съблечен след съпруга си, и бе така добре съоръжен за живота, че дори се изплаши. За трети път бременна, Урсула отново преживя ужасите си на младоженка.
По онова време в къщата идваше една весела, цапната в устата и предизвикателна жена, която помагаше в домашните работи и знаеше да чете бъдещето с карти. Урсула й говори за сина си. Мислеше, че неговата несъразмерност е нещо толкова противоестествено, колкото и свинската опашка на братовчеда. Жената се изсмя със смях, който отекна из цялата къща като пръсване на стъкло.
— Напротив — рече тя, — щастлив ще бъде. — За да потвърди своето предсказание, след няколко дни донесе в къщата картите и се заключи с Хосе-Аркадио в един килер до кухнята. Постави съвсем спокойно картите върху стария дърводелски тезгях и заговори за нещо, докато момчето чакаше край нея по-скоро отегчено, отколкото увлечено. Изведнъж тя протегна ръка и го докосна.
— Страшен си — каза тя, искрено уплашена, и това бе всичко, което можа да каже.
Хосе-Аркадио усети, че костите му се изпълват с пяна, че изпитва немощен страх и ужасно желание да плаче. Жената не му направи никакъв намек. Но Хосе-Аркадио продължи да я търси цяла нощ из мириса на дим, който тя носеше под мишниците и който се пъхна под кожата му. Искаше да бъде по всяко време с нея, искаше никога да не излязат от килера и да му каже „страшен си“ и да го докосне отново и пак да му каже „страшен си“. Един ден не можа да издържи и отиде да я търси у дома й. Направи едно сериозно, непонятно посещение, седнал в стаята, без дума да продума. В този миг не я пожела. Намираше я различна, напълно чужда на образа, който му внушаваше нейният мирис, сякаш беше друга. Изпи кафето и напусна къщата подтиснат. Тази нощ, в уплахата от будуването, той я пожела отново с една груба притома, но тогава не я искаше каквато бе в килера, а каквато беше онзи подиробед.
След няколко дни най-неочаквано жената го извика у дома си, където беше самичка с майка си, и го накара да влезе в спалнята под предлог, че ще му покаже номер с карти. Тогава така безочливо го опипа, че той изживя разочарование след първоначалното потръпване и изпита повече страх, отколкото удоволствие. Тя го помоли през нощта да отиде и я намери. Той се съгласи, просто за да се отърве по-скоро от нея, понеже знаеше, че няма да е способен да иде. Но през нощта, в пламналото легло разбра, че трябва, макар и неспособен на това, да я търси. Заоблича се пипнешком, чуваше в тъмното уталоженото дишане на брат си, сухата кашлица на баща си в съседната стая, астмата на кокошките в двора, бръмченето на комарите, блъскането на сърцето си и безмерната глъчка на света, която не бе забелязал дотогава, и излезе на заспалата улица. От все сърце желаеше вратата да бъде залостена, а не просто притворена, както му бе обещала. Но беше отворена. Бутна я с върха на пръстите си и пантите изпуснаха зловещо и отчетливо изпъшкване, което отекна вледеняващо във вътрешностите му. Още щом влезе ребром и стараейки се да не вдига шум, усети мириса. Все още беше в стаичката, където тримата братя на жената висяха в хамаците си в положения, които не познаваше и не можеше да определи в мрачината, така че оставаше само да я прекоси опипом, да бутне вратата на спалнята и там да се оправи, тъй че да не обърка леглото. Успя да го стори. Блъсна се о въжетата на хамаците, които бяха по-ниско, отколкото бе предположил, и един мъж, който дотогава хъркаше, се размърда насън и каза с някакво разочарование: „Сряда беше“. Когато бутна вратата на спалнята, не можа да избегне стърженето по неравния под. Изведнъж в непрогледната тъмнина той разбра с непоправима носталгия, че се е заблудил напълно. В тясната стая спяха майката, другата й дъщеря с мъжа си и двете деца и жената, която може би не го очакваше. Би могъл да се води по мириса, ако мирисът не беше из цялата къща, толкова измамлив и в същото време толкова определен, колкото е бивал винаги в неговата кожа. Дълго време стоя неподвижен и се питаше учуден как е стигнал до тази пропаст от беззащитност, когато една ръка, протегнала всички пръсти, опипвайки въздуха, докосна лицето му. Не се изненада, защото, без да знае, той го бе очаквал. И се довери на онази ръка и в едно ужасно състояние на изтощеност остави да бъде заведен до някакво място без форми, където му свалиха дрехите и го раздрусаха като чувал с картофи, и го обърнаха налице и наопаки в една бездънна тъмнина, в която ръцете му бяха излишни, където вече не миришеше на жена, а на амоняк, и където смътно съзнаваше, че върши нещо, което отдавна желаеше да прави, но което никога не си бе въобразявал, че в действителност може да направи, и без да знае как го правеше, защото не знаеше къде му са краката и къде главата, нито пък краката на кого и главата на кого, и чувствуваше, че не може да понася повече ледения шум на дробовете си и вятъра на червата си, и страха, и шеметния копнеж да избяга и едновременно да остане завинаги в оная ожесточена тишина и в оная ужасяваща самота.
Казваше се Пилар Тернера.10 Бе участвувала в увенчаното с основаването на Макондо преселение, влачена от своето семейство, което искаше да я раздели от мъжа, който я изнасили четиринайсетгодишна и продължи да живее с нея до двайсет и втората й година, но който никога не се престраши да направи обществено достояние нейното положение, защото беше чужд мъж. Обеща да я следва до края на света, но по-късно, когато уредял работите си, а тя се бе уморила да го чака и да го отъждествява винаги с високите и ниските мъже, с русите и с мургавите, които картите й обещаваха по пътищата на земята и пътищата на морето, след три дни, три месеца или три години. Бе изгубила в очакване силата на бедрата си, коравината на гърдите си, привичката за нежност, ала пазеше недокосната лудостта на сърцето си. Объркан от онази чудна играчка, Хосе-Аркадио всяка нощ търсеше нейната диря през плетеницата на стаята. Веднъж намери вратата залостена и потропа няколко пъти, защото знаеше, че щом е имал дръзновението да похлопа първия път, трябва да чука до последния, и след едно безкрайно чакане тя му отвори вратата. Денем той се заваляше от сън и скришом се наслаждаваше на спомените от предната нощ. Но когато тя влизаше в къщата весела, безразлична, с просташките си подмятания, той не трябваше да прави никакво усилие, за да прикрие своето напрежение, защото онази жена, чийто избухващ смях плашеше гълъбите, нямаше нищо общо с невидимата мощ, която го учеше да диша навътре и да владее ударите на сърцето си и му бе позволила да разбере защо мъжете се боят от смъртта. Беше толкова въодушевен, че дори не разбра радостта на всички, когато баща му и брат му дигнаха къщата на глава с новината, че са успели да уязвят металната шлака и да отделят златото на Урсула.
Наистина след дни на сложен и усърден труд бяха го постигнали. Урсула беше щастлива и дори благодари богу за измислянето на алхимията, докато хората от селото се блъскаха в лабораторията и им поднасяха сладко от гуайяба11 и сухи питки, за да отпразнуват чудото, а Хосе-Аркадио Буендия ги оставяше да видят тигела с изтръгнатото злато, като че ли току-що го е изобретил той самият. От толкова показване накрая се изправи пред своя по-голям син, който в последно време се мярваше от дъжд на вятър из лабораторията, сложи пред очите му сухата и жълтеникава бърканица и го запита:
— На какво ти прилича?
Хосе-Аркадио чистосърдечно отвърна:
— На кучешко лайно.
Баща му го перна здраво с опакото на ръката през устата и кръвта, и сълзите рукнаха. Същата нощ Пилар Тернера налучкваше стъкленицата и памуците в тъмнината, слагаше му компреси от арника12 и му направи всичко, каквото си поиска, за да го люби, без да го нарани, и това не го подразни. Достигнаха такова състояние на близост, че след миг, без да си дават сметка, говореха шепнешком.
— Искам да бъда само с тебе — казваше той. — Тия дни ще разправя на всички и край на криениците.
Тя не се помъчи да го усмири.
— Много хубаво ще бъде — рече. — Самички ли сме, ще оставяме лампата запалена, та да се виждаме добре, и аз ще мога да викам, колкото си искам, без на някого да му влиза в работата, а ти да ми казваш на ухото всякакви мръсотии, каквито ти хрумват.
Тоя разговор, хапливата злоба, която изпитваше към баща си, и неминуемата възможност за една безмерна любов му вдъхнаха спокойна смелост. Непринудено, без никаква подготовка, той разказа всичко на брат си.
Най-напред малкият Аурелиано разбираше само заплахата, огромната възможност от опасност, която криеха братовите му преживелици, ала не успяваше да схване омаята на целта. Малко по малко той се зарази от смутно безпокойство. Караше го да разправя и най-дребните премеждия, отъждествяваше се с насладата и страданието на брата, чувствуваше се изплашен и щастлив. Чакаше го буден до разсъмване в самотното легло, чиято рогозка сякаш беше от жарава и си говореха все така, без да им се доспива, чак до времето за ставане, и съвсем скоро и двамата страдаха от една и съща сънливост, и изпитваха едно и също
