— Кукумявката ли?
— Китът.
Двамата се разсмяха на грешката, но Ерендира се върна към мисълта си.
— Никой не може да отиде никъде без разрешение на баба си.
— Ти не бива нищо да й казваш.
— Тя ще разбере, тъй или иначе. На нея всичко й се присънва.
— Когато започне да сънува, че си избягала, ние вече ще бъдем отвъд границата. Ще я прехвърлим като контрабандистите… — каза Одисей.
Въртейки пистолета сръчно като разбойник от филмите, той повтори с глас звука на изстрелите, за да види Ерендира колко е храбър и да я насърчи.
Тя не каза нито „да“, нито „не“, но очите й въздъхнаха. С една целувка, се сбогува с Одисей. Той развълнувано прошепна:
— Утре ще видим корабите!
Същата вечер малко след седем Ерендира вчесваше баба си, когато отново задуха вятърът на нейното нещастие. Вътре в палатката, на завет, бяха и носачите-индианци и диригентът на оркестъра — чакаха да им платят за седмицата. Бабата преброи банкнотите в един сандък до себе си и след като погледна в една тетрадка със сметките, даде пари на главния от индианците.
— Дръж — рече му тя, — двайсет песо за седмицата, без осем за храната, без три за водата, без петдесет сентаво за ризите остават осем и петдесет. Хубаво ги преброй.
Главният от индианците преброи парите и всичките се отдръпнаха назад с поклон.
— Благодарим ти, бяла жено.
После дойде ред на диригента. Бабата погледна в тетрадката със сметките и се обърна към фотографа, който се мъчеше да закърпи ръкава на апарата си с лепенки от гутаперча.
— Какво се разбрахме — попита го тя, — ще платиш ли една четвърт за музиката или няма да платиш?
Фотографът дори не вдигна глава, когато й отговори:
— Музиката не излиза на снимките.
— Но буди желание у хората да се снимат — възрази бабата.
— Напротив — рече фотографът, — припомня им за смъртта и после излизат на снимките със затворени очи.
Диригентът се намеси:
— Не ги кара музиката да си затварят очите — каза той, — ами светкавицата за снимане на тъмно.
— Музиката е — настоя фотографът.
Бабата сложи край на спора.
— Ти не се опъвай толкова рече тя на фотографа. — Я виж колко хубаво вървят работите на сенатора Онесимо Санчес. И то е само благодарение на музикантите, дето ги води със себе си. Не е справедливо туй бедно създание да носи върху себе си цялата тежест на разходите.
— Аз ще продължа пътя си сам — каза фотографът. — В края на краищата, аз съм човек на изкуството.
Бабата сви рамене и се зае с музиканта. Подаде му едно тесте банкноти — колкото показваше цифрата, на писана в тетрадката.
— Двеста петдесет и четири банкноти по петдесет сентаво всяка — рече му тя, — плюс трийсет и две за неделните и за панаирните дни, по шейсет сентаво всяка, стават сто петдесет и шест и двайсет.
Музикантът не пое парите.
— Сто седемдесет и две и четиридесет — възрази той. — Валсовете са по-скъпи.
— Че защо?
— Защото са по-тъжни — каза диригентът.
Бабата го накара да вземе парите.
— Тогава тази седмица ще ми изсвириш по две весели парчета за всеки валс, който ти дължа, и нека мир да има.
Музикантът не разбра логиката на бабата, но докато разгадаваше гатанката, съгласи се с нейната сметка. В този миг един ужасен порив на вятъра понечи да изтръгне палатката из корен и в тишината, която остави след себе си, навън се чу, ясен и зловещ, викът на кукумявката.
Ерендира не знаеше какво да направи, за да скрие смущението си. Затвори сандъка с парите и го прибра под кревата, но когато подаде ключа на баба си, тя по ръката й разбра колко е уплашена.
— Не се страхувай — каза й тя, — през ветровити нощи винаги има кукумявки.
Но въпреки това, като видя фотографа да излиза с апарата на рамо, не прояви същото убедено спокойствие.
— Ако искаш, остани до утре — предложи му. — Смъртта се разхожда навън тази нощ.
Фотографът също чу крясъка на кукумявката, но външно не трепна.
— Остани, синко — настоя бабата, — пък макар и заради обичта ми към тебе.
— Само че няма да платя за музиката — каза фотографът.
— А, не — рече бабата. — Такива да ги нямаме.
— Ето на, виждате ли! Вие никого не обичате.
Бабата побеля от яд.
— Махай се тогава, кучи сине!
Толкова оскърбена се почувствува, че докато Ерендира й помагаше да си легне, тя още продължаваше да го обсипва с ругатни.
— Кучи син! — мърмореше тя. — Какво ли разбира това копеле от чуждите сърца!
Ерендира не й обръщаше внимание, защото между поривите на вятъра кукумявката я викаше настойчиво и упорито и защото я терзаеха колебания. Бабата най-сетне легна — при същия ритуал, както в старата къща — и докато внучката й вееше с ветрилото, тя надделя яда си и пак занарежда своите ялови поръки:
— Трябва да станеш рано, да ми свариш тревите за банята, преди да са дошли хората.
— Добре, бабо.
— Ще ти остане време и да изпереш мръсните дрехи на индианците. Така ще имаме още за нещо да им удържим идната седмица.
— Добре, бабо.
— И бавно да спиш, да не се измориш, че утре е четвъртък, най-дългият ден в седмицата.
— Добре, бабо.
— И да сложиш храна на камилската птица.
— Добре, бабо — каза Ерендира.
Остави ветрилото в горния край на леглото и запали две църковни свещи пред сандъка на техните двама мъртъвци. Вече заспала, бабата й даде още едно, закъсняло нареждане:
— Да не забравиш да запалиш свещите на двамата Амадисовци.
— Добре, бабо.
Ерендира знаеше, че тя вече няма да се събуди, защото беше започнала да бълнува. Чу лая на вятъра край палатката, но и този път не позна, че това беше вятърът на нейното нещастие. Когато пак се разнесе крясъкът на кукумявката, тя излезе навън в нощта и нейният инстинкт за свобода най-сетне взе връх над притегателната сила на бабата.
Не беше направила и пет стъпки от палатката навън, когато видя фотографа. Той завързваше за багажника на велосипеда си своите партакеши. Съучастническата му усмивка я успокои.
— Аз нито съм чул, нито съм видял нещо — каза фотографът. — Нито пък ще платя за музиката.
И се сбогува с една обща благословия, годна за всички случаи. Тогава Ерендира хукна към пустинята, изпълнена веднъж завинаги с решителност, и се загуби във ветровития мрак, откъдето идваше гласът на кукумявката.
Този път бабата веднага се обърна към гражданската власт. Комендантът на местния участък скочи от хамака в шест часа сутринта, когато тя пъхна в очите му писмото на сенатора. Бащата на Одисей чакаше пред вратата.
