стаята на Мелкиадес и му даде място в света. Природата го бе направила въздържан и саможив, със склонност към самотническо размишляване, а тя му бе изваяла противоположен характер, жизнен, буен, отракан, и му бе вдъхнала ликуването да живее и удоволствието от гуляя и прахосничеството, чак докато го превърне, отвътре и отвън, в мъжа, за който си бе мечтала още от ранна младост. Беше се оженил, както рано или късно се женят синовете. Не посмя да й съобщи предварително новината. Така детински се държа при това положение, че разигра лъжлива ненавист и въображаемо озлобление, дирейки начин тъкмо Петра Котес да предизвика скъсването. Един ден, когато Аурелиано Втори й направи несправедлив укор, тя избягна клопката и постави всяко нещо на мястото му.
— Там е работата — каза тя, — че ти искаш да се ожениш за царицата.
Аурелиано Втори, засрамен, разигра припадък от гняв, обяви се за неразбран и дълбоко обиден, не я споходи вече. Петра Котес, без да изгуби дори за миг великолепното си самообладание на звяр в покои, изслуша музиката и ракетите на сватбата, лудешката врява на обществения пир, сякаш всичко това не беше повече от една лудория на Аурелиано Втори. Ония, които й съчувствуваха за нейната участ, тя успокои с усмивка. „Не се тревожете — им рече. — На мене цариците вода ми носят.“ На една съседка, която й отнесе чудотворни свещи за сбъдване на мераци, та да осветявала с тях снимката на изгубения любовник, каза със загадъчна увереност:
— Единствената свещ, която ще го накара да дойде, е винаги запалена.
Както бе предвидила, Аурелиано Втори се върна в дома й, щом изкара медения месец. Доведе вечните си лоши приятели, един пътуващ фотограф и костюма, и мръсното от кръв хермелиново наметало, които Фернанда бе носила на карнавала. Под влияние на гуляя, пламнал тоя подиробед, той накара Петра Котес да се облече като царица, короняса я за самовластна и пожизнена владетелка на Мадагаскар и раздаде копия от снимката на приятелите си. Тя не само се поддаде на играта, но и вътрешно й дожаля за него, мислейки си, че трябва да е бил много уплашен, когато е намислил това чудновато средство за примиряване. В седем часа вечерта, все още облечена като царица, тя го прие в леглото. Беше женен само от два месеца, но тя веднага разбра, че нещата не вървят добре в брачното ложе, и изпита прелестна наслада от изпълненото отмъщение. След два дни обаче, когато той не посмя да се върне, а прати посредник да уреди края на раздялата, тя разбра, че ще и е нужно повече търпение от предвиденото, защото изглеждаше готов да се пожертвува заради привидностите. И тогава не се разтревожи. Отново улесни нещата с покорност, която потвърди разпространилото се вярване, че тя е нещастна жена и единственият спомен, който е запазила от Аурелиано Втори, е чифт лачени чепици, които, по собствените му думи, искал да носи в ковчега. Прибра ги увити с парцали в дъното на някакъв сандък и се приготви да подхранва едно неотчайващо се очакване.
— Рано или късно трябва да дойде — си каза тя, — дори и само за да обуе тия чепици.
Не стана нужда да чака толкова много, колкото предполагаше. Всъщност Аурелиано Втори разбра още от сватбената нощ, че ще се върне в дома на Петра Котес много преди да потрябва да си тури лачените чепици: Фернанда беше загубена за света жена. Беше се родила и отрасла на хиляда километра от морето, в един зловещ град, по чиито каменни улички все още потракваха в нощите с бродници каляските на вицекралете. Трийсет и две звънарни биеха на умряло в шест часа след пладне. В господарската къща, застлана с надгробни плочи, никога не видяха слънце. Въздухът бе умрял в кипарисите на вътрешния двор, в бледите драперии на спалните, в подгизналите аркади на градината с нардове. До девича възраст Фернанда нямаше друга вест от света освен меланхолиите упражнения на пиано, изпълнявани в някоя съседна къща от някого, който години наред си позволяваше своеволието да не отспива подиробедната си почивка. В стаята на болната си майка, зелена и жълта под прашната светлина на стъклописите, тя слушаше мелодичните, упорити, обезсърчени гами и си мислеше, че тая музика се намира в света, а тя чезне в плетенето на погребални венци от палмови клонки. Потейки се в късната следобедна горещина, майка й говореше за блясъка на миналото. Още съвсем малка, една лунна нощ Фернанда видя някаква красива жена, облечена в бяло, да прекосява градината в посока към молилнята. Най-много я обезпокои, че почувствува онова бегло видение еднакво със себе си, сякаш се бе видяла с двайсет години избързване. „Това е прабаба ти, вицекралицата — каза майка й в паузите на кашлицата. — Умря от сецване, като отсичаше една пръчка от нардовете.“ Много години по-късно, когато започна да се чувствува еднаква с прабаба си. Фернанда се усъмни във видението от детството, но майката я упрекна за нейното недоверие.
— Ние сме безкрайно богати и могъщи — й каза тя. — Един ден ще бъдеш царица.
Тя повярва, макар че само отрупваха дългата маса с ленени покривки и сребърни сервизи, за да пийнат по чаша шоколад с вода и късче непречистена захар. До деня на сватбата мечта за легендарно царство, въпреки че баща й дон Фернандо трябваше да заложи къщата, за да й купи чеиз. Не беше нито наивност, нито бълнуване за величие. Тъй я възпитаха. Откак се помнеше, тя вършеше нуждите си в златно нощно гърне с герба на семейството. Излезе от къщи за пръв път на дванайсет години, с файтон, който трябваше да измине само две преки, за да я отведе в манастира. Съученичките й се изненадаха, че я държаха отделена на един стол е много високо облегало и че не се смесваше с тях дори и в междучасието. „Тя е различна — обясняваха монахините. — Ще бъде царица.“ Другарките й повярваха, защото тогава тя вече беше най-красивата, най-личната и трезвомислеща девица, която някога бяха виждали. Подир осем години, когато бе научила да ниже стихове на латински, да свири на клавесин, да разговаря за лов със соколи с изисканите господа, за апологетика47 с архиепископите, да обсъжда държавни въпроси с чуждестранните управници и божи работи с папата, тя се върна в дома на своите родители, за да плете погребални венци. Завари го ограбен. Бяха останали само най-необходимите мебели, свещниците и сребърният сервиз, тъй като домашните вещи бяха разпродадени една по една, за да посрещнат разходите по нейното възпитание. Майка й бе рухнала под горещината в късното следпладне. Баща й дон Фернандо, облечен в черно, с колосана като картон яка и златна верижка през гърдите, в понеделник й даваше по една сребърна пара за домашните разходи и отнасяше довършените предната седмица погребални венци. Прекарваше по-голямата част от деня заключен в кабинета и в редките случаи, когато излизаше на улицата, връщаше се преди шест, за да се молят заедно. Тя никога не завърза близка дружба с никого. Никога не чу да се говори за войните, които обезкървиха страната. Никога не престана да слуша упражненията по пиано в три часа следобед. Започваше дори да губи бляна, че ще стане царица, когато отекнаха две настойчиви похлопвания върху голямата врата и тя отвори на един напет военен с тържествено изкуствени обноски, с белег на бузата и златно отличие върху гърдите. След два часа баща и отиде да я търси в стаята за шев. „Пригответе си нещата — й каза той. — Трябва да направите дълго пътуване.“ Тъй я отведоха в Макондо. Само за един ден, с един груб удар животът стовари върху нея бялата тежест на една действителност, която родителите в продължение на години бяха скривали от нея. Когато се върна в къщи, заключи се в стаята да плаче и, безразлична към молбите и обясненията на дон Фернандо, се помъчи да заличи изгарянето от оная нечувана подигравка. Беше си обещала да не напуска спалнята до смъртта, когато Аурелиано Втори дойде да я търси. Това бе невероятен късмет, защото в замайването от възмущението, в яростта срама тя го бе излъгала, за да не узнае никога истинската й самоличност. Единствените действителни следи, с които разполагаше Аурелиано Втори, когато тръгна да я дири, бяха нейният изговор, отличителен за голата степ, и занятието й, плетачка на погребални венци. Търси я безпощадно. Със свирепото безразсъдство, с което Хосе-Аркадио Буендия прекоси планината, за да основе Макондо, със сляпата гордост, с която полковник Аурелиано Буендия вдигна своите безполезни войни, с безумната упоритост, с която Урсула осигури просъществуването на рода, така Аурелиано Втори търси Фернанда, без нито миг на униние. Когато запита къде се продават погребални венци, водиха го от къща в къща, за да избере най-хубавите. Когато попита къде е най-красивата жена, която се е раждала върху земята, всички майки го отведоха при дъщерите си. Залута се из мъгливи проломи, из отредени за забравата времена, из лабиринти от разочарование. Прекоси жълта гола степ, където ехото повтаряше мислите и мъчителното безпокойство предизвикваше предболестни видения. След безплодни седмици пристигна в непознат град, където всички камбани биеха на умряло. Макар че никога не ги бе виждал, нито някой му ги бе описвал, позна веднага проядените от солта на кости зидове, грохналите дървени балкони, изтърбушени от гъби, и закованото на вратата, почти изличено от дъжда, най-тъжно картонче на света: „Продават се погребални венци.“ Оттогава, до мразовитото утро, в което Фернанда изостави къщата на грижите на игуменката, монахините едва смогнаха да ушият чеиза и да напъхат в шест сандъка свещниците, сребърния сервиз, златното цукало и неизброимите негодни отломки от една семенна разруха, чиито край се бе забавил
