— Ти би ли се решил да я убиеш?
За Одисей този въпрос беше неочакван и той не намери какво да отговори.
— Кой знае — рече той. — А ги би ли се решила?
— Аз не мога — каза Ерендира, — защото ми е баба.
Тогава Одисей погледна още веднъж огромното спящо тяло, сякаш искаше да измери колко живот му е останал, и реши:
— Заради тебе съм готов на всичко.
Одисей купи четиристотин грака отрова за мишки, разбърка я с каймак и със сладко от ягоди и изсипа този смъртоносен крем в една торта, чиято истинска плънка предварително беше извадил. После я заля отгоре с по-гъст крем, размаза го с лъжица, за да не остане никаква следа от зловещото деяние, и довърши измамата с шейсет и две розови свещички.
Когато го видя да влиза в палатката с празничната торта, бабата се надигна от трона и размаха заплашително тоягата си.
— Безсрамник! — извика тя. — Как смееш да прекрачиш прага на този дом!
Одисей се скри зад своето ангелско лице.
— Идвам да ви помоля за прошка днес, на вашия рожден ден — каза той.
Обезоръжена от достоверната му лъжа, бабата накара да сложат масата като за сватбена вечеря. Сложи Одисей да седне от дясната й страна, докато Ерендира в това време сервираше, и след като изгаси свещите с едно опустошително духване, разряза тортата на равни парчета. Първо предложи на Одисей.
— Човек, който съумява да измили прошка, наполовина е заслужил рая небесен — каза му тя. — Слагам на тебе първото парче, то е парчето на щастието.
— Аз не обичам сладко — каза Одисей. — Яжте вие. Наздраве.
Бабата даде и на Ерендира едно парче торта. Тя го занесе, в кухнята и го хвърли в кофата за боклук.
Бабата сама изяде цялата останала част. Пъхаше си цели парчета в устата и ги гълташе, без да дъвче, мъркайки от удоволствие, и поглеждайки Одисей от предверието на своя рай. Когато нищо не остана и нейната чиния, изяде и парчето, от което Одисей се отказа. Дъвчейки последната хапка, тя събра с пръсти и сложи в устата си трохите от покривката.
Изяла беше арсеник колкото за изтребването на цяло поколение плъхове. Въпреки това свири на пиано и пя чак до полунощ, легна си щастлива и заспа дълбоко. Единственото необичайно нещо беше едно твърде похъркване в дишането й.
Ерендира и Одисей я наблюдаваха от другото легло и само чакаха да чуят последното й, предсмъртно хъркане. Но когато започна да бълнува, гласът й беше все тъй жив, както винаги.
— Подлуди ме, господи, подлуди ме! — извика тя. Затварях вратата на спалнята си с двойно мандало, за да не може да влезе, подпирах я с тоалетното шкафче, с масата и със столовете отгоре, но достатъчно беше само да почука леко с пръстена си и параваните се разместваха, столовете сами падаха от масата, масата и тоалетното шкафче сами се дръпваха от вратата, двете мандала сами излизаха от железните скоби.
Ерендира и Одисей се спогледаха с растящо учудване. Колкото по-дълбоко и драматично ставаше бълнуването й и по-съкровен гласът й, толкова по-силно недоумение ги обхващаше.
— Струваше ми се, че ще умра. Обляна в пот от страх, аз се молех вътре в себе си вратата да се отвори, без да се отваря; той да влезе, без да влиза, и да не си отиде никога, но и никога да не се върне, за да не става нужда да го убивам.
Часове наред тя преразказва своята драма е най-малките подробности, също като че ли отново я преживяваше насън. Малко преди разсъмване се обърна в кревата си с такова могъщо движение, че сякаш земни пластове се разместиха, и гласът й се разтрепери, защото наближаваше да се разплаче.
— Аз го предупредих, а той се разсмя — извика (я. — Още веднъж го предупредих и той пак се засмя, докато накрая облещи ужасени очи, извика „Ох, кралице! Ох, кралице!“ и гласът му излезе не през устата, а през дупката от ножа в гърлото му.
Уплашен от ужасното разкритие на бабата, Одисей се отскубна от ръката на Ерендира.
— Ах ти, стара убийца! — възкликна той.
Ерендира не му обърна внимание, защото навън започваше да се зазорява. Часовниците удариха пет часа.
— Върви си — каза му Ерендира. — Вече наближава да се събуди.
— По-жива е и от слон! — възкликна Одисей. — Не може да бъде!
Ерендира го прониза с убийствен поглед.
— Цялата работа е там, че тебе не те бива дори да убиеш някого — каза му тя.
Одисей остана толкова поразен от жестокия упрек, че избяга от палатката. Ерендира продължи да наблюдава спящата си баба — с тайна омраза и с яд от неуспеха, — а в това време навън все повече се развиделяваше и птиците постепенно се пробуждаха.
— Бог да те поживи, дъще.
Единствената забележима промяна беше объркването в дневния порядък. Макар че беше сряда, бабата, пожела да си облече празнична рокля. Реши Ерендира да не приема никакви клиенти до единадесет часа и я помоли да й лакира ноктите с яркочервен лак и да й направи епископска прическа.
— Никога не съм имала такова силно желание да се фотографирам — възкликна тя.
Ерендира започна да я вчесва, но като прокара през косите й гребена, между зъбите му остана цяло кълбо косми. Уплашена го показа на баба си. Тя го разгледа, опита с пръсти да си отскубне още един кичур и в ръката й остана сноп косми. Хвърли го на земята, пак опита и си отскубна още по-гъст кичур. Тогава започна с две ръце да си скубе косата. Умираше от смях и хвърляше нагоре вълмата с необяснимо ликуване, докато главата й остана гола като плешив кокосов орех.
Две седмици Ерендира нищо не знаеше за Одисей, докато най-сетне чу отвън зовящия крясък на кукумявката. Бабата свиреше на пиано и беше толкова погълната от своите спомени, че не обръщаше внимание на нищо край себе си. Главата й беше покрита с перука с блестящи пера.
Ерендира се затече към зова на кукумявката и едва тогава забеляза фитила, който излизаше от пианото, пропълзяваше между тревата и се загубваше в тъмното. Втурна се към мястото, където беше Одисей, скри се в храсталаците до него и двамата със свито сърце видяха как синьото пламъче запълзя по фитила, прекоси тъмното пространство и се мушна в палатката.
— Запуши си ушите — каза Одисей.
И двамата си запушиха ушите, но напразно, защото експлозия не последва. Палатката светна отвътре, лумна в сияен пламък, пръсна се тихо и изчезна във вихрушка дим от мокър барут. Когато Ерендира се реши да влезе, мислейки, че баба й е мъртва, свари я да гаси огъня с едно одеяло — перуката й опърлена, нощницата й на парцали, но тя самата по-жива от когато и да било.
Одисей се измъкна, прикрит от кресливата суматоха на индианците, които не знаеха какво да правят объркани от противоречивите заповеди на бабата. Когато успяха най-сетне да обуздаят, пламъците и да разсеят дима, пред очите им се откри гледка като след бедствие.
— Това е май работа на дявола — рече бабата. Пиано току-тъй не избухва.
Какви ли не предположения й минаха през ума, докато търсеше да установи причините на новото бедствие, но уклончивите отговори на Ерендира и невъзмутимото и държание я объркаха накрая. В поведението на внучката не видя нищо подозрително, а за съществуването на Одисей дори не са спомни. Лежа будна до зазоряване — все правеше, разни предположения едно след друго и изчисляваше загубите. Спа малко и лошо. На следващата сутрин, когато Ерендира й свали жилетката със златните кюлчета, откри на раменете й мехури от изгаряне, а на гърдите й живи рани.
— Затова се въртях насън — каза тя, докато Ерендира мажеше изгорените места с белтък. — А освен това сънувах странен сън. — Тя направи усилие да се съсредоточи, за да си спомни съня си, и той изплува в паметта й също такъв ясен, какъвто й се беше присънил. — Сънувах паун в бял хамак.
Ерендира се стресна, но веднага върна обикновения израз на лицето си.
— Това е добро предзнаменование излъга тя. — Пауните в сънищата са предвестници на дълъг живот.
— Чул те господ — рече бабата, — защото ние пак сме в същото положение, както в самото начало.
