След години, на смъртен одър, Аурелиано Втори щеше да си спомни юнския дъждовен подиробед, когато влезе в спалнята да види първия си син. Макар немощен и ревльо, без никаква черта на Буендия, бащата не се замисли какво име да му сложи.

— Хосе-Аркадио ще се казва — рече той.

Фернанда дел Карпио, красивата жена, за която се бе оженил предната година, одобри. Урсула, обратно, не можа да скрие едно смътно чувство на тревога. В дългата история на семейството упоритото повтаряне на имената й беше позволило да извади заключения, които й се струваха неотменни. Докато Аурелиановци биваха усамотени, ала с бистър ум, Хосе-Аркадиовците биваха поривисти и предприемчиви, но белязани от някакъв трагичен знак. Единствените случаи, невъзможни за подреждане, бяха Хосе-Аркадио Втори и Аурелиано Втори. Бяха толкова палави и толкова си приличаха, че и самата Санта София де ла Пиедад не можеше да ги разпознава. В деня на кръщението Амаранта им сложи гривни със съответните имена и ги облече в разноцветни дрехи, белязани с началните букви на всеки един, но когато тръгнаха на училище, намислиха да си разменят дрехите и гривните и да си казват те самите с разменени имена. Даскал Мелчор Ескалона, свикнал да познава Хосе-Аркадио по зелената риза, изгуби и ума и дума, когато откри, че последният носи гривната на Аурелиано Втори, въпреки че ризата му беше бяла и гривната белязана с името на Хосе-Аркадио Втори. Оттогава не се знаеше с положителност кой е единият и кой другият. Дори когато пораснаха и животът ги направи различни, Урсула продължаваше да се пита дали самите те не са допуснали грешка в някой момент от своята заплетена игра на заблуждения и не са останали разменени завинаги. До началото на юношеството те бяха две еднакво действуващи устройства. Събуждаха се по едно и също време, в един и същи час им се дохождаше по нужда, страдаха от едни и същи здравни смущения и дори сънуваха едни и същи работи. В къщи, където смятаха, че те съгласуват постъпките си от просто желание да объркат другите, никой не проумя истината до деня, в който Санта София де ла Пиедад даде на единия чаша лимонада и той забави повече да я опита, отколкото другия да каже, че й липсвало захар. Санта София де ла Пиедад, която наистина бе забравила да тури захар в лимонадата, разправи за това на Урсула.

— Такива са всичките — каза тя без изненада. — Луди по рождение.

Времето дозаплете нещата. Оня, който в игрите на объркване взе името Аурелиано Втори, стана грамаден като дядото, а оня, който взе името Хосе-Аркадио Втори, стана кокалест като полковника и единственото общо нещо, което запазиха помежду си, бе самотническият облик на семейството. Може би Именно това кръстосване на ръстове, имена и характери накара Урсула да подозира, че те са си разменени още от детството.

Решителната отлика бе открита в разгара на войната, когато Хосе-Аркадио Втори помоли полковник Херинелдо Маркес да го заведял да гледа изпълненията на присъди. Против мнението на Урсула, желанието му бе задоволено. Аурелиано Втори, обратно, потръпна само при мисълта да присъствува на разстрел. Той предпочиташе къщата. На дванайсет години попита Урсула какво имало в затворената стая.

— Книжа — отговори му тя. — Книгите на Мелкиадес и чудноватите работи, които пишеше през последните си години.

Отговорът вместо да го успокои, засили любопитството му. Толкова много настоя, с такъв плам обеща да пази нещата, че Урсула му даде ключовете. Никой не бе стъпвал в стаята откак изнесоха трупа на Мелкиадес и на вратата сложиха катинар, чиито части се споиха от ръждата. Но когато Аурелиано Втори разтвори прозорците, влезе някаква свойска светлина, която изглеждаше привикнала да осветява всеки ден стаята, и нямаше ни най-малка следа от прах или паяжина, а всичко беше пометено и чисто, по-добре изметено и по-чисто, отколкото в деня на погребението, и мастилото не бе изсъхнало в мастилницата, нито пък ръждавината бе променила блясъка на металите, нито бе изтляла ситната жарава под жарника, където

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату