потвърди, че може.
Но нямал опашка.
Вихър си припомни с какъв глас говорят конете без опашки и със същия глас каза:
— Такъв съм по рождение. Яхни ме!
Цял час Вихра язди. Ако се съдеше по лицето й, беше щастлива. По лицето на Вихър обаче нищо не можеше да се отсъди, защото той много се стараеше да придобие напълно конска физиономия. Дори ушите му се бяха променили. Горките му уши! Те, естествено, не намираха кой знае какво сходство между себе си и юзда, но щом Вихра така ги тегли, вероятно точно това иска да им внуши. И коремът му се чувствуваше зле. Откъде у Вихра тоя кавалерийски маниер да забива час по час шпорите си в него? То пак добре, че шпорите й са чифт щипки за пране, ами ако бяха истински?
— Техниката иска жертви! — ободряваше се Вихър, съвестно препускайки из апартамента, но когато сестра му особено въодушевено го пришпорваше, ставаше необязден мустанг и я хвърляше от гърба си. Нещо като предупреждение да не се самозабравя.
Хвърлянето продължи, докато и Вихра закопня да стане необяздена мустангица (както каза на Вихър) и да го метне веднъж, ама така, че да я запомни (което не каза на Вихър).
Той това и чакаше. Лицето му светна — досущ телевизионен екран след свършване на програмата, когато яхна сестра си. Хайде, галоп! А пред кабинета на татко разсеяно изтърва юздите. Вихра не пропусна момента да го запрати вътре с отмъстително изцвилване, ала се сепна и забравила, че е кон, проговори:
— Ама на теб ти е забранено да влизаш тук!
— Ти ме вкара! И то с отмъстително изцвилване! — Вихър трескаво смиташе от масата моливи, линии, тушовки, пергели, някакви листове, изписани от едната страна, но да търси чисти нямаше кога. (Нали колкото по-малко стои в кабинета, толкова по-малко ще бъде наказанието му!)
— Ами сега как ще излезеш?
— Излизането не е забранено — подсети я Вихър, че вече не е кон и може да прочете табелата.
Той напусна кабинета пешком и макар да беше грохнал от конските тупурдии, се зае да чертае. Черта, черта, докато заспа. От умора.
Сега дойде редът на Вихра. Тя застла пода с останалите листове и се въоръжи с химикалка. Работлива мравчица — зърнеше ли празно местенце, веднага го украсяваше с точка. И тъй, докато и тя заспа. Не от умора — листовете свършиха.
Събудиха се от шумолене на хартия, сподавено хълцане и ужасни викове, сякаш някой беше загубил дисертацията си. Ами, загубил! Вихър и Вихра я били съсипали! Унищожили я до последния лист! До последната буква! И други такива! Татко яростно крачеше от ъгъл до ъгъл и Вихър и Вихра се уплашиха, че той ще продължи през стената и ще нахлуе в банята на съседите. Майчето и бабчето тичаха по него и го успокояваха. Децата били още малки. Нормално било да правят бели.
Татко си знаеше своето:
— Те като са малки, ние не сме! Не се ли заловим от днес с възпитанието им, утре ще бъде късно!
Майчето и бабчето в един глас го уверяваха, че утре няма да бъде късно. Утре било вторник, хубав ден.
— Късно ще е! — настояваше татко. — Сега трябва да им кажем за Руфо! Да им обясним, че Руфо е…
Вихър и Вихра писнаха. Не искали Руфо! За нищо на света! Вихър подозираше, че Руфо ще му пречи на изобретенията, Вихра беше сигурна, че Руфо ще й пречи да рисува точки.
— Чакайте, чакайте — утеши ги татко. — Руфо е нещо много хубаво…
— Много голям шоколад! Познах ли? — покатеря се на коленете му Вихра. — Къде си го скрил? — затършува из джобовете му Вихра.
Майчето и бабчето се подсмихваха — малки са децата, за шоколад си мислят и това си е!
Да. И Вихър вярваше, че Руфо е много голям шоколад, но не вярваше, че ще го получи. Нервните движения, мачкането на листовете на дисертацията и едва ли не готовността на татко да ги сдъвче, подсказаха на Вихър бъдещата му съдба.
— Няма да ми дадеш тоя Руфо, нали? Един месец без шоколад, нали? — потърка брадичката си той.
Татко скръцна със зъби.
— Два!
— И три ще издържа — безропотно прие наказанието Вихър. — Даже четири — увери го Вихър и със самодоволството на котарак, научил се сам да отваря хладилника, се завтече към захарното скривалище.
Късно. Скривалището беше ограбено.
— Пакетът от захарта го няма под моята възглавница — отрече Вихра и тутакси схвана, че за това Вихър нито я беше питал, нито щеше да му дойде на ум да я пита. Сега трябваше да се измъква някак!
За по-малко от секунда тя се съблече и се просна в леглото, прегърнала с две ръце възглавницата.
— Не ме безпокой! — писна. — Аз вече спя! — зажумя.
— Спи си — рече Вихър, дръпна възглавницата и Вихра се пренесе да спи на пода.
В леглото остана само онова, за което тя предупреди, че го няма — пакетът от захарта. Празен.
— А бучките? — надвеси се над сестра си Вихър. Тя изхърка няколко пъти, за да му покаже колко дълбоко е заспала.
— Къде са бучките? — раздруса я за рамото Вихър.
Въпреки непробудния си сън, нашата Вихра се учуди за какви бучки става дума.
— Такива едни бели. — Вихър посочи за сравнение чаршафа. — Направени от захар. — Вихър нямаше какво да посочи за сравнение и кресна в ухото й: — Захар на бучки, не си ли яла? Не била яла.
— Е, щом не си яла, продължавай да спиш! — притисна я към възглавницата Вихър. — Спи и сънувай как някой, когото си ограбила, те налага по врата!
ВТОРА ГЛАВА
Часовниците какво? — цъкат си. Времето какво? — тече си. Децата какво? — растат си. А възрастните ето какво: майчето препуска след Вихра с кърпа в ръка да трие точките, появяващи се непрекъснато и на най-невероятни места; татко постоянно притичва до кабинета да проверява дали вратата е заключена, защото все му се счува, че Вихър шумоли вътре с листовете на новата му дисертация. Но най-тежко е на бабчето. През деня тя хем наглежда децата, хем час по час дава сведения по телефона.
В 9 часа сутринта:
— Вихра нарисува петдесет точки на пердето — докладва на майчето и протяга слушалката към Вихра, за да се чуе как тя се заканва:
— И още петдесет ще нарисувам!
В 10 часа:
— Вихър свърши дебелата тетрадка, дето му я подари да записва изобретенията си, нашари тапетите и сега се е заел с плочките в банята — докладва на татко и протяга слушалката към Вихър, за да се чуе как той забранява:
— Никой няма да се къпе! Ще ми измиете чертежите!
В 11 часа:
— Вихър направи робот. Кибер I. Кики му вика… — И в слушалката се чува възхитеният (очевидно от робота) глас на Вихър:
— Гледай ти какъв живак се извъди! Още не съм му завил-дозавил последната гайка и хукна — гони го Вихър с масльонка в ръка. — Чакай да ти туря малко гресчица да не ти скърцат лагерите в лактите и коленете!
В 12 часа:
