Сто години самота

хората на оръжието за безпринципни, мързеливци, сплетници и честолюбци, майстори да омотават цивилните, за да процъфтяват в безредието. Умен, привлекателен, налят с кръв, човек на хапването и запалянко по боевете с петли, за известно време той бе най-страшният противник на полковник Аурелиано Буендия. Успя да наложи своята власт над професионалните военни в голяма част от побрежието. Веднъж, когато от стратегически изгоди се видя принуден да отстъпи едно укрепление в ръцете на полковник Аурелиано Буендия, той му остави две писма. В едното много обстойно, го приканваше на съвместна борба за очовечаване на войната. Другото писмо беше за съпругата му, която живееше в областта на либералите, и го остави с молба да бъде пратено до предназначението му. Оттогава, дори в най-свирепите периоди на войната, двамата военачалници уговаряха примирия за размяна на пленници. Това бяха затишия с известна празнична обстановка, които генерал Монкада използваше да учи полковник Аурелиано Буендия да играе шах. Станаха големи приятели, дотолкова, че обмисляха възможността да съгласуват хората от народа и в двете партии, да премахнат влиянието на военните и на професионалните политици, да установят един човеколюбив строй, който да използва най-доброто от всяко учение. След края на войната, докато полковник Аурелиано Буендия се измъкваше през клисурите на постоянната подривна дейност, генерал Монкада бе назначен управител на Макондо. Облече цивилния си костюм, подмени военните с невъоръжени полицейски агенти, накара да се зачитат законите за помилването и подпомогна някои семейства на либерали, убити във военни походи. Издействува Макондо да бъде издигнато в общинска единица и затова той стана първият му кмет и създаде обстановка на доверие, която накара хората да мислят за войната като за някакъв нелеп кошмар от миналото. Отец Никанор, стопен от чернодробните трески, бе заместен от отец Коронел43, когото наричаха Зверчето, стар боец от първата федералистка война. Бруно Креспи, женен за Ампаро Москоте и чийто магазин за играчки и музикални инструменти не се уморяваше да процъфтява, построи театър, който испанските театрални трупи включиха в своите обиколки. Това беше обширен открит салон, с дървени скамейки, кадифена завеса с гръцки маски и три каси, наподобяващи лъвски глави, през чиито зинали уста се продаваха билети. Пак по това време бе възстановена сградата на училището. С него се зае дон Мелчор Ескалона, стар учител, изпратен от тресавището, който караше неприлежните ученици да вървят по колене из настлания със ситни камъчета двор и караше дърдорковците да ядат лютиви чушки за угода на родителите. Аурелиано Втори и Аркадио Втори, своеволните близнаци на Санта София де ла Пиедад, бяха първите, които седнаха в класната стая със своите плочи и калеми и с алуминиевите си канчета, белязани с техните имена. Ремедиос, наследила чистата красота на майка си, започваше да става известна като Ремедиос красивата. Въпреки времето, застъпващите се жалейки и натрупаните огорчения Урсула се съпротивяваше на старостта. Подпомагана от Санта София де ла Пиедад, бе дала нов тласък на сладкарската си промишленост и не само възвърна за няколко години състоянието, което нейният син изхарчи във войната, но и отново натъпка с чисто злато заровените в спалнята кратуни. „Докато господ-бог ми дава живот — обичаше да казва тя, — няма да липсват пари в тая лудница.“ Тъй вървяха нещата, когато Аурелиано-Хосе избяга от федералистките войски на Никарагуа, записа се в екипажа на един германски кораб и се появи в кухнята на къщата, набит като кон, мургав и барачест като индианец и с тайното решение да се ожени за Амаранта.

Когато Амаранта го видя да влиза, без да е продумал, веднага разбра за какво се е върнал. На масата не смееха да се погледнат в лицето. Но две седмици след завръщането си, в присъствието на Урсула той впи очи в нейните и й каза:

— Все за тебе мислех.

Амаранта го отбягваше. Пазеше се от случайни срещи. Гледаше да не се отделя от Ремедиос красивата. Възмути я руменината, позлатила бузите й в деня, когато племенникът я запита докога мислела да носи черната превръзка на ръката си, защото изтълкува въпроса като намек за нейната девственост. Когато той пристигна, тя спусна мандалото на спалнята си, но в продължение на толкова нощи долавяше миролюбивите му похърквания в съседната стая, че занемари тая предпазливост. В една предутрин, почти два месеца след завръщането, тя го усети да влиза в спалнята. Тогава, вместо да побегне, вместо да се развика, както беше предвиждала, остави се да я засити едно нежно усещане за почивка. Усети го да се плъзва под мрежата против комари, както бе правил в невръстна възраст, както бе правил винаги, и не можа да сподави ледената пот и тракането на своите зъби, щом разбра, че той е съвсем гол. „Върви си“, прошушна, давена от любопитство. „Върви си, или ще се развикам“. Но Аурелиано-Хосе тогава знаеше какво трябва да прави, защото вече не беше дете, уплашено от тъмнината, а лагерно животно. От онази нощ се подновиха глухите безуспешни битки, които продължаваха до разсъмване. Аурелиано се измъкваше призори и отново идваше късно следващата нощ, все по-възбуден от обстоятелството, че тя не слага мандалото. Нито за миг не престана да я желае. Срещаше я в тъмните спални на победените градчета, особено в най- гнусните, даваше й плът в зловонието на спечената кръв от бинтовете на ранените, в мигновения ужас пред смъртната опасност, по всяко време и навсякъде. Бе избягал от нея, мъчейки се да унищожи спомена не само чрез разстоянието, но и чрез едно замаяно настървение, което другарите му по оръжие окачествяваха като безстрашие, но колкото повече въргаляше нейния образ из бунището на войната, толкова повече войната заприличваше на Амаранта. Така той изстрада изгнаничеството, дирейки начин да я убие със собствената й смърт, докато чу някой да разправя старата приказка за мъжа, който се оженил за своя леля, а тя освен туй му била и братовчедка, и чийто син накрая станал сам на себе си дядо.

— Нима човек може да се ожени за леля си? — попита учуден.

— Не само че може — отговори му един войник, — но ние водим тая война срещу поповете да може човек да се жени и за собствената си майка.

Петнайсет дни по-късно той избяга от войската. Завари Амаранта по-смачкана, отколкото в спомена, по-меланхолна и по-срамлива и вече наистина отминаваща последния завой на зрелостта, но по-трескава от всякога в тъмнотиите на спалнята и по-предизвикателна от всякога в нападателността на своята съпротива.

— Тъпак си ти — казваше му Амаранта, уморена от неговите преследвания. — Нима не знаеш, че човек може да се ожени за леля си само с нарочно позволение от папата.

Аурелиано-Хосе обещаваше да отидел в Рим, обещаваше да обиколял Европа на колене и да целувал сандалите на върховния първожрец само и само тя да спусне подвижните си мостове.

— Не е само това — бранеше се Амаранта. — Там е работата, че децата ще се родят със свинска опашка.

Аурелиано-Хосе беше глух за този довод.

— Ако ще и тапири да се раждат — умоляваше я той.

Една предутрин, надвит от непоносимата болка на подтисканата мъжественост, той отиде в дюкяна на Катарино. Намери някаква жена с отпуснати гърди, ласкава и евтина, която го усмири за известно време. Опита се да приложи спрямо Амаранта лечение чрез подценяване. Виждаше я в пруста да шие на ръчна машина, която бе научила да ползва с възхитителна сръчност, и не й проговорваше нито дума. Амаранта се почувствува освободена от една ненужна тежест и тя самата не разбра защо тогава отново взе да мисли за полковник Херинелдо Маркес, защо възкресяваше с такава носталгия подиробедите с китайски дами и защо стигна дотам, че да го желае като мъж в спалнята си. През нощта, когато не можа да издържи повече оная преструвка на безразличие и пак отиде в стаята на Амаранта, Аурелиано-Хосе не си представяше колко много почва е изгубил. Тя го отблъсна с неотстъпчива решимост и захлопна завинаги мандалото на спалнята си.

Няколко месеца след завръщането на Аурелиано-Хосе в къщата се представи една пищна, ухаеща на жасмин жена, с около петгодишно дете. Твърдеше, че било син на полковник Аурелиано Буендия и че го носела да го кръсти Урсула. Никой не се усъмни в произхода на онова дете без име: беше също като полковника по времето, когато го заведоха да види леда. Жената разказа, че се било родило с отворени очи и гледало хората с преценката на възрастен човек и че я плашел неговият начин да впива поглед в предметите, без да примигва.

— Бащичко — каза Урсула. — Остава да накара столовете да се търкулват само щом ги погледне.

Кръстиха го Аурелиано и добавиха презимето на майката, защото законът не му позволяваше да носи презимето на бащата, докато последният не го признае. Генерал Монкада стана кръстник. Макар че Амаранта настоя да й го оставят да го доотгледа, майката се противопостави.

Урсула тогава не знаеше за обичая да се пращат девици в спалните на воините, както се пускат кокошки