общо — обща работа или приятелство –, жени, чиято любов някога съм дирил; и следвах ли указанията на безмълвните знаци, никога не грешах.
Подобен „опит“ едва ли може да се опише. Него донесох за спомен от това пътуване на Изток. По-късно още веднъж посетих тези краища, пътувах до Судан по течението Нил, ходих в Хартум, скучах в Йерусалим, пребродих планините на Ливан; но никъде, никога повече не срещнах онази щастлива тръпка, от която бе настръхнала кожата ми онази утрин в Дамаск по време на първото ми пътуване на Изток. Това, което видях, беше ярка екзотика, суров фолклорен материал, ефектните клишета на пътеписите… Повече не видях местност, която да ме задържи, град, който да ме прикани сред своите стени. „Научих се“ да пътувам, придобих професионална рутина, умеех да виждам и възприемам пестеливо; но щастливата омая, обладала ме по време на първото ми пътуване на Изток, никога повече не ме осени по тези краища, както и да витийстваха. Все по-малко възприемах пътуването като последователност по разписание; и днес за мен е по-важно да си тръгна от някой познат, отколкото да пристигна по чужди места. Онази сложна изневяра, която като болест детерминира „личността ми“, както и грешките и способностите, от които страдам и от чиято съвкупност все пак се оформя моето „аз“, пронизват моите пътувания и определят разписанието ми. Неверникът е неверен не само по отношение на хората, които обича, а и към градовете, реките и планините. Този нагон е по-силен от всяко морално достойнство. „Мамех“ градовете, както жени, по които съм изпитвал носталгия; заминавах за Венеция за няколко месеца, но на следващия ден бягах оттам и седмици наред оставах наслуки в някой неугледен десеторазряден град… Човек е един и същ във всичките си връзки; който е неверен към „малкия свят“, той се придържа към тази си невярност и спрямо големия свят. Облегнат на корабните перила или облакътен о прозореца на влака, с хаотична „носталгия“ в душевния си багаж, славейки възхитен красотите на света, аз бях предупреждаван с тъжна, вътрешна убеденост, че възторгът ми, моята носталгия и страсти са престорени и изиграни, в действителност нямам нищо общо с тези места, не жадувам за никъде. Родината е една, езиковото пространство, където говорят унгарски. Обвързаният с буквите човек няма друга родина, освен майчиния език. След известно време пътувах вече с престорено въодушевление, очарован по дълг.
Споменът, който ми остана от тези диви, опустошителни пътешествия на младостта, когато дебнех плячка по света, грабех за спомен местности и улични кьошета с вандалско въодушевление, с наивна и завладяваща стръв, споменът скоро избледня. Един ден на път поема душата и светът просто й пречи. Непреднамерено, неподготвено, неволно потегляме на експедиции, в сравнение с които едно пътуване до Индия изглежда като евтин излет в края на седмицата. Вътрешно неограниченият, следователно неверен човек става скромен с течение на времето; по-малко пътува и се задоволява с единствения афиш на прозореца на туристическата агенция, който го предупреждава за безпределността.
2
Лондон беше неделята на парижките години. В началото дръзвах да прекося канала само за ден-два, предпазливо се разхождах в центъра на града, зяпах гостилниците и музеите; и след два-три дена на самота — о, гъста, пълноценна, незабравима лондонска самота! — в понеделник сутрин се дотътрях обратно в Париж. Няколкото часа, отдалечеността на тясната водна ивица ме отвеждаха по-далече от всички познати, отколкото ако бях пътувал в Кейптаун. Обичах приключенската внезапност на тези пътувания, нормандския пейзаж, през който препускаше елегантният „английски влак“ — по тази линия французите композираха най-добрите за всички времена, най-нови железопътни вагони, менюто в ресторанта бе подбрано с особена придирчивост, шафнерите и кондукторите бяха мъчително любезни с пътниците, тъй като освен древната, вековна, вечна антипатия, англичаните бяха единствената нация, пред чието цивилизовано превъзходство французите вътрешно се прекланяха! Пътувах през Диеп, защото оттам минаваха по-евтините влакове. Обичах да тръгвам в зори от Париж, „имперското“ безредие на гара „Сен Лазар“, задръстено от двуетажни железопътни вагони, сивата, умна и, въпреки „индивидуалния“ произвол, все пак дисциплинирана тълпа на прииждащите в Париж от околните селища чиновници и работници; обичах чисто преметения лондонски влак, резервираността на връщащите се у дома английски туристи, която се променяше чувствително в начина на обръщение, в жестовете и мълчанието; по странен начин се превръщаха в англичани, с всеки километър, който ги приближаваше до английския бряг, все по-видимо ставаха англичани, изолираха се… В Диеп влакът препускаше интимно по улиците чак долу до пристанището, при паления с евтини въглища бракуван параход, който плаваше по канала; и стъпехме ли на борда на парахода, започваше друг свят, загадъчният английски свят. Всичко изведнъж ставаше по-тихо, по-дисциплинирано и печално. Параходът потегляше, стюардът поднасяше супата, и на пет минути от Диеп — още се виждаха разкошните гостилници на брега, където шкембести нормандци гребяха вкусна супа от омари и пиеха превъзходно червено вино! — пътниците вече дъвчеха неподправени и блудкави хапки, замразеното овнешко месо беше залято със зелен джодженов сос, в ресторанта се стелеше миризмата на овнешка лой, хлябът бе безвкусен и сух, виното — скъпо и подправено; започваше Англия. Пътниците гледаха другояче, говореха по-тихо, сервитьорът обслужваше другояче — по-любезно, отколкото френският келнер, и все пак някак по-честолюбиво! –, гостите поръчваха другояче, не така непринудено, приятелски и все пак някак по-човешки. Във въздуха се носеше сладникаво-душната миризма на вирджински тютюн, още тук, на кораба, чаят бе ароматен, да се опиеш от него… Обичах да пристигам в слънчевия пек на белите скали, каналът немилостиво люлееше корабчето, английски деца удостояваха с възгласи на познавачи бързината на парахода; обичах да гледам тъмната синева на морето половин час преди Фолкстоун или Нюхевън, когато бреговете вече искряха, огромни кораби отплаваха от пристанищата на Империята към колониите, слънцето печеше, вятърът, неумолимият вятър над канала посипваше лицата ни със студени, солени пръски, и англичаните, загърнати в своите шалове и непромокаеми мушами, излизаха до един на палубата, съвсем като завръщащия се от околосветско пътешествие Фог Филеас в романа на Жюл Верн; пушеха лули, наблюдаваха бреговете с далекоглед и се усмихваха… Усмихваха се и кокалестите старици, вятърът дърпаше воалите, с които загръщаха наболите си бради, младите излагаха на вятъра съзнателните, дисциплинарни очертания на оформените си тела, всички бъбреха и се запознаваха, защото там, в далечината, бялата линия в края на синята вода, беше вече Англия. Толкова отявлено, толкова демонстративно се прибираха у дома, дори и сервитьорите, и матросите, които всеки ден изминаваха пътя между острова и континента. В онзи половин час, предхождащ пристигането, на английския параход можеше да се почувства, че Ламаншът е нещо различно и повече от естествена разделителна линия между острова и света; там, зад белите варовикови скали започваше обезпокоително различен свят, по-различен от всичко, което континенталният човек познава, обича, желае, друга правда и друга чест, пиво с друг вкус и любов от друго естество, тъй страховито различен, като че ли пътникът се отдалечаваше от Диеп на многоседмично пътуване с кораб. Но не, преди два часа още се препирахме на континента с френския келнер. Тук, половин час преди Фолкстоун, никой вече не се препираше със сервитьора. На парахода пътуваха джентълмени: пътници джентълмени, огняри джентълмени и миячи на чинии джентълмени. И толкова различно, съвсем непонятно бяха джентълмени; сетивата им възприемаха другояче отправените към тях думи, по-бавно разчленяваха понятието на морално и смислово съдържание, понякога даваха отговор едва след половин час, когато питащият вече бе забравил своето любопитство… Но сега, в този последен половин час преди Нюхевън, всички говореха по-шумно. Завръщаха се от света, от тяхната собствена световна империя, от Индия, Австралия и Канада, бяха покорявали, сключвали сделки и разглеждали, бяха напълнили дробовете си със свеж въздух и сега ще седнат в някоя от задимените островни къщи, ще се нагодят към законите на обособената си островна цивилизация и ще й се подчиняват не само с дела, а дълбоко вътрешно, в сетивата, желанията и мислите си… Прибираха се у дома. Никой не умее да се прибира у дома тъй действено, както англичаните.
И само да случеха с пари, с всеки излишен фунт, в първия свободен час хукваха към континента или по света, защото не издържаха живота у дома. Не го издържаха, защото скучаеха. Скучаеха методично, съзнателно, скучаеха с такъв апарат и подготвеност, сякаш скуката бе първоразрядно национално занимание. Дръннеха ли в джоба им петдесет излишни фунта и хукваха към континента, към слънцето, към усмивките, търсеха другата свобода, на частния живот, която не е съвсем чиста, и от която не биха посмели да се възползват у дома, на дисциплинирания и пометен, регулиран от съглашения и душевен терор остров… и от чиято липса животът от време на време бе непоносим дори за англичаните. Хукваха към огрените от слънце простори, към изкуствената слънчева светлина на континента и неговите градове, или надолу към
