Пилар Тернера умря в лиановия стол-люлка една празнична нощ, както надзираваше входа на своя рай. Съобразно сетната й воля, погребаха я без ковчег, седнала в люлеещия се стол, който осем мъже спуснаха с въжета в огромна дупка, изкопана в средата на танцовата площадка. Мулатките, облечени в черно, избледнели от плач, стъкмиха набързо погребални почести, докато си сваляха обеците, гривните и пръстените и ги хвърляха в ямата, преди да я запечатат с каменна плоча без име и дати и да сложат отгоре й възвишение от амазонски камелии. После изтровиха животните, затвориха вратите и прозорците с тухли и хоросан и се пръснаха по света с дървените си сандъци, облицовани отвътре с щампи на светии, многоцветни илюстрации от списания и снимки на мимолетни годеници, далечни и фантастични, които серяха диаманти или ядяха людоеди, или бяха короновани царе на картите в открито море.
Това бе краят. В гроба на Пилар Тернера, между псалми и нанизи с мъниста на брантиите, гниеха останките от миналото — малкото останали, след като каталанският мъдрец разпродаде книжарницата и се завърна в средиземноморското село, където се бе родил, разгромен от носталгията по една упорита пролет. Никой не бе могъл да предусети неговото решение. Беше пристигнал в Макондо в блясъка на банановото дружество, бягайки от една от многото войни, и не му бе хрумнало нищо по-практично, освен да обзаведе оная книжарница за старопечатни книги и оригинални издания на разни езици, които случайните посетители боязливо поотгръщаха, сякаш бяха книги от бунище, докато чакаха ред да им изтълкуват сънищата в отсрещната къща. Половин живот стоя в горещата задна стаичка, където въртулеше изящническото си писание с теменужено мастило върху листове, които късаше от училищни тетрадки, без дори никой да узнае с положителност какво пише. Когато Аурелиано се запозна с него, той имаше два сандъка пълни с ония шарени страници, които някак си го караха да мисли за пергаментите на Мелкиадес, и оттогава, докато си замине, бе напълнил трети сандък, тъй че разумно беше да се мисли, че не е правил нищо друго по време на престоя си в Макондо. Единствените хора, с които се свърза, бяха четиримата приятели, на които смени срещу книги пумпалите и хвърчилата, и ги тури да четат Сенека и Овидий, когато още бяха в първоначалното училище. Отнасяше се към класиците подомашному свойски, като че ли всички някога са били негови съквартиранти, и знаеше много неща, които просто не трябва да се знаят, например, че свети Августин носел под расото си вълнено сетре, което не свалил четиринайсет години, и че Арналдо де Виланова78, нигромантът, от дете станал полово безсилен, заради ухапване от скорпион. Неговият плам към писаната дума беше изтъкан от тържествено уважение и сплетнишка непочтителност. И собствените му ръкописи не бяха пощадени от тази двойнственост. След като научи каталански, за да ги превежда, Алфонсо пъхна свитък страници в джобовете си, които винаги пълнеше с изрезки от вестници и учебници по редки занимания, и една нощ ги изгуби в дома на момиченцата, които от глад лягаха с мъже. Когато мъдрият дядо се научи, вместо да вдигне очакваната разправия, подхвърли, примирайки от смях, че това било естествената участ на литературата. В замяна нямаше човешка сила, способна да го убеди да не отнася трите сандъка, когато се завърна в родното си село, и се отпуши в картагенски хули срещу надзирателите по железницата, защото опитваха да ги пратят като товар чак докато издействува да ги вземе със себе си във вагона за пътници. „Светът съвсем ще я оплеска — каза тогава — в деня, когато хората тръгнат да пътуват първа класа, а литературата — в товарен вагон!“ Това бе последното, което го чуха да казва. Бе прекарал черна седмица с последните приготовления за пътуването, тъй като с приближаването на часа настроението му се разваляше и намеренията му се залутваха, а нещата, които слагаше на едно място, се появяваха на друго, обсаден от същите домашни духове, които измъчваха Фернанда.
— Collons79 — проклинаше. — Плюя аз на двайсет и седмия канон на Лондонския синод.
Херман и Аурелиано се заеха с него. Подпомогнаха го като дете, забодоха с безопасни игли билетите и преселническите документи по джобовете му, направиха му обстоен списък на онова, което трябва да направи, щом излезе от Макондо, чак докато слезе в Барселона. Но той все пак хвърли в сметта, без да разбере, един панталон с половината си пари. Непосредствено преди отпътуването, след като закова сандъците и набута дрехите в същия куфар, с който бе пристигнал, сви клепачите си от мидени черупки, посочи в своеобразна безсрамна благословия куповете книги, с които бе понесъл изгнанието, и каза на своите приятели:
— Ей там ви оставям тия лайна!
Три седмици по-късно се получиха в голям плик двайсет и девет писма и над петдесет снимки, които му се бяха натрупали в безделието сред открито море. Макар да не слагаше дати, беше очевиден редът, по който бе написал писмата. В първите разказваше с обичайния си хумор преживелиците от пътуването, как му се искало да хвърли през борда свръхтовара, който не му позволил да напъха трите сандъка в каютата, дивната простащина на една госпожа, която се ужасявала от числото 1 не от суеверие, а защото й се струвало някакво недовършено число, и облога, който спечелил на първата вечеря, защото разпознал във водата на борда вкуса на нощните цвекла от изворите на Лерида80. С течение на дните обаче действителността на борда го занимавала все по-малко и дори най-скорошните и изтъркани събития му изглеждали достойни за скърбене, защото с отдалечаването на кораба паметта му се натъжавала. Оня развой, онова напредващо носталгизиране, беше очебиещ и в снимките. На първите изглеждаше щастлив, с ризата си на инвалид и заснежен перчем в къдрещия се октомври на Карибието. На последните го виждаха с някакво тъмно палто и копринен шал, блед от само себе си и меланхолен поради отсъствието върху палубата на някакъв угнетен кораб, който нагазваше като лунатик из есенни океани. Херман и Аурелиано отговаряха на писмата му. Написа толкова в първите месеци, че тогава се чувствуваха по-близо до него, отколкото когато беше в Макондо, и почти се облекчаваха от гнева, че си е заминал. Отначало казваше, че всичко било еднакво, че в дома, където се родил, още стоял розовият морски охлюв, че сушените херинги имали същия вкус върху кората хляб, че водопадите на селото все тъй благоухаели привечер. Отново бяха ония замрежени с теменужени кърлежчета листа от тетрадка, в които посвещаваше едно отделно новоредие за всекиго. Обаче, макар и сам изглежда не забелязваше, онези писма на възвръщане и подтик се превръщаха полека-лека в пасторали на разочарованието. В зимни нощи, докато вареше; супата в камината, мислеше за горещината в задната си стаичка, за бръмтежа на слънцето в прашните бадемови дървета, за свирката на влака в унеса на подиробедния сън, както милееше в Макондо за зимната супа в камината, за виковете на продавача на кафе и за беглите чучулиги на пролетта. Замаян от две носталгии, една срещу друга като две огледала, той изгуби чудесното си чувство за недействителност и дори накрая препоръча на всички да заминат от Макондо, да забравят каквото ги е научил за света и за човешкото сърце, да плюят на Хораций, и където и да се намират, да помнят винаги, че миналото е лъжа, че паметта няма пътища за връщане назад, че всяка някогашна пролет е невъзвратима и че най-буйната и упорита любов е все пак бързолетна истина.
Алваро пръв послуша съвета да напусне Макондо. Разпродаде всичко, дори пленения тигър, който се подиграваше с минувачите в двора на неговата къща, и купи вечен билет за влак, който никога не свършваше пътуването. В пощенските картички, които пращаше от междинните гари, описваше с викове мигновените образи, които е видял през прозореца на вагона, и това беше все едно да троши и хвърля в забрава дългата поема за бягството: химерическите негри из памуковите поля на Луизиана, крилатите коне по синята трева на Кентъки, гръцките любовници в зимния здрач на Аризона, момичето с червения пуловер, рисуващо акварели в Мичиганските езера, което му махна за сбогом с четките, и тоя знак не беше за раздяла, а за надежда, понеже не знаеше, че вижда отминаването на един влак без завръщане. После отпътуваха Алфонсо и Херман една събота с мисълта да се върнат в понеделник и никога не се чу нищо за тях. Една година след заминаването на каталанския мъдрец единственият останал в Макондо беше Габриел, все тъй на произвола, зависим от случайната милост на Нигроманта, и все тъй отговарящ на въпросниците от конкурса на едно френско списание, чиято най-голяма награда беше пътуване до Париж. Аурелиано, който бе предплатил и получаваше списанието, помагаше да попълва образците понякога у дома му и почти винаги сред фаянсовите съдини и валериановия въздух на единствената аптека, останала в Макондо, където живееше Мерседес, безмълвната годеница на Габриел. Това бе последното, което полека-лека остана от
