Аз съм легенда

Тя отрицателно поклати глава.

— Изпийте го! — настоя Невил. — Ще ви успокои.

— А след това пак ще ми тикнете в лицето да душа гаванката с чесън?… — тя беше ядосана.

— Хайде, хайде, пийнете…

Тя отстъпи и отпи най-сетне глътчица алкохол. Успокои я. Остави чашата до дивана и пое дълбоко въздух.

— Защо искате да остана? — запита го с мрачен тон.

Невил затърси някакъв що-годе разумен отговор. Най-накрая се осмели.

— Дори и да сте заразена, не мога да ви оставя да излезете. Не знаете ли какво могат да ви направят те?…

Тя затвори очи.

— Безразлично ми е… — простичко отвърна.

— Има нещо, което не разбирам… — каза Невил, докато привършваха вечерята. — Почти три години изминаха, а ето че сред тях все още има някои живи… Доколкото знам, през деня те изпадат в кома, но не са мъртви… вече три години след епидемията. Какво ги крепи, кое е онова, което поддържа техния организъм?

Към пет часа, успокоена, Рут беше взела един душ и като че ли благотворно се бе променила. Беше навлякла халата на Невил, в който слабото й изпито тяло се губеше. Беше сплела косите си на кок.

— Срещали сме понякога и такива — каза му тя. — Но не смеехме да ги доближим. Сметнахме си, че е по-добре да стоим далече от тях.

— Знаехте ли, че веднъж умрели, те могат отново да се завръщат?

— Не.

— И никога не сте си задавали въпроса кои могат да са онези, които нощем нападат къщата ви?

Тя поклати бавно глава.

— Никога не сме си представяли, че те са… Как човек може да повярва в подобно нещо?

— Естествено — съгласи се Невил.

После я загледа мълчаливо как се хранеше. Как, от друга страна, той да повярва, че е нормална жена? Как да повярва, че след всичките тези години, най-сетне си е намерил другарка? Всъщност, съмняваше се не толкова в нея, колкото във възможността подобно чудо да се случи в такъв един свят… Светът, в който живееше…

— Разкажете ми още за тях… — помоли го Рут.

Той стана, махна кафеварката от котлона, напълни две чашки и отново седна.

— Как се чувствате сега?

— По-добре! — отвърна тя. — Благодаря.

Невил усети проницателния й поглед.

— Продължавате да не ми вярвате, нали?

Той се поколеба.

— Не е… Не е точно това.

— Напротив, точно това е. Нямате ми доверие, такава е истината… Тогава какво чакате, вземете ми кръв!

Той любопитно я стрелна с поглед. Дали това не беше капан? Но не, беше глупаво да бъде подозрителен чак до такава степен!

— Добре! — съгласи се. — Много добре… Ако сте заразена, ще сторя всичко необходимо, за да ви излекувам.

— А ако не съумеете?

Погледите им задълго останаха слети. Настъпи мълчание.

— Тогава ще видим и ще му мислим… — изрече той замислено, докато изпразваше една купичка. — Не искате ли да свършим тази работа… още сега?

— Не. Утре сутринта, моля ви… Чувствам се все още слаба… Още не съм се оправила…

— Добре. Тогава утре…

Той беше съгласен.

Фактът, че тя беше склонила Невил да изследва кръвта й, не бе в състояние напълно да го успокои. Онова, което го плашеше, беше възможността да открие, че тя действително бе заразена. В същото време си казваше, че двамата заедно щяха да прекарат цялата вечер и цялата нощ. Може би щеше да му отдаде да узнае нещо повече за нея. Може би дори щеше да се привърже към нея.

А ако се наложеше после, на сутринта, той да…

Малко по-късно в дневната двамата слушаха Четвъртата Симфония на Шуберт.

— Не мога да повярвам… — каза му Рут. — Никога не си бях представиля, че някой ден отново ще мога да слушам музика и да пия вино…

Тя огледа обстановката.

— Добре сте обзавели къщата, създали сте уют.

— А у вас как беше? — запита я той.

— У нас ли… Беше различно.

— Как се защитавахте?

Тя като че ли затърси в спомените си.

— Заковахме прозорците с дъски, като вас. Поставихме кръстове…

Той я загледа, после със спокоен глас я запита:

— Нали знаете, че те невинаги дават желания ефект?

— Какво искате да кажете?

— Защо един евреин би трябвало да се плаши от кръста? И защо, по същата логика, вампир, който приживе е бил израелтянин, да се плаши от него? Повечето от хората се ужасяват при мисълта, че ще се превърнат във вампири. Може би тъкмо затова повечето от тях биват застигнати от патологична лудост, граничеща с истерия. Така се ражда страхът и от огледалата. Но какъв би бил ефекта от кръст върху евреин, мюсюлманин, будист или атеист?…

Тя издържа на погледа му.

— Не ме оставихте да се доизкажа… — отново подхвана. — Ние също използвахме чесън…

— Мислех си, че от него ви се повдига…

— Вече бях заболяла… Почти бях отслабнала с десет кила.

Невил поклати глава. Докато търсеше нова бутилка в кухнята, се запита какво наистина бе могла да прави цели три години… Защо у него продължаваше да витае сянката на съмнението? Нали се бе съгласила да й изследва кръвта? Да, но можеше ли да откаже, да извърши нещо против волята му при така стеклите се обстоятелства?…

„Наистина изпадам в крайности… — замисли се. — Прекалено дълго живях сам. Сега се съмнявам във всичко. Имам вяра единствено на микроскопа. Това е то — наследствеността. Заприличал съм изцяло на Стария, дяволите да го вземат!“

От кухнята той наблюдаваше Рут в дневната. Очите му се спряха за миг на гърдите й. Тялото й бе като на ученичка… Все още не можеше да повярва, че е имала две деца. А най-странното в цялата работа бе, че не пробуждаше у него желание за никаква физическа близост. Ако я беше открил две години по-рано, може би щеше да я изнасили. По онова време бе изживял ужасни моменти, в които сексуалните лишения понякога го довеждаха до полуда. После физическити дейности бяха отвлекли мислите му в друга посока. Сякаш всякакъв сексуален инстинкт у него беше залинял и почти напълно изчезнал.

„Сигурно точно това е спасявало монасите навремето!“ — помисли си. Слава Богу, сега беше спокоен в това отношение. Дори щастлив, изключително щастлив, особено тази вечер. Нищо не го задължаваше да си мисли, че може да остави Рут да живее при него повече от двайсет и четири часа… Защото макар и да беше й говорил, че ще я лекува, знаеше много добре, че все още не бе намерил начина, по който да го стори.