Сто години самота

епископа, наследил тайните на Франсиско Човека. Гостилничарят, с една изсъхнала и сякаш спържена ръка, задето я бил вдигнал срещу майка си, покани Аурелиано да изпие шише ракия и Аурелиано го почерпи с друго. Гостилничарят му говори за нещастието на ръката си, Аурелиано му говори за нещастието на сърцето си, сухо и като спържено, задето го е вдигнал срещу сестра си. Накрая се разплакаха заедно и Аурелиано усети за миг, че болката е секнала. Но когато отново остана сам в последното предутро на Макондо, разтвори ръце насред площада, готов да разбуди целия свят, и извика с цялата си душа:

— Кучи синове са приятелите!

Нигроманта го измъкна от локва повърнато и сълзи. Заведе го в стаята си, изчисти го, накара го да пийне чаша бульон. Вярвайки, че това го утешава, заличи с въгленова черта безбройните любения, които той все още й дължеше, и доброволно възкреси най-самотните си тъги, за да не го остави сам да плаче. Призори, след непохватен и кратък сън, Аурелиано отново съзна главоболието си. Отвори очи и си спомни за детето.

Не го намери в кошничката. При първата покруса изпита лумване на радост, повярвал че Амаранта- Урсула се е пробудила от смъртта, за да се заеме с детето. Но трупът беше каменно възвишение под одеялото. Съзнаващ, че когато пристигна, завари отворена вратата на спалнята, Аурелиано прекоси заситения от утринните въздишки на орегана пруст и надзърна в трапезарията, където все още стояха остатъците от раждането: голямата тенджера, окървавените чаршафи, съдините с пепел и усуканият пъп на детето на простряна върху масата пелена, до ножиците и връвта. Мисълта, че през нощта бабата-акушерка се е върнала за детето му предостави минута покой да помисли. Рухна в люлеещия се стол, същия, в който сядаше Ребека в най-първите времена на къщата, за да дава уроци по везмо, в който Амаранта играеше китайски дами с полковник Херинелдо Маркес и в който Амаранта-Урсула шиеше детските дрешки, и в онова светкавично прояснение съзна, че е неспособен да понесе върху душата си смазващата тежина на толкова много минало. Ранен от смъртоносните копия на собствени и чужди носталгии, той се възхити от безстрашието на паяжините върху мъртвите розови храсти, от упорството на отровната глушница, от трептенето на въздуха в сияйното февруарско разсъмване. И тогава видя детето. То беше подпухнал и съсухрен тулум, който всички мравки на света едва-едва мъкнеха към своите бърлоги по каменната пътека на градината. Аурелиано не можа да помръдне. Не защото го бе вцепенило изумлението, а защото в оня чуден миг му се разкриха окончателните разковничета на Мелкиадес и той видя началните слова на пергаментите, безпогрешно подредени във времето и пространството на хората: Първия от рода, вързан за едно дърво, и последния го ядат мравките.

В никоя постъпка от своя живот Аурелиано не е бивал с по-бистър ум както сега, забравил своите мъртъвци и болката на своите мъртъвци, и отново закова вратите и прозорците с кръстовките на Фернанда, за да не се остави да бъде смущаван от никакво изкушение на света, защото тогава знаеше, че в пергаментите на Мелкиадес е написана съдбата му. Намери ги недокоснати, между предисторическите растения и димящите локви и светещи насекоми, които бяха прокудили от стаята всякаква диря от минаването на хората по земята, и нема̀ търпение да ги извади на светло, а още там, прав, без ни най-малка трудност, сякаш бяха написани на испански, под ослепителното великолепие на полудневието, започна да ги разчита гласно. Това беше историята на семейството, написана от Мелкиадес с най- изтърканите й подробности сто години предварително. Той я бе редактирал на санскритски, който беше майчиният му език, и бе шифровал четните стихове с частния шифър на император Август, а нечетните с военни лакедемонски шифри. Крайната защита, която Аурелиано започваше да прозира, когато се остави да бъде объркан от любовта на Амаранта-Урсула, се криеше в това, че Мелкиадес не беше подредил събитията в условното време на хората, а бе съсредоточил цял век от всекидневни случки тъй, че всички те да съвпаднат в един миг. Омаян от разкритието, Аурелиано прочете гласно, без прескачания, изпетите енциклики, които самият Мелкиадес го накара да слуша и които всъщност бяха предричанията за тяхното изпълнение, и намери оповестено раждането на най-красивата жена в света, която се изкачвала на небето духом и тялом, и узна произхода на двата посмъртни близнаци, които се отказали да разгадаят пергаментите не само поради неспособност и непостоянство, но защото опитите им били преждевременни. В тая точка, нетърпелив да узнае собствения си произход, Аурелиано прескочи. Тогава започна вятърът, хладен, зараждащ се, пълен с гласове от миналото, с шушнения от някогашен здравец, с въздишки от разочарования, предхождащи най-упоритите носталгии. Той не го забеляза, защото в оня миг откриваше първите наченки на своето съществуване, в похотливия дядо, който се оставял да бъде влачен от лекомислието през умопомрачаваща гола студена степ, в дирене на красивата жена, която няма да направи щастлива. Аурелиано го разпозна, проследи скритите пътища на своето потекло и намери мига на собственото си зачатие между скорпионите и жълтите пеперуди на една здрачна баня, където някакъв механик утоляваше сладострастието си с жена, отдаваща му се от бунтовност. Беше толкова унесен, че не усети и втория порив на вятъра, чиято вихрена мощ изтръгна от касите врати и прозорци, изскубна покрива на източния трем и изкорени основите. Едва тогава откри, че Амаранта-Урсула не му е сестра, а леля, и че Френсиз Дрейк бил нападнал Риоача само и само за да могат те да се дирят из най-заплетените криволици на кръвта, докато породят митологическото животно, което трябваше да тури край на рода. Макондо беше вече страхотна прашна вихрушка и развалини, запращани от гнева на библейския ураган, когато Аурелиано прескочи единайсет страници, за да не губи време с прекалено известни събития, и почна да разчита мига, който изживяваше, да го разчита заедно със самото изживяване, да пророкува сам на себе си в самото разшифроване на последната страница от пергаментите, сякаш се гледаше в някакво говорещо огледало. Тогава отново прескочи напред, за да изпревари предсказанията и да провери датата и обстоятелствата на своята смърт. Обаче преди да стигне до крайния стих, вече бе разбрал, че никога няма да излезе от тази стая, тъй като бе предвидено, че градът на огледалата ще бъде сринат от вятъра и заличен от паметта на хората в мига, в който Аурелиано Вавилония доразгадае пергаментите, и че всичко написано в тях е неповторимо от край време и завинаги, защото родовете, осъдени на сто години самота, нямат друга възможност върху земята.

,

Информация за текста

© 1967 Габриел Гарсия Маркес

© 1978 Румен Стоянов, превод от испански

Gabriel Garcia Marquez

Cien anos de soledad, 1967

Сканиране: sir_Ivanhoe, февруари 2009

Разпознаване и редакция: NomaD, март 2009

Издание:

Габриел Гарсия Маркес. Сто години самота

Издателство на Отечествения фронт, 1978

Колумбийска. Второ преработено издание

Редактор ВАСИЛ ПОПОВ

Редактор на издателството МАНОН ДРАГОСТИНОВА

Художник ИВАН ПОДЕКОВ

Худ. редактор ПЕТЪР ДОБРЕВ

Технически редактор СТАНКА МИЛЧЕВА

Коректор АНТОАНЕТА ПЕТРОВА

Instituto del Libro. La Habana, Cuba, 1969

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/10588]

Последна редакция: 2010-03-20 14:20:03