Анджей Матеошек
Възмездието
… Всичко започна от момента, когато японската телевизия в новините си съобщи драматичните сведения за катастрофата на танкера „Нисан Мару“. Пътувайки от Кобе за Аделаида на разстояние 270 мили от местоназначението си, той изпратил последната си радиограма. От 17-те членове на екипажа се спасил само един моряк, изхвърлен от внезапния удар във водата. Според твърдението му, той забелязал огромните форми на кит, изплуващ от лявата страна на кораба, след което изгубил съзнание. Бил прибран от спасителния кораб на въздушна възглавница. Не бяха взети под внимание показанията на спасения японец и в официалния протокол беше посочено, че причината за потъването и смъртта на 16-те членове на екипажа били лошите спойки на корпуса, които вследствие преместването на големия товар не издържали и се достигнало до разкъсване на обшивката и преградите. Може би общественото мнение никога не би узнало действителната причина за катастрофата, ако три дни по-късно във водите на Тасманско море не беше се случило идентично събитие. Връщайки се от пристанището Морсби, модерен австралийски кораб се сблъскал с огромен кит, който го ударил със скоростта на торпедо и разцепил корпуса на две части. И този път се спасил само заместник-навигаторът, намиращ се на носа в момента на удара. След това в продължение на два месеца още 11 пъти се повториха атаките върху търговски и пътнически кораби.
Тези събития станаха причина да се свика конференция на морските компании, която разгледа предложения за защита на морския транспорт от тайнствения
Хубавото време беше позволило на кораба да изплава на повърхността и да продължи патрулирането в надводно положение. Роден тъкмо щеше да слиза долу в командния пункт, когато екранът на намиращия се пред него видеофон блесна и се появи лицето на заместника му Ралф Браун. Командорът включи микрофона.
— Роден. Слушам, старши лейтенант.
— Извинявам се, че ви безпокоя, но на разстояние 29 мили в посока северозапад открихме ехо на голям съд. Тъй като пребиваването в тасманския район е забранено, предположих, че сме попаднали на китайски или японски бракониерски кораб.
— Благодаря, Ралф! Ще проверим.
Роден се чувствуваше възбуден. Най-после нещо интересно в това монотонно плаване.
Браун беше дал вече заповед в машинното отделение. Натисна алармените сигнали и корабът скоростно се приготвяше за потопяване — тридесет секунди след обявяването на тревогата „Мурена“ се намираше на дълбочина 40 метра и пореше водата със скорост 30 възела. Само 2 мили деляха „Мурена“ от целта, когато командорът заповяда изплаване. Искаше по този начин да изненада бракониерите. След излизането на повърхността телевизионните кадри предадоха във вътрешността на кораба картина на неподвижно стоящ кораб, напомнящ по формата на корпуса кораб от типа „SFA ANT“. Роден огледа палубата му чрез дистанционно управляемата камера, като търсеше признаци на живот. Не забеляза никакво движение — като че всички на кораба бяха измрели. „Мурена“ бавно се приближаваше към неподвижния кораб, заобикаляйки го откъм десния борд. Браун се свърза с командора.
— Командоре, не считате ли, че корабът е напуснат от екипажа?
— Не. Мисля, че има някой там. Може би са се изплашили, като са ни видели наблизо. Обърнах внимание на тези огледални антени. — И той посочи блестящите конструкции на носа на кораба. — Тогава те бяха насочени в северна посока. Сега са насочени към нас. Явно наблюдават поведението ни на екрана на видеорадара.
— Мен, командоре, ме учудва мълчанието им. Мисля, че това не е бракониерски кораб. Не ми прилича на фабрика за китова мас.
— Да. Имате право. Защо обаче досега не се е опитал да се свърже с нас!
Внезапно на видеофона светна червена лампа. Роден натисна бутона за приемане. На екрана се появи Майк, навигаторът.
— Командоре, гостите ни отплават. Погледнете на екрана на монитора!
— Значи, все пак това са бракониери. Дайте им сигнал да спрат.
След минута заповедта му беше предадена по етера към бягащия кораб. Внезапно се случи нещо, което изненада екипажа на атомния подводен кораб. На кърмата на бягащия кораб се почви малко облаче дим. След миг корпусът на „Мурена“ беше разтърсен от мощен взрив.
За момент настъпи тъмнина. Роден включи камерата и я насочи към атакуващия. Но нищо не показваше, че той ще повтори обстрелването на „Мурена“. Успокоен, той заповяда увеличаване на скоростта до 30 възела. Командорът реши да отговори на беглеца. Дясното изстрелващо устройство се издигна и след миг шест малки снаряда се насочиха към целта. Ракетите, заловени от лазерен лъч, една след друга избухваха на безопасно за бягащите разстояние.
Роден заповяда:
— Потопяване на 80 метра, скоростта без промяна. Не може да се приближим доста към него, защото ще ни атакува с дълбочинни бомби.
След минута „Мурена“ изчезна под водата, продължавайки преследването в дълбочините на Тасманско море. Радистите следяха непрекъснато курса на беглеца, който плаваше със скорост почти 30 възела с курс северозапад към Нова Каледония.
Два часа бяха минали от срещата на двата кораба, когато радиопеленгаторът Маккинли съобщи по видеофона на Роден:
— Тук Маккинли. Командоре, преди минута залових сигнали от съветския танкер „Баку“. Бил е нападнат от кит с необикновени размери и моли за незабавна помощ.
— На какво разстояние се намират руснаците?
— На около 90 мили в северозападна посока. И още нещо, командоре. От доста време радиогониометърът регистрира излъчване с висока честота. Източникът е гоненият от нас кораб.
— За какво могат да служат този вид вълни?
— Хм, радионавигацията на практика не ги използва. Използват се в Космоса и при управлението на електронните роботи.
— Да, нищо не разбирам. Съобщавайте ми, когато зарегистрирате нови сигнали.
Роден мълчаливо се обърна към екрана на видеорадара. Чувствуваше как по челото му избиват капки пот. Мярна му се мисълта: „Робот, електронен робот.“ Стана от фотьойла и се приближи към картата на Трансокеания. Обозначи на нея положението на „Мурена“ и гонения кораб в момента на получените сигнали за помощ от съветския танкер. След пресмятането на данните от радионавигационната централа определи на картата и положението на съветския танкер. Браун с интерес следеше действията му. Командорът се обърна към него:
— Какво забелязахте днес сутринта, когато се натъкнахме на тези „корсари“?
— За антените ли става дума?
— Именно. — Роден посочи картата. — Определих положението му тази сутрин, а след това и посоката, в която бяха насочени тези антени. Обозначих положението на руснаците и направих поразителен извод. „Корсарът“ има пръст в тази катастрофа.
— Но по какъв начин? Та нали от сутринта сме по петите му и не сме забелязали никакъв маньовър, свидетелствуващ за негова дейност извън обхвата на нашите хидролокатори.
— Вие забравяте най-важната подробност.
— Кита?
— Да! Същността на въпроса се крие в разкриването на загадката на тайнствените морски колоси, атакуващи нашите кораби. Имам чувството, че сме на път да я разрешим и наше задължение е да продължим преследването. „Баракуда“ се намираше на 90 мили западно от нас. Сигурно са засекли радиостанцията на „Баку“ и може би вече спасяват своите съотечественици.
— Значи, — продължаваме да ги ескортираме?
— Да, но с една поправка… Трябва да ги убедим, че сме се отказали от гонитбата.
След известно време се почувствува леко трептене на палубата. „Магнетроните“ — досети се Роден.
