Хапчета и капсули. Но Кохо твърдо отказа. Навремето, когато беше изклал моряците от „Дорсет“, беше захапал капсула с хинин, освен това двама от воините му, след като бяха опитали някакъв бял прах, се бяха проснали на земята и много скоро след това мъчително бяха умрели. Не, той не вярваше в лекарства. Но течностите от бутилки, хладно Пламтящите дарители на младост и топло греещите сътворители на блянове! Нищо чудно, че белите хора ги ценяха толкова много и отказваха да лекуват
с тях.
— Ром, него добър човек — жално повтаряше той пак и пак с отегчителното търпение на старците.
Тъкмо тогава Денби направи грешката и му изигра лоша шега. Той се дръпна зад Кохо, отключи шкафа с лекарствата и извади шише от четири унЦии с етикет „синапена есенция“. Като се преструваше, че го отпушва и пие от съдържанието, в огледалото на носовата преграда той забеляза Кохо, извил се наполовина назад, напрегнато да го наблюдава. Денби млясна с устни, поизкашля се от удоволствие и сложи шишето на мястото му. Без да заключи пак шкафа, той се върна на стола си и като се позабави, се качи на палубата, остана до трапа и се ослуша. След няколко мига тишината долу се
наруши от страшна дрезгава, задушаваща кашлица. Денби се позасмя и с непринуден вид слезе по трапа. Шишето беше на мястото си и старецът седеше в същата поза. Денби се удиви от желязното му самообладание. Устата, устните и езикът и всичките му чувствителни лигавици пламтяха в огън. Той се задъхваше и на няколко пъти малко остана да се закашля. Въпреки волята сълзи пълнеха очите му и се стичаха по бузите. Един обикновен човек би кашлял и се давил половин час. Но лицето на стария Кохо бе мрачно и спокойно. Беше се досетил, че са му изиграли шега и в очите му се появи изражение на омраза и злоба, толкова първобитна, толкова пъклена, че по гърба на Денби полазиха студени тръпки. Кохо гордо се изправи.
— Мене отива — каза той. — Ти вика един лодка вземе мене.
IV
След като изпрати Грийф и Уърт, които тръгнаха на коне да обиколят плантацията, Валенщайн се разположи в голямата всекидневна и се зае да разглоби и почисти автоматичния си пистолет с парцали и оръжейно масло. На масата до него стоеше вечната бутилка уиски и куп шишета със сода. Случайно там имаше и още една не съвсем пълна бутилка. Тя също беше от уиски, което личеше по етикета, но в нея Уърт беше забъркал нещо за мазане на конете и бе забравил да я прибере.
Както си работеше, Валенщайн хвърли поглед през прозореца и видя Кохо да идва по пътеката към бунгалото. Вождът куцукаше много бързо, обаче когато се качи на верандата и влезе в стаята, тръгна бавно и гордо. Той седна и загледа как германецът чисти оръжието. Макар устата, устните и езикът му да пламтяха, той с нищо не го показа. Като минаха пет Минути, заговори:
— Ром, него добър нещо. Мене обича ром.
Валенщайн се усмихна и поклати глава, и тогава вироглавото дяволче в него му подсказа да направи това, което щеше да бъде неговата последна шега, изиграна на туземец. Всъщност хрумването се породи от приликата между двете бутилки. Той остави
частите от пистолета и си наля уиски със сода. както беше застанал между Кохо и масата, Валентин размени местата на двете бутилки, изпи чашата си до дъно, престори се, че търси нещо и излезе. Отвън чу изненадано задавяне и кашлица, ала като се върна, старият вожд седеше както преди. сместа в бутилката обаче беше намаляла и беше разклатена.
Кохо се изправи, плесна с ръце и когато домашният слуга се показа, даде му знак, че си иска пушката. Момчето донесе оръжието и според обичая поведе госта по пътеката. Чак след като излязоха през вратата, слугата даде пушката на собственика й.;аленщайн се подсмиваше и гледаше как старият куцукаше по брега към реката.
Подир няколко минути, когато сглобяваше пистолета си, той чу далече да изгърмява пушка. За миг се сети за Кохо, но повече не помисли за това. Уърт Грийф бяха взели със себе си ловни пушки и сигурно някой от тях беше стрелял по гълъб. Валентайн се отпусна, позасмя се, засука русия си мустак, задряма. Стресна го възбуденият глас на Уърт, който крещеше:
— Бий там него голямото камбана! Бий него силно го! Бий с всички сили!
Валенщайн изскочи на верандата тъкмо навреме
за да види как управителят прескочи с коня си ниската ограда около бунгалото и се понесе по брега след тиф, който бясно препускаше напред. Силно пращене и пушек се издигаха зад кокосовите палми и обясняваха какво е станало. Горяха навесите за лоди бараките. Голямата камбана на плантацията
биеше оглушително; германският комисар се затича
по брега и видя велботите трескаво да се отблъскват
от шхуната.
Бараките и навесите за лодки с покриви от трева суха като прахан, бяха обгърнати от пламъци. Грийф изскочи от кухнята, понесъл за единия крак гоЛо черно дете. То беше обезглавено.
— Готвачката е там вътре — рече той на Уърт — тя е без глава. Много е тежка, пък и аз трябваше да се махам.
— Виновният съм аз — каза Валенщайн. — Това е направил старият Кохо. Аз му дадох да пие от конското лекарство на Уърт.
— Предполагам, че е хванал гората — обади се Уърт, скочи на коня си и го пришпори. — Оливър е там, при реката. Дано да не е налетял на него.
Управителят препусна в галоп между дърветата. След няколко минути, когато обвъглените останки от бараките се срутиха, го чуха да вика и всички се впуснаха натам. Настигнаха го на самия речен бряг. Все още седеше на седлото, странно пребледнял, и гледаше нещо на земята. Беше трупът на Оливър, младият помощник управител, при все че беше трудно да се познае, защото беше без глава. Черните работници, дошли тичешком от полетата, сега се стълпиха задъхано наоколо и по нареждане на Грийф направиха набързо носилка за убития.
Валенщайн се разтърси от пристъп на истинска германска скръб и разкаяние. Очите му неприкрито се наляха със сълзи, сетне той спря да се окайва и започна да кълне. Пламналият в него гняв беше също толкова германски, както и ругатните, а когато понечи да грабне двуцевката на Уърт, на устата му бе избила пяна.
— Да ги нямаме такива! — сурово заповяда Грийф. — Я се стегнете, Валенщайн! Не ставайте глупак!
— Нима ще го оставите да избяга? — безумно закрещя германецът.
— Той е избягал. Гъстаците започват ей тук, от реката. То си личи, къде е прегазил. Той вече е стигнал пътеките на дивите прасета. То е все едно да търсиш игла в копа сено и ако тръгнем да гоним него, някои от младите му воини ще ни видят сметката. Освен другото всички пътеки са пълни с капани — вълчи ями, отровни бодли и какво ли не. Мактавиш и неговите диваци са единствените, които могат да се справят с тия пътеки и дори и от тях миналия път загинаха трима души. Хайде върнете се в къщата. Довечера ще чуете, ще затръбят раковините и ще забумтят бойните тъпани, и ще се развихри цяло сатанинско веселие. Те няма да ни нападнат, но дръжте работниците по-близо до къщата, господин Уърт. Хайде!
На връщане по пътеката се натъкнаха на чернокож, който хленчеше и нареждаше на висок глас.
— Затвори него уста, дето твоя! — кресна му Уърт. — Какво име ти прави него врява?
— Него човек Кохо свърши него две буламакау— й-овори черният и многозначително прекара показалеца през гърлото си.
— Заклал е кравите — каза Грийф. — Това значи, известно време няма да имате мляко, Уърт. Ще се погрижа да ви изпратят две крави от Уги.
Валенщайн не можеше да се утеши, докато слезлият на брега Денби не си призна за дозата синапена есенция. След това германският комисар дори се развесели, макар и да засука русите си мустаци свирепо и да продължи да кълне Соломоновите острови с псувни, отбрани от четири езика. . На другата сутрин, както се виждаше от стенга на „Уъндър“, от гъстаците се издигаха безброй сигнали. От нос на нос и обратно през непрогледната джунгла стълбовете дим се виеха, издигаха се на кълба и говореха. Затънтени селища и по- високите върхове, отвъд най-далечните набези, които някога се бе впускал Мактавиш, се присъединяваха към тревожния разговор. От другата страна на реката не спираше страхотното надуване на раковини и
