Когато взе да дърпа, работникът застена и подскочи. — Я ми помогнете и го дръжте да не скача — помоли управителят на плантацията.
Грийф и Валенщайн хванаха черния от двете страни и го натиснаха. Той от своя страна се сборичка с тях и стисна клещите със зъби. И всички се заклатиха напред и назад. Такова напрежение в задушливия зной ги накара да се изпотят. Черният се изпоти също, но това беше изпотяване от раздиращата го болка. Столът, на който седеше, се прекатури. Капитан Уорд спря, както си наливаше уиски И им подвикна, за да ги окуражи. Уърт се замоли на асистентите си да не пускат пациента, а сам продължи да извива зъба, докато той не изпращя, и тогава се помъчи направо да го издърпа.
И никой от тях не забеляза дребния чернокож, Който с куцукане се изкачи по стъпалата и спря да ги погледа. Кохо беше консерватор. Дедите му преди него не бяха носили дрехи, не носеше и той, нямаше дори и метната през рамото връв. Многото Заразни дупки в носа, устните и ушите говореха за това, че слабостта му към разкрасяване отдавна бе угаснала. Дупките в долния край на ушите му бяха скъсани, но за размерите им свидетелствуваха висналите ивици изсъхнала плът, които стигаха до раменете. Сега той държеше само на удобството и в една от по-малките дупки в дясното си ухо носеше къса глинена лула. През кръста бе препасан с евтин колан и между изкуствената кожа и собствената му кожа бе затъкнато голо острие на дълъг нож. На колана висеше бамбукова кутийка за бетел Й вар. В ръка държеше едрокалибърна пушка шнайдер с къса цев. Беше неописуемо мръсен, тук-там Обезобразен от зараснали рани; най-грозен бе белегът, оставен от куршума, който бе отнесъл половината от левия му прасец. Хлътналите навътре уст
ни подсказваха, че са му останали вече твърде малко зъби. Лицето и тялото му бяха изпосталели и сбръчкани, обаче черните, подобни на мъниста очи, малки и разположени близо едно до друго, бяха много будни; но неспокойни и злобни, те приличаха повече на маймунски, отколкото на човешки.
Той наблюдаваше и се хилеше като някоя хитра маймуна. Удоволствието, доставено му от страданието на пациента, бе неподправено, понеже светът, в който живееше, беше свят на болки. Беше изтърпял своя дял и причинил на другите много повече. Когато зъбът се отдели от тясното си гнездо в челюстта и клещите застъргаха по другите зъби и изскочиха от устата с късащ нервите звук, очите на стария Кохо направо заблестяха и той загледа с ликуване нещастния чернокож, рухнал на пода на верандата с ужасен стон и стиснал главата си с двете ръце.
— Струва ми се, че ще припадне — каза Грийф и се наведе над жертвата. — Капитан Уорд, дайте му, моля ви се, чаша уиски. А няма да е зле да пийнете и вие, Уърт: разтреперали сте се като лист.
— Май и аз бих пил — обади се Валенщайн, който бършеше потта от лицето си. Очите му доловиха сянката на Кохо върху пода и я проследиха до самия престарял вожд. — Хей, тоя пък кой е?
— Здравей, Кохо! — поздрави приветливо Грийф, но, разбира се, не му протегна ръка.
Това беше едно от многото табута, отредени на Кохо от магьосниците, когато се бе родил: неговата плът никога да не допре плътта на бял човек. Уърт и Уорд, капитанът на „Уъндър“, поздравиха Кохо, но Уърт се навъси, когато видя пушката, защото едно от неговите табута пък беше никой туземец, дошъл в плантацията, да не носи оръжие. Пушките имаха неприятния обичай да гръмват от хълбок при подобни обстоятелства. Управителят плесна с ръце и веднага дотича черен домашен слуга, доведен от Сан Кристобал. По знак на Уърт той взе пушката от госта и я занесе вътре в бунгалото.
— Кохо — заговори Грийф на разваления английски на туземците, за да представи германския комисар, — това човек господар, него в Бугенвил .. аз казва, него голям господар много.
Кохо, подсетил се за посещенията на разни германски кръстосвачи, се усмихна с пламъче на неясни спомени в очите.
— Не се ръкувайте с него, Валенщайн — предупреди Грийф. — Табу, нали разбирате. — След това се обърна пак към Кохо: — Аз казва тебе, ти пак събра много тлъстини. Време вече тебе ожениш се за нова Мери, а?
— Мене много стар човек — отговори Кохо и уморено поклати глава. — Мене не харесва вече него Мери. Мене не харесва яде тях, кай-кай. Близо мене съвсем умре. — Крадешком той отправи многозначителен поглед към Уърт, който беше отметнал глава и вдигнал до устата висока чаша. — Мене обича него ром. Грийф поклати глава:
— Него табу черен човек.
— Него черен човек не табу — възрази Кохо и кймна към стенещия работник.
Него човек болен — обясни Грийф. Мене човек болен. Тебе човек голям лъжец — засмя се Грийф. — табу, всичко време табу. Сега, Кохо, ние има говори него човек, заедно него голям човек господар. И той, Валенщайн и старият вожд седнаха на верандата да обсъждат държавни дела. Кохо бе Похвален за спазване на мира, а той с много извинения за старческата си немощ се закълна да го Опазва занапред и завинаги. След това разискваха въпроса за разработване на германска плантация двадесет мили по-нататък по брега. Земята, разбира се, щяха да купят от Кохо и цената бе установена в тютюн, ножове, мъниста, лули, брадвички, и мидени пари — всичко освен спиртни напитки. Докато се водеше разговорът, Кохо понадзърташе през прозореца и наблюдаваше как Уърт Обърква разни лекарства и оставя шишетата обратно на рафтчето на аптечката. Видя също как управителят завърши работата и си сипа чаша уиски. Кохо грижливо си взе бележка за бутилката. Но макар и да се забави цял час след като приключиха расговорите, не се случи нито за миг в стаята да Има никой. Когато Грийф и Уърт седнаха да говорят по работа, Кохо се отказа.
— Мене отиде него шхуната — заяви той, обърна и закуцука навън.
— Ех, как западат могъщите — изсмя се Грийф. — Само като си помисля, че тая развалина е бил Кохо, най-свирепият и кръвожаден убиец на Соломоновите острови, който през целия си живот не е зачитал две от най-великите световни сили… А сега отива на шхуната и ще се мъчи да изпроси от Денби чаша уиски.
III
Търговският агент на „Уъндър“ за последен път в живота си изигра номер на туземец. Той беше в каюткомпанията и проверяваше списъка на стоките, които се откарваха с велботите на брега, когато Кохо с куцукане слезе по трапа и седна срещу него на масата.
— Мене близо съвсем умре — изля тежката си мъка старият вожд. — Мене не обича вече него Мери. Мене не иска вече него кай-кай. Мене вече много болен човек. Мене скоро свърши. — Настъпи продължително мълчание, по време на което по лицето му се изписа неизразима загриженост за стомаха, който той потупа плахо, сякаш искаше да подскаже, че го боли. — Корем него мене много болен. — Последва ново замълчаване, което подканваше Денби да направи някаква забележка. То завърши с дълга, тягостна въздишка. — Мене обича него ром.
Денби безсърдечно се изсмя. Старият човекоядец и преди се бе мъчил да изпроси нещо за пиене, ала най-строгото табу, наложено от Грийф и Мактавиш, беше забраната на алкохол за туземците от Ню Гибън.
Бедата беше там, че Кохо бе придобил вкус към него. На младини беше изпитал насладата от пиянството, когато бе изклал всичко живо на шхуната „Дорсет“, но за зла врага, беше я изпитал заедно с всичките си съплеменници и запасите им не изтраяха много дълго. После, когато беше повел голите си воини да разгромят германската плантация, беше постъпил по-умно и бе присвоил всичките питиета само за себе си. Резултатът бе едно безразборно пиянство, като се започне от бира, подправена с хинин, та до абсент и кайсиево бренди. Пиянството продължи с месеци и разпали у него жажда, която
щеше да го преследва, докато умре. Предразположен към алкохола, както всички диваци, цялата му снага ламтеше за него. Той копнееше за това изкъпване, за усещането, че някакви личинки са плъзнали топло и сладостно в мозъка му, от което му даваше хубаво и радостно и го обземаше безкраен възторг. А в безсъдържателната му старост, когато войните и пиршествата го изморяваха, а едновременшните вражди бяха прегорели, той жадуваше все повече и повече за живителния огън, който излизаше като течност от бутилките — от какви ли не бутилки, — защото той си ги спомняше много добре. Старецът седеше с часове на слънце и от време на време му потичаха лиги, когато скръбно си спомняше безподобната оргия след опустошаването на германската плантация.
Денби прояви съчувствие. Той разпита стария Кохо за неразположението и му предложи таблетки Против запек от чекмеджето с лекарства, церове и голямо разнообразие от най-различни безобидни
