Задълго останаха вслушани в музиката, без да си говорят.
Опитите на Невил върху мъртвите вампири му бяха помогнали да открие, че бацилът можеше да предизвика секретирането на един вид лепкава кръвна слуз, която почти моментално изпълваше и запушваше раните от куршумите. Във вътрешността на тялото последните не можеха да нанесат никакви щети, тъй като целият организъм се поддържаше активиран от микробите. Да се стреля срещу вампири бе все едно да се хвърлят камъчета във варел с катран…
Трябваше нещо да направи, не можеше повече да бездейства така. Невил отиде да намери лулата и я натъпка, без да пита Рут дали димът щеше да я притеснява.
Грамофонът бе млъкнал. Тя взе и постави нова плоча. Беше Вторият концерт за пиано на Рахманинов.
„Има твърде изискани вкусове!“ — веднага си помисли Невил.
— Разкажете ми за себе си — обърна се тя към него.
Той не можа да сдържи усмивката си. Въпросът издаваше нейното любопитство, съвсем по женски.
— Няма какво толкова за разказване…
Тя се разсмя. Дали пък не му се присмиваше?
— Този следобед ме ужасихте — сподели му. — Грамаден, с брадата, с дивия си вид, с тези обезумели очи… Питам се как ли изглеждате без тази брада…
— Както всички останали… — отвърна й.
— На колко години сте, Робърт?
Гърлото на Невил се сви. За първи път тя се обръщаше към него по име и странно, това го жегна, стана му дори неприятно. Искаше му се да си останат все така чужди един за друг, поне до утре сутринта… Докато…
Тя продължи, избягвайки погледа му:
— Добре, да не говорим за това, ако ви е неудобно… Утре ще си отида.
Той потрепера.
— Но…
— Не искам да усложнявам живота ви. Вие не ми дължите нищо… дори и да сме последните нормални същества на Земята!
За сетен път той изпита някакво смътно усещане за вина.
— Извинете ме — каза й. — Живях… живях в самота толкова време… Задавайте ми въпроси. Ще ви отговарям. Иначе не знам откъде да започна…
Тя се поколеба за миг, после втренчи поглед в него.
— Искам да ми разкажете още за болестта. Тя причини смъртта на двете деца и на съпруга ми… Ще ми се да знам повече, да разбера защо се е получило така.
Най-сетне Невил се реши.
— В основата на всичко е един вид микроорганизъм — започна. — Така наречената цилиндрична бактерия, която предизвиква в кръвта изотонично разлагане15. Самото й присъствие в кръвта забавя кръвообращението, но за сметка на това засилва двигателната активност на цялото тяло. Бацилът се подхранва изключително със свежа кръв и осигурява на организма необходимата му енергия. Лишен обаче от кръв, той се самоунищожава чрез спорообразуване или като образува бактериофаги…
Рут го гледаше без нищо да разбира. Той усети, че все едно й говореше на китайски. Опита се да бъде по-ясен.
— Спорообразуването е пренасяне на овални телца, които съдържат основните елементи на бактерията в латентно състояние… По такъв начин, че когато „носителят“ се разложи, тези спори го напускат и започват да търсят нов организъм, годен да ги приеме. Когато намерят такъв, те започват наново да се развиват и новият индивид е инфектиран… Колкото до бактериофагите, те са протеини, предизвикващи анормален метаболизъм, който разрушава клетките…
После й разказа за лимфната система, за анафилаксията16, предизвикана от алергията към чесъна, за различните начини на предаване на болестта.
— А как се е получило така, че ние сме имунизирани против нея? — запита го тя.
Той замислено се вледа в нея, преди да се реши да продължи.
— За вас не мога да кажа нищо конкретно — изрече след известно мълчание. — Що се отнася до мен, мисля че стигнах до някакъв разумен отговор. По време на войната в Панама бях ухапан от прилеп-вампир. Все си мисля, и това е тезата ми, че преди много време този прилеп-вампир си е имал работа с
— Но нима и с други не се е случило същото?
— Не знам — отвърна той хладно. — Убих прилепа-вампир. Може би съм бил първото човешко същество, което той беше нападал…
После й разказа за основната пречка, на която се бе натъкнал докато изучаваше болестта.
— В началото си въобразявах, че е необходимо само да се забие кола в сърцето на вампира. Така поне се разказва в легендата и аз се основавах на нея. Но после открих, че няма нищо подобно. Забивах коловете почти навсякъде в тялото
И той й разказа за жената, която буквално се беше разложила пред очите му.
— Тоест, причината не беше в кръвоизлива — продължи. — Вече не знаех какво да си мисля. А после открих…
— Какво?
— Взех с мен един мъртъв вампир. Отрязах дясната му ръка и я поставих в празен стъклен изолатор. При пълна стерилност направих необходимите разрези, за да пусна кръв. В действителност кръвта потече, но това бе всичко… Не разбирате ли?
— Хм… Не…
— Когато оставих известно количество въздух да проникне в изолатора, ръката се разложи… Как да ви обясня, бацилът е донякъде сапрофит17. Той може да живее с или без кислород според случая. Във вътрешността на организма той е анаероб18 и живее в симбиоза с цялата заобикаляща го система. Вампирът го снабдява със свежа кръв, бацилът доставя енергия на вампира по такъв начин, че самият вампир да продължи да доставя свежа кръв на бацила. Между другото микробът предизвиква също и анормалното издължаване на кучешките зъби. Затова вампирите са с дълги зъби…
— Така ли?
— … но когато въздухът проникне в организма, ситуацията мигновено се променя. Микробът се преобразува в аероб и вместо да остане симбиотичен, превръща се в паразит — тоест, изяжда своя собствен „носител“…
— Ами коловете…
— Съвсем опростено казано, забоденият кол позволява на въздуха да проникне, а така образуваната рана всъщност се оказва прекалено широка, за да може кръвната слуз да противодейства. Което от своя страна доказва, че сърцето тук не играе никаква роля… Сега, по принцип, се задоволявам да разрязвам дълбоко вените на китките им.
Той се усмихна загадъчно и продължи.
— Само като си помисля за всичкото онова време, което загубих в изработката на колове… Ето, затова жената, за която ви говорих, се разложи толкова бързо. По принцип, тя трябваше отдавна да е умряла и в момента, в който въздухът проникна в организма й, бацилите предизвикаха спонтанно разлагане.
Рут потрепера.
