медени жици на прозорците имаше голяма тераса, издигната на стълбове, с примитивни растения с могъщи цветове. Майката на Одисей лежеше на терасата в един виенски люлеещ се стол, с опушени листа на слепоочията за облекчаване на главоболието, и нейните очи на чиста индианка следяха движенията на сина като секира от невидими лъчи дори в най-скритите места на портокаловата градина. Беше голяма хубавица, много по-млада от съпруга си, и не само продължаваше да ходи облечена в носията на своето племе, но познаваше и най-древните тайни на своите деди.
Когато Одисей се върна в къщата със сечивата за подкастряне, майка му го помоли да й подаде от една масичка наблизо лекарството за четири часа. Щом той докосна чашата и шишенцето, те мигом измениха цвета си. После пипна просто така, от чиста палавщина, една кристална кана, която стоеше на масата заедно с други чаши, и каната посиня. Майка му го наблюдаваше, докато пиеше лекарството си, и когато се увери, че това не е някакво бълнуване от силното главоболие, попита го на езика гуахира:
— Откога е това?
— Откак се върнахме от пустинята — каза Одисей, също на гуахира. — Само със стъклените предмети става.
За да й покаже, той докосна една след друга чашите на масата и всичките се оцветиха в различни цветове.
— Тези работи стават само от любов — каза майката. — Коя е?
Одисей не отговори. Баща му, който не знаеше езика гуахира, мина в това време през терасата с клонче портокали.
— За какво говорите? — попита той Одисей на холандски.
— За нищо особено — отвърна Одисей.
Майката на Одисей не знаеше холандски. Когато мъжът й влезе в къщата, тя попита сина си на гуахира:
— Какво ти каза?
— Нищо особено — каза Одисей.
Баща му влезе в къщата и той го загуби от очи, но отново го видя през един прозорец на кабинета му. Майката почака да остане насаме с Одисей и тогава настойчиво го попита:
— Кажи ми коя е.
— Никоя не е — каза Одисей.
Отговори й небрежно, защото следеше внимателно движенията на баща си в кабинета. Видя го, че слага портокалите върху касата, за да отключи. Но докато той следеше баща си, майка му следеше него.
— Ти отдавна не ядеш хляб — забеляза тя.
— Не го обичам.
Лицето на майката изведнъж необичайно се оживи.
— Това е лъжа — каза тя. — Ти не ядеш хляб, защото си болен от любов. Болните от любов не могат да ядат хляб. — Гласът и очите й от умолителни станаха заплашителни. — По-добре да ми кажеш коя е — каза тя, — иначе насила ще ти направя очистителни бани.
В кабинета си холандецът отвори касата, сложи вътре портокалите и пак затвори бронираната врата. Тогава Одисей се отдалечи от прозореца и раздразнено отговори на майка си:
— Казах ти вече, никоя не е. Ако не ми вярваш, попитай татко.
Холандецът излезе от кабинета, палейки своята лула на мореплавател, със скъсана Библия под мишницата. Жената го попита на испански:
— С кого сте се запознали в пустинята?
— С никого — отвърна мъжът й малко занесено. — Ако не ми вярваш, попитай Одисей.
Седна в дъното на терасата да изпуши лулата си и не мръдна, докато всичкият тютюн в нея не изгоря. После отвори наслуки Библията и почти два часа чете на глас оттук-оттам, на гладък и високопарен холандски език.
В полунощ Одисей още продължаваше да мисли и толкова напрегнати бяха мислите му, че не можеше да заспи. Въртя се в хамака още един час, мъчейки се да превъзмогне болката на спомените, докато накрая самата болка не му даде необходимата сила, за да се реши. Тогава обу каубойските си панталони и ботушите за езда, облече карираната си риза, скочи от прозореца и избяга с камионетката, натоварена с птици. Като минаваше през градината, откъсна трите узрели портокала, които не можа да открадне следобед.
Останалата част от нощта пътува през пустинята, а на разсъмване започна да разпитва по села и махали накъде е тръгнала Ерендира, но никой не можа да го упъти. Най-сетне му казаха, че се движела след предизборната свита на сенатора Онесимо Санчес, а той трябвало да бъде този ден в Нуева Кастиля. Не го намери там, а в следващото село, и Ерендира вече не вървеше с него, защото бабата успяла да го убеди да удостовери нравствеността й с едно писмо, написано и подписано собственоръчно от него, и тръгнала из пустинята да отваря с него по-здраво залостени врати.
На третия ден срещна онзи от националната поща и той му каза накъде да поеме.
— Тръгнаха към морето — рече той. — И бързай, че тази проклета старица има намерение да се прехвърли на остров Аруба.
След половин ден път в тази посока Одисей различи просторното и мръсно платнище, което бабата беше купила от един разорен цирк. Бродещият фотограф се беше върнал при нея, убеден, че светът наистина не е чак толкова голям, колкото си мислеше той, и беше опънал близо до палатката своите идилични платна. Група свирачи с медени тръби — привличаха клиентите на Ерендира с тъжен валс.
Одисей дочака своя ред, за да влезе, и първото, което привлече вниманието му, бяха редът и чистотата вътре в палатката. Креватът на бабата отново беше придобил великолепието от епохата на вицекралството, статуята на ангела беше на мястото си — до погребалния сандък на двамата Амадисовци, а освен това имаше и една вана от цинк с лъвски крачета. Ерендира лежеше на своето ново легло с балдахин, гола и спокойна, и в процедената през платнището на палатката светлина от нея сякаш струеше лъчиста детинска невинност. Тя спеше с отворени очи. Одисей застана до нея, с портокалите в ръка, и забеляза, че тя го гледа, но не го вижда. Тогава прокара длан пред очите й и я повика с името, което си беше измислил, като си мечтаеше за нея.
— Ариднере!
Ерендира се събуди. Като се усети гола пред Одисей, изписка глухо и се покри с чаршафа презглава.
— Не ме гледай — каза тя. — Ужасна съм.
— Цялата си оранжева като портокал — каза Одисей и поднесе плодовете към очите й, за да може тя да сравни. — Погледни!
Ерендира откри очите си и видя, че портокалите са също като нея по цвят.
— Сега не искам да оставаш — каза тя.
— Аз влязох само за да ти покажа нещо — каза Одисей. — Гледай внимателно.
Обели с нокти един портокал, разцепи го с две ръце и показа на Ерендира вътрешността му: в самото сърце на плода се беше впил истински диамант.
— Ето какви портокали караме ние на границата — каза той.
— Но това са живи портокали! — възкликна Ерендира.
— Разбира се — засмя се Одисей. — Баща ми ги сади. Ерендира не можеше да повярва. Отви лицето си, взе диаманта с два пръста и учудено го заразглежда.
— С три такива света ще обиколим — каза Одисей.
Ерендира му върна диаманта с израз на тъга. Одисей добави настойчиво:
— Освен това, имам камионетка! И ето какво още… Погледни! — той извади изпод ризата си един старовремски пистолет.
— Аз не мога да отида никъде, преди да са минали десет години — каза Ерендира.
— Ще отидеш! — каза Одисей. — Тази нощ, след като заспи белият кит, аз ще бъда хей там навън и ще крещя като кукумявка.
И той повтори толкова точно вика на кукумявката, че очите на Ерендира за първи път се усмихнаха.
— Тя ми е баба — възрази тя.
