пренебрежение към бащината си алхимия и мъдрост, и се укриха в самотата. „Тия деца ходят като завеяни — казваше Урсула. — Сигурно имат глисти“. Направи им отвратителна преварка от счукано пайко13, която и двамата изпиха с непредвидена твърдост. Тогава Аурелиано не само можа да разбере, но и да изживее като нещо собствено братовите си премеждия, защото веднъж, когато последният му обясняваше с много подробности механизма на любовта, той го прекъсна, за да попита:
— Какво се чувствува?
Хосе-Аурелиано му отговори начаса:
— Нещо като земетресение.
Един януарски четвъртък в два часа след полунощ се роди Амаранта.14 Преди някой да влезе в стаята, Урсула най-зорко я огледа. Беше лека и водниста като гущер, но всичките й части бяха човешки. Аурелиано разбра за новината едва когато забеляза, че къщата е пълна с хора. Закрилян от бъркотията, той излезе да търси брат си, който от единайсет часа не беше в леглото, и това бе толкова поривисто решение, че не смогна и да се попита как ще го измъкне от спалнята на Пилар Тернера. Няколко часа се навърта около къщата и подсвирва уговорените повиквания, чак докато близостта на зората го принуди да се върне. В стаята на майка си завари Хосе-Аркадио да играе с току-що родената сестричка и лицето му беше повече от самата невинност.
Урсула едва изкара четирийсетдневния си отдих и циганите отново дойдоха. Бяха същите циркаджии и жонгльори, които донесоха леда. За разлика от племето на Мелкиадес те за кратко време бяха доказали, че не са вестители на новото, а търгаши на развлечения. Дори когато донесоха леда, те не го разгласиха заради ползата му в живота на хората, а като прост цирков номер. Този път между много други дяволски играчки носеха една хвърчаща рогозка. Но не я предложиха като съществен принос в развитието на превоза, а като вещ за отмора. Хората разбира се, изровиха последните си късчета злато, за да се насладят на един бегъл полет над селските къщи. Закриляни от прелестната безнаказаност на всеобщото безредие, Хосе-Аркадио и Пилар изживяха часове на облекчение. Те бяха двама щастливи годеници сред множеството и дори започнаха да подозират, че любовта може да бъде едно по-уталожено и дълбоко чувство, отколкото развихреното, но мигновено щастие на тайните им нощи. Пилар обаче строши очарованието. Поощрявана от възторга, с който Хосе-Аркадио се наслаждаваше на присъствието й, тя сбърка начина и случая и само с един удар стовари света върху него.
— Сега наистина си мъж — каза му тя. И понеже той не проумя какво искаше да каже, тя му го обясни буква по буква:
— Ще имаш син.
Няколко дни Хосе-Аркадио не посмя да излезе от къщи. Стигаше му само да чуе трепкащия кикот на Пилар в кухнята, за да изтича и се укрие в лабораторията, където алхимичните прибори се бяха съживили с благословията на Урсула. Хосе-Аркадио Буендия прие с шумна радост блудния син и го въведе в търсенето на философския камък, което най-сетне бе подхванал. Един следобед момчетата се въодушевиха от хвърчащата рогозка, която профуча край прозореца на лабораторията с циганин-летец и няколко деца от селото, които весело поздравяваха с ръка, а Хосе-Аркадио Буендия не я и погледна.
— Оставете ги да си мечтаят — каза той. — Ние ще летим по-добре от тях, с по-научни средства, отколкото тая жалка постелка.
Въпреки привидния си интерес, Хосе-Аркадио никога не разбра всевластието на философското яйце, което просто му се струваше една лошо направена стъкленица. Не успяваше да се измъкне от загрижеността си. Изгуби апетит и сън, изпадна в мрачно настроение, също както баща му при неуспеха на някое от своите начинания, и такава беше неговата обърканост, че самият Хосе-Аркадио Буендия го освободи от задълженията в лабораторията, защото повярва, че е взел алхимията прекалено присърце. Аурелиано, естествено, разбра, че тая опечаленост на брат му не произтича от диренето на философския камък, ала не успя да изтръгне от него никакво откровение. Той бе изгубил някогашната си непринуденост. От съучастник и общителен стана затворен и враждебен. Жадуващ за самота, хапан от свирепа злоба към света, една нощ той напусна леглото както обикновено, но не за да иде в дома на Пилар Тернера, а да се смеси с панаирджийската блъсканица. След като скитосва между какви ли не дяволски машини и без да се заинтересува от никоя, той се вторачи в нещо, което не беше очаквал: една съвсем млада циганка, почти момиче, превита от мъниста, най-красивата жена, която Хосе-Аркадио изобщо бе виждал, стоеше сред тълпата, присъствуваща на тъжното зрелище с мъжа, превърнат в пепелянка, защото не се подчинил на родителите си.
Хосе-Аркадио не му обърна внимание. Докато се разиграваше тъжното разпитване на мъжа-пепелянка, той си бе проправил път сред тълпата чак до първия ред, където се намираше циганката, и беше спрял зад нея. Притисна се до гърба й. Момичето понечи да се отдръпне, но Хосе-Аркадио се притисна още по-силно към нея. Тогава тя го усети. Остана неподвижна пред него, тръпнеща от изненада и страх, без да повярва на догадката си, и накрая извърна глава и го погледна с треплива усмивка. В този миг двама цигани набутаха мъжа-пепелянка в клетката му и я отнесоха вътре в палатката. Циганинът, който ръководеше зрелището, извести:
— А сега, госпожи и господа, ще покажем ужасното доказателство за жената, която ще трябва да бъде обезглавявана всяка вечер по това време в продължение на сто и петдесет години за наказание, дето е видяла каквото не трябва.
Хосе-Аркадио и момичето не присъствуваха на обезглавяването. Отидоха в нейната палатка, където се зацелуваха с отчаяна притома и започнаха да смъкват дрехите си. Циганката махна навлечените един върху друг корсети, многобройните фусти и колосани дантели и ненужния телен корсаж, товара гердани и всъщност се превърна в нищо. Беше една хилава жабка, с едва наболи гърди и толкова слаби крака, че не надминаваха в диаметър ръцете на Хосе-Аркадио, но имаше такава решителност и горещина, че те заменяха крехкостта й. Но Хосе-Аркадио не можеше да й отговори, защото бяха в своего рода публична палатка, през която циганите минаваха с нещата си от цирка и уреждаха работите си и дори се помайваха край леглото, за да хвърлят по някой зар. Провесената на средния прът лампа осветяваше цялата обстановка. В една от почивките между милувките Хосе-Аркадио се изтегна в леглото, без да знае какво да прави, а момичето се мъчеше да го насърчи. Малко след това влезе циганка с разкошна плът, придружена от някакъв мъж, който не беше от трупата, ала не беше и от селото, и двамата почнаха да се разсъбличат пред леглото. Без да иска, жената съзря Хосе-Аркадио и огледа със своеобразен патетичен плам неговото великолепно полегнало животно.
— Момче — възкликна тя, — господ да ти го поживи.
Сподвижницата на Хосе-Аркадио помоли да ги оставят на мира и двойката легна на пода, току до леглото. Страстта на другите пробуди треската на Хосе-Аркадио. При първия досег костите на момичето сякаш щяха да изхвръкнат от ставите в безредно пукане като кутия с плочки за домино, а кожата й се размаза в бледа пот; очите й се напълниха със сълзи и цялото й тяло изпусна някакво зловещо изохкване и смътен мирис на тиня. Но понесе нечовешката прегръдка с възхитителна смелост и твърдост на характера. Тогава Хосе-Аркадио се почувствува вдигнат във въздуха към някакво състояние на херувимско вдъхновение, където сърцето му се разтвори в извор от нежни непристойности, които влизаха през ушите на момичето и излизаха през устата му, преведени на нейния език. Беше четвъртък. В събота през нощта Хосе-Аркадио си върза червен парцал на главата и замина с циганите.
Щом откри отсъствието му, Урсула го търси из цялото село. В разтурения цигански лагер имаше само разпилени отпадъци сред още димящата пепел на угасените огнища. Някой, който се въртеше там да търси мъниста из боклука, каза на Урсула, че предната нощ видял сина й в блъсканицата на трупата да бута количката с клетката на човека-пепелянка.
— При циганите се хванал! — викна тя на мъжа си, който не беше дал ни най-малък признак на безпокойство от изчезването.
— Дано излезе вярно — каза Хосе-Аркадио Буендия, като чукаше в хаванчето вече хиляда пъти чуканата и отново загрявана материя. — Така ще се научи да бъде мъж.
Урсула попита откъде си бяха заминали циганите. Питаше по пътя, който й посочиха, и вярвайки, че още има време да го настигне, се отдалечаваше от селото, докато съзна, че се намира толкова далеч, та вече не помисли за връщане. Хосе-Аркадио Буендия не откри отсъствието на жена си чак до осем часа вечерта, когато остави материята да се загрява в постелка от оборски тор и отиде да види какво ли й става на
