„Все едно, че се завръща от двайсетгодишна война“, обичаше да казва той. Урсула, от своя страна, благодареше богу, задето е възнаградил семейството с едно изключително чисто създание, ала в същото време я смущаваше нейната красота, защото й се струваше противоречива добродетел, дяволска клопка насред невинността й. Именно затова реши да я отстрани от света, да я предпази от всякаква земна съблазън, без да знае, че Ремедиос красивата още в утробата на майка си беше извън каквато и да било любовна зараза. Никога не й дойде на ум мисълта, че ще я изберат за царица на красотата в пандемониума46 на един карнавал. Но Аурелиано Втори, навил си на пръста да се преоблече като тигър, заведе отец Антонио-Исабел в къщи да предума Урсула, че карнавалът не е езически празник, както тя казваше, а католическа традиция. Най-после убедена, макар и с нежелание, тя даде съгласие за коронясването.
Вестта, че Ремедиос Буендия ще бъдела всевластната царица на празненството, прехвърли за няколко часа пределите на тресавището, стигна до далечни земи, където не се знаеше за огромното обаяние на нейната красота, и събуди неспокойствието на ония, които все още считаха презимето й за символ на подривна дейност. Това беше неоснователно безпокойство. Ако имаше по онова време някой безобиден, то беше остарелият и разочарован полковник Аурелиано Буендия, който малко по малко бе изгубил всякакъв допир с живота на народа. Заключен в работилницата си, единствената му връзка с останалия свят беше търговията със златни рибки. Един от някогашните войници, които пазиха къщата в първите дни на мира, отиваше да ги продава из поселищата на тресавището и се връщаше натоварен с монети и новини. Че консерваторското правителство, казваше той, с подкрепата на либералите преустройвало календара, та всеки президент да стоял по сто години на власт; че най-сетне било подписано споразумението със Светото седалище и че бил дошъл от Рим кардинал с диамантена корона на престол от плътно злато, и че министрите-либерали накарали да ги снимат на колене, тъкмо когато му целували пръстена; че първата актриса на една испанска трупа, минаваща през столицата, била отвлечена от гримьорната си от група маскирани лица, а другата неделя била танцувала гола в лятната къща на президента на републиката. „Не ми говори за политика — казваше му полковникът. — Нашата работа е да продаваме рибки.“ Хорският слух, че не искал нищо да знае за положението в страната, защото се обогатявал от работилницата си, предизвика смях у Урсула, когато стигна до ушите й. Със страшния си практически усет тя не можеше да проумее сделките на полковника, който разменяше рибките за златни пари, а после превръщаше златните пари в рибки, и така последователно, тъй че колкото повече продаваше, толкова повече трябваше да работи, за да задоволява един влудяващ омагьосан кръг. Всъщност не го интересуваше търговията, а работата. Такова съсредоточаване му беше нужно да изработва люспи, да вмества мънички рубини в очите, да източва хриле и да нагласява опашни перки, че не му оставаше нито една-единствена празнота, за да я запълни с разочарованието от войната. Толкова всепоглъщащо беше вниманието, което му изискваше изящничеството на неговия занаят, че за кратко време остаря повече, отколкото през всичките години на войната, а стоенето му изкриви гръбначния стълб и милиметрията му похаби зрението, ала неумолимото съсредоточаване го възнагради с духовен мир. За последен път го видяха да се заеме с някакъв свързан с войната въпрос, когато група бивши бойци от двете партии помоли неговата подкрепа за одобряване на вечно обещаваните й вечно в изходно положение пожизнени пенсии. „Забравете това — каза им той. — Нали виждате, че аз отхвърлих моята пенсия, за да се отърва от мъчението да я чакам до смърт!“ Отначало полковник Херинелдо Маркес го посещаваше надвечер и двамата сядаха край уличната врата да възкресяват миналото. Но Амаранта не можа да понесе спомените, които пробуждаше у нея онзи уморен мъж, чиято плешивост го запращаше в пропастта на безвременното старчество, и го измъчи с несправедливи грубости, докато той взе да се вясва само в особени случаи и накрая изчезна, затрит от парализата. Невесел, мълчалив, безчувствен за новия полъх на жизнелюбие, разтърсващ къщата, полковник Аурелиано Буендия едва-едва проумя, че тайната на добрата старост не е нищо друго, освен почтен договор със самотата. Ставаше в пет, след повърхностен сън, изпиваше в кухнята вечната си голяма чаша горчиво кафе, заключваше се за цял ден в работилницата и в четири подиробед минаваше през пруста, тътрузейки една табуретка, без да съзре нито пожара на розовите храсти, нито блясъка на онзи час, нито безстрашието на Амаранта, чиято меланхолия дрънколеше като котелка — и това отлично се долавяше в късния подиробед, — и сядаше до пътната врата, чак докогато го прогонваха комарите. Някой някога се осмели да смути неговата самота.
— Как сте, полковник? — рече му пътем.
— Караме я — отговори той. — Чакам да мине моето погребение.
Тъй че безпокойството, причинено от повторното появяване на неговото презиме в обществото във връзка с възцаряването на Ремедиос красивата, беше лишено от действителна основа. Мнозина обаче не го повярваха. Невинен за трагедията, която го заплашваше, народът се разля по площада в шумен изблик на веселие. Карнавалът бе достигнал най-високото си равнище на лудост. Аурелиано Втори бе задоволил най- после своята мечта да се предреши като тигър и ходеше щастлив из развилнялото се множество, хриплив от толкова хриптене, когато по пътя за тресавището се появи многолюдна преоблечена група, понесла върху позлатена носилка най-чаровната жена, която въображението би могло да си представи. За миг мирните обитатели на Макондо си свалиха маските да видят по-добре сияйното създание с изумрудена корона и хермелиново наметало: изглеждаше облечено в законна власт, а не просто във владичество от треперужки и крепхартия. Не липсваха неколцина, достатъчно проницателни, за да подозрат, че става дума за предизвикателство. Но Аурелиано Втори незабавно превъзмогна слисването, обяви за почетни гости новодошлите и по соломоновски тури Ремедиос красивата и царицата-натрапница да седнат на един и същ пиедестал. До полунощ преоблечените като бедуини другоземци участвуваха в безумието и дори го обогатиха с пищна пиротехника и акробатически добродетели, които караха хората да си спомнят за циганските изкуства. Изведнъж, в пароксизма на празника, някой строши неустойчивото равновесие.
— Да живее либералната партия! — провикна се той. — Да живее полковник Аурелиано Буендия!
Залпове от пушечна стрелба удавиха великолепието на фойерверките и виковете на ужас затриха музиката, и ликуването бе унищожено от суматохата. Много години по-късно щеше да продължава да се твърди, че царската стража на владетелката-натрапница била ескадрон от редовната войска, който под богатите си галабеи криел уставните пушки. Правителството отхвърли обвинението с извънредна разпоредба и обеща окончателно обследване на кървавото произшествие. Ала истината не се изясни никога и завинаги остана да преобладава мълвата, че царската стража, без предизвикателство от никакво естество, заела положение за бой по знак на своя началник и безмилостно стреляла срещу множеството. Когато спокойствието се възобнови, в селището нямаше нито един от лъжливите бедуини, а на площада останаха проснати, мъртви и ранени, девет смешника, четири коломбини, седемнайсет царе-карти, един дявол, трима музиканти, двама перове на Франция и три японски императрици. В бъркотията на суматохата Хосе-Аркадио Втори успя да спаси Ремедиос красивата и Аурелиано Втори на ръце отнесе владетелката-натрапница с разкъсан костюм и оцапано в кръв хермелиново наметало. Казваше се Фернанда дел Карпио. Бяха я избрали за най-красива сред петте хиляди най-красиви жени в страната и я бяха завели в Макондо с обещанието да я назначат царица на Мадагаскар. Урсула се зае с нея като че й беше дъщеря. Народът, вместо да се усъмни в невинността й, домиля му за нейното целомъдрие. Шест месеца след клането; когато ранените се възстановиха и последните цветя върху братската могила повяхнаха, Аурелиано Втори отиде да я търси в далечния град, където тя живееше с баща си, и се ожени за нея в Макондо с грохотен двайсетдневен пир.
Съпружеството без малко не свърши на втория месец, защото Аурелиано Втори, мъчейки се да заглади обидата на Петра Котес, я накара да си направи снимка, облечена като царица на Мадагаскар. Когато Фернанда узна, отново нареди сандъците си на младоженка и замина от Макондо, без да се прости. Аурелиано Втори я настигна по пътя за тресавището. След много молби и намерения да се поправи, успя да я заведе обратно в къщи и напусна държанката.
Петра Котес, съзнавайки силата си, не даде вид, че се тревожи. Тя го бе направила мъж. Когато беше още момче, без никакъв допир с действителността, а главата му пълна с вятърничави мисли, тя го извади от
