Ривиерата, оттам към колониите, защото те бяха най-свободният народ на света, в продължение на хиляда години стъпка по стъпка бяха откупували свободата си с пари в брой от своите блудни, кръвожадни, прелюбодействащи крале убийци, в Сити с пари в брой бяха купили през столетията всички bill207-ове и chart208-и, бяха откупили гражданската си свобода и с придобитите права и свободи бяха създали модела на цивилизованото общество: само дето не се чувстваха непрекъснато и непременно добре в образцовата, патентована английска буржоазна цивилизация… Завръщаха се от тези екскурзии гузни, с хитро пламъче в очите, мълчаливо и със сведени очи стъпваха на островната земя, защото бяха и потайни; прибираха се на острова, в home209, продължаваха да живеят и творят в стерилната и висока цивилизация, за която всеки един от тях на драго сърце би умрял; само дето не издържаха скуката на дисциплината. Само тук е могло да се случи след войната един от лордовете да вземе думата в горната камара и да настоява за правителствени мерки срещу скуката!
Ниският удобен влак препускаше през английския пейзаж и от погледите на хората, от интонацията, усмивките, от жестовете на кондуктора струеше вълнуващата и загадъчна английска скука, която измъчените ми и неспокойни континентални сетива вдишваха като дим от опиум. След континенталната паника Лондон беше като санаториум, където от време на време се оттеглях за няколко дена, пазех диета и се лекувах, вземах студен душ в покоя на санаториума, който се стелеше над острова. Обичах да пристигам в Лондон и обичах да си тръгвам от Лондон. И с англичаните беше така. Обичах маниерите на носача, който на гара „Виктория“ поемаше багажа ми като някакъв знатен чичо; обичах удобните, високи, направени старомодно, както покрити карети автомобили под наем, върху чиито колела водачите им всяка утрин чертаеха празнични бели ленти, обичах първото вдишване на миризмата на лондонската улица, влажната, мъничко плесенясала, примесена с нафта и овнешка лой, удряща в носа миризма, миризмата на чай и на тоалетна вода „Аткинсън“ по централните улици на града, миризмата на Сити, по чиито улици историческият задух бе наслоил столетните изпарения от суровия материал на разните занаятчийски работилници — обикновено пристигах вечер към шест и половина, сядах в хола на хотела, изтягах се в креслото, изтягах се в една правова система и обществен сговор, от които нямаше по-удобни и солидни никъде по света, и точно както всички в този час на острова, както останалите четирийсет милиона души, с изтегнати крака и закован в тавана поглед скучаех час и половина, свободно и на воля, до вечерята.
3
Атмосферата на Лондон бе еротична; навярно това е единственият град в света, чиито въздух е недвусмислено еротичен. В Париж се целуваха на уличните пейки и се любеха в кафенетата… но еротиката е потайност и загадъчност, еротиката винаги е dessous210, не е никога акт. В Лондон никога не видях едно-единствено целуване на ръка, което да продължи секунда по- дълго или да е по-друго от обичайното. Еротичен беше градът, в мъглата отекваха вопли. Обичах да заставам вечер пред входа на театрите и да гледам шествието на най-сполучливо отгледаните тела на човечеството във фракове и вечерни тоалети с деколтета; обичах плахата нежност в тържествените и светски усмивки на тези избраници, които излагаха в преддверието на театъра прекрасно поддържаните си и идеално оформени тела, показваха маниерите си, както дресирани животни — уменията си, излагаха на показ бляскавите си бижута; и не можех да не мисля, че заради тези безупречно окъпани и акробатично тренирани тела всеки ден някъде по света умира един индус или негър. Наблюдавах ги въодушевено като човек, дошъл в края на спектакъла, този бляскав и трагичен спектакъл; самите участници също смятаха, че драматичната развръзка не може да протече съвсем безшумно. За всеки поддържан англичанин, но дори и за пиколото от лифта на лондонския хотел някъде по света работеха до изтощение неколцина цветнокожи; те работеха и заради превъзходно облечените, изпълнени с достойнство и шляещи се от скука безработни, пет милиона на брой, които по цял ден пушеха лули на моравата в обществените паркове на острова, а мнозина измежду тях по време на френската инфлация ходеха в бретонски курорти и харчеха там помощта за безработни със стик за голф в ръка. За тази страна, за големия, зелен, обвит в мрачна мъгла остров стотици и стотици милиони души лееха пот и мряха като мухи някъде по света. Самите те също работеха, вярно; но с недостатъчно убеждение, само най-необходимото! Вършеха само елитна работа и по-благородни домашни занимания. В странноприемницата, където бях отседнал, в началото на есента англичани от провинцията бяха наели стая за season-а; пристигнаха с куче, котка, с членовете на семейството, по цял ден се разтакаваха из хола, редяха пасианси или мълчаха, предобед отиваха да играят голф и вечер обсъждаха събитията около голфа него ден… месеци наред те си живееха така, далеч от манчестърската фабрика или от есекската пещ за стъкло, потънали в изчаквателно безделие, с книга в ръка и с онзи студено-наивен, непристъпен, не питащ и не отговарящ поглед в очите, чиито досег винаги ме е смущавал. Сред тях се чувствах донякъде цветнокож и донякъде като дете сред възрастни; и дълго си въобразявах, че зная повече, по-ярки и безусловни неща за живота, бизнеса и любовта, отколкото дресираните и наплашени от собствените си съмнения граждани на света… Те не „живееха“ — мислех си –, в никакъв случай не „живееха“ в онзи обезпокоителен централноевропейски смисъл на думата, според който животът е продукция, която трае от сутрин до вечер… Едва след време континенталният човек научава, че англичаните въобще не са „наивни“; левантинската и централноевропейска обиграност и пъргавина, с които източна Европа сключва сделки, покорява и очарова, не въздейства на осведомените и спокойни англичани. Не можеш да се доближиш до тях! — колко често съм чувал тази въздишка от попадналите в Лондон централноевропейци. Бяха някак по-опитни в сделките, в светския живот, по-хитри и обиграни от нас и парираха деловите ни техники с непоклатимо спокойствие! Ние говорехме с часове, обяснявахме, доказвахме; те само мълчаха и накрая казваха: „Не“ — и това „не“ прокънтяваше като топовен гърмеж. Но кажеха ли: „Да!“ — не трябваше да се приема винаги буквално.
Вечер ходех в някой от италианските или испански ресторанти в Сохо и се чувствах изгнаник. От Лондон си спомням четири-петчасовите скиталчества, всяка нощ се връщах пеша от „Пикадили“ до „южнокенсингтънския“ квартал, където бях наел квартира; тези нощни, проточили се до зори разходки из Лондон, неприкосновената самота в пълно отчуждение бяха за мен истинско лечение в онова време. Сред англичани чужденецът обикновено „не се чувства добре“; скучае и остава самотен. Травмирани, много суетни или горделиви хора — какъвто бях и със сигурност продължавам да съм — намират тук резонанс, чувстват се някак по-сигурни, по-скрити, знаят, че никой няма да посегне с нежелана доверителност, с континентална интимност към печалните тайни на личността им, тяхната суета и болка ще бъдат почетени… Онези централноевропейци, които се заселват в Лондон и се чувстват добре, винаги бягат от интимността на собствената си родина. Англичаните дисциплинирано и със съчувствие прощават притесненията и комплексите за малоценност у другите — Лондон е истински санаториум за централноевропейския „Minderwertigkeits-komplex“. Континенталният мъж се чувства в Лондон хем отблъснат и прокажен, хем уважаван, защитен с екстериториалност, знатен чужденец. Никъде не почитат така екстериториалността на частния живот и никъде не го тъпчат тъй безпощадно, както в Англия, щом се отдаде възможност за това. Бях в съдилища, слушах бракоразводни дела; четирийсет милиона души злорадо потриваха ръце, понеже доктора по вътрешни болести най-сетне бе изневерил веднъж на съпругата си и най-сетне можеха да пишат и говорят за сексуалния живот извън брака — къде се е срещал докторът с любовницата си, колко пъти са се срещали, какво казала камериерката, в какво състояние намерил приходящият слуга стаята, какво видял през ключалката? — пресата и публиката клечаха пред ключалката и най-сетне говореха за секс… Един мой приятел, трийсет и шестгодишен унгарец, който завел младата си бременна съпруга на преглед, бил сериозно наставляван от английския лекар за наличието и ползата от противозачатъчните средства; той твърдо вярвал, че един трийсет и шестгодишен мъж не е чувал още за презервативи… Неведението на младите хора по сексуални въпроси надхвърляше всякакви централноевропейски представи. И въпреки това или може би именно затова градът бе особено, приглушено, вълнуващо еротичен. „Авантюри“ в новелистичния и бокачовски смисъл на думата съм имал единствено в Лондон; никога и никъде другаде, преди или след това… Тяхното умно и възторжено лицемерие на първо време ме слиса; по-късно научих техниката им и се чувствах добре сред тях… В хотела, например, портиерът отпрати дамата, която искаше да се качи в стаята ми, с морализаторско негодувание; по-късно ми даде да разбера, че „една лейди не може да влиза в стая, където има легло“; да съм наемел до спалнята и салон и тогава мога да посрещам своите дами посетителки, там „господинът и дамата ще седят в салона и ще пият чай“ — какво друго биха могли да
