И си замина безкрайно озадачен защо другото дете не е целунато нито веднъж. А са близнаци!
По-късно съседите твърдяха, че видели от асансьора да излизат две неща: лекарят и учудването му, което било дотам голямо, че асансьорът си знае как не е паднал! Все пак издържал до двеста и петдесет килограма…
Майчето беше уверена, че днес не е целунала Вихър хиляда пъти.
— Нарочно си дал червилото на децата, признай си! — нахвърли се върху татко тя.
— Както часовника например — доля масло в огъня бабчето.
Татко категорично отказа. Дори намекна, че ако в тяхното семейство имало по-малко разсеяни, щели да забележат, че напоследък избягвал да се черви…
Подхванатият разговор не се съмняваше, че майчето, татко и бабчето ще си кажат още какво ли не, ала при изводите накрая ще бъдат единодушни: да внимават къде какво оставят — деца има в къщи!
До изводи обаче не се стигна. Вихър най-сетне разви последната гайка и леглото, бум-тряс-джанг, се сгромоляса на пода.
Тримата изведнъж си представиха какво биха правили при пожар и започнаха да го правят.
— Ще полудея! — заканваше се майчето, измъквайки Вихър изпод треските.
— И аз! — обещаваше татко, измъквайки Вихра.
— Хайде, хайде! — повтаряше бабчето, ала не беше ясно дали се съмнява в полудяването им, или се радва, че на децата нищо им няма. И с очила не намери драскотини по тях.
После затърсиха червилото. Разбира се, без особен резултат, понеже Вихра, гледайки как мерят температурата на брат й, го пъхна под мишницата си. Вместо термометър.
— Да не са го изяли? — пълзеше татко под масата, защото на него се падна този участък за претърсване. — Тия деца какво ли не ядат вече! — пухтеше татко (имаше пред вид биберона) и рече да стане, а нали беше под масата, удари главата си и седна с израза на човек, който мисли нещо за масата и ще й го каже. Ей сега.
Обаче майчето го изпревари.
— Може и да са го изяли — съгласи се тя, — но не с гилзата! — не се съгласи тя и даде пример: — Многократно съм била очевидка как излапваш цяла консерва, но без кутията.
Когато останаха сами, Вихра пак се зае да рисува. Този път не брат й, а възглавницата се покри с червени точки. Пак много хубави.
Шум от приближаващи се стъпки я подсети, че отдавна не си е мерила температурата, тя стисна червилото под мишница и се престори на заспала.
— Ама какво става в тая къща? — развика се майчето.
— Кой шари децата с червени точки? — развика се татко.
— И възглавниците! — развика се бабчето.
Паниката — същинска буйна река — заля апартамента, ала това не помогна за намирането на червилото. При все че търсеха навсякъде — дори на полилея. И? Намериха биберон. Биберон на полилея!!
Ставаше все по-страшно!!!
Едва в края на седмицата точките спряха да се появяват, а майчето откри празна гилза от червило в малкия джоб на татковото сако. Оправданието му, че сутринта носил Вихра на ръце и сигурно тя е мушнала гилзата в джоба му, не бе прието от майчето.
— Не зная, не зная — овладя се след час тя. — В тази къща напоследък има достатъчно разсеяни — каза с добре прикрита ирония тя — и е напълно възможно да не забележат, ако почнеш да се червиш! — И тя наговори още неща в същия дух.
— Изобщо историята е твърде съмнителна — вметна бабчето, но настъпилото неловко мълчание я стресна и тя поясни: — Тайнствените точки, де…
А точките хич даже не се смятаха за тайнствени. Знаеха, че Вихра ги рисува; знаеха, че Вихра ще продължи да ги рисува; и не само по близките предмети, а като проходи, и на още по-интересни места…
Нашата Вихра проходи рано в понеделник. Всички спяха, когато тя се смъкна от леглото и, шляп-шляп, право при огледалото. Ух, какво е чистичко, гладичко — тъкмо за рисуване! На тоалетната масичка имаше червила, кремове, сенки, тушове за мигли и други такива.
— С черен туш май не съм рисувала — поколеба се Вихра, — а моментът е тържествен, все пак проходих — одобри избора си Вихра и с веща ръка нанесе сто и двайсет черни точки върху огледалото. После, шляп-шляп, отиде да си доспи. В леглото.
За отиване — отиде, обаче да си доспи не успя.
Почти веднага я събуди писък, по който се отгатваше, че някой се е погледнал в огледалото и оплаква загубената си хубост или нещо подобно. Да пищи така можеше само жена, на чието лице за една нощ са се появили сто и двайсет черни бенки. Даже за полусънената Вихра беше ясно, че тази жена е майчето, защото й се струваше малко вероятно бабчето хем да трака с чиниите в кухнята, хем да пищи пред огледалото в хола. Човек смогва да бъде на две места едновременно. Но доста рядко.
В същия ден проходи и Вихър. Като гледаше как Вихра шляпа насам-натам, си рече:
— Ми аз не мога ли тъй?
И защъпурка към кабинета на татко.
Там, на масата, лежеше чертеж на някаква машина. Много хубава машина, с много колелца и пружинки, но не се движеше.
— Защо не се движиш, а? — скара й се Вихър. — Щом аз съм проходил, значи трябва и ти! — задължи я Вихър.
Донесе жълтото си камионче, извади му колелата и ги втъкна в чертежа. Където им беше мястото. Сега вече машината се задвижи и обиколи целия апартамент (а че Вихър теглеше чертежа с връвчица и бръмчеше, не намаляваше достойнствата на самата машина).
Това, което последва, не угаси страстта му към техниката.
Татко се върна с два шоколада в джоба (по телефона го бяха зарадвали, че децата са проходили), ала като чу как бръмчи чертежът му, даде и двата на Вихра. Тя ги изгълта на бърза ръка и се врече да прохожда всеки ден, щом е такава работата.
Вихър не заплака. Че защо? Смее ли шоколадът да се мери с техниката! С изобретенията!
Заради изобретенията той се отказа от доста шоколади.
В главата му се раждаха всевъзможни идеи за машини, машинки и машинчици, ама нали нямаше къде да ги записва, така си пропадаха. Забравяше ги.
— Нанасям големи щети на техниката — призна след закуска Вихър. — А не бива — упрекна се Вихър.
Но не биваше и да влиза в кабинета на татко, както гласеше табелата на вратата: „Вход за Вихър строго забранен!!!“
— Забранен — сумтеше той. — За Вихър — сочеше се с пръст той. — С три удивителни — негодуваше той, колчем минеше край табелата, а неизвестно защо, накъдето и да тръгнеше, се озоваваше все пред кабинета. Изглежда голяма сила го теглеше натам.
Вихър просто се раздираше от съмнения: да влезе или да не влезе. Вътре имаше всичко необходимо за чертане и машините, машинките и машинчиците щяха да бъдат спасени. Но татко като едното нищо щеше да го лиши от шоколад. Поне за един месец.
Въздишайки горчиво и увещавайки се, че техниката иска жертви, нашият Вихър скришом отмъкна от кухнята пакет захар на бучки и го приюти под възглавницата си.
— Тук ще стоиш — заръча той на захарта. — Лишат ли ме от шоколад за един месец, ще те ям бучка по бучка — обясни и той защо трябва да стои там. — Техниката иска жертви — пожертвува се той и на четири крака отиде да преговаря със сестра си.
— Виж какво, Вихре, аз съм кон.
Вихра отвърна, че не виждала да прилича на кон. Нямал опашка.
— Не чуваш ли: и-и-и — цвиля!
Чувала, но нямал опашка.
— Мога да тропам с копита! — Вихър забарабани с лакти и колене по паркета и Вихра бе принудена да
