— Вие нямате какво да губите.
— Живота си — отвърна му тя.
— Това е вярно — веднага се съгласи крадецът. — И не сте се стреснали от мен. Може аз да съм прекалено предпазлив.
— Аз не бих ви направила нищо лошо — докато
казваше това, с пантофката си напипа копчето на звънеца и го натисна. Същевременно в очите й светеше искрена честност. — Вие умеете да преценявате мъжете, зная. И жените. Положително, когато аз се мъча да ви отклоня от престъпния живот и да ви намеря честна работа…
Той веднага побърза да се извини:
— Много ви моля да ми простите, госпожице. Сигур туй мойто притеснение не е много учтиво.
С тези думи той махна дясната си ръка от масата и след като си запали цигарата, я отпусна на
скута.
— Благодаря ви за доверието — пророни тя тихо, като се мъчеше упорито да не измерва с поглед разстоянието до револвера и продължи без прекъсване да натиска с крака си копчето на звънеца.
— А за тия триста долара — подхвана нейният гост. — Мога да ги изпратя телеграфически на Запад още сега през нощта. И съм съгласен да работя за тях и прехраната си цяла година.
— Вие ще печелите повече от това. Мога да ви обещая най-малко седемдесет и пет долара на месец. Разбирате ли от коне?
Лицето му светна и в очите му блеснаха пламъчета.
— Тогава елате да работите при мен… или при баща ми, по-право казано, макар че всички слуги ги наемам аз. Трябва ми втори кочияш.. .
— И да нося ливрея? — прекъсна я той рязко, а в гласа и присвитите му устни се долавяше подигравката на свободолюбивия западняк.
Тя се усмихна с разбиране:
— Явно това не подхожда. Чакайте да помисля.
Да. Умеете ли да обяздвате и да отглеждате жребци? Той кимна.
— Ние имаме коневъдно стопанство има свободно място за човек точно като вас. Ще го заемете ли?
— Ще ли питане, госпожице? — в гласа му прозвуча благодарност и въодушевление. — Изпратете ме там. Ще се хвана още утре и като нищо мога едно да ви обещая, госпожице. Никога няма да съжалявате, че сте помогнали на Хюи Люк, когато е бил в беда…
— Струва ми се, че ми казахте да ви наричам Дейв — упрекна го тя добродушно.
— Вярно е, госпожице. И много ви моля да ми простите. То си беше чиста лъжа. Истинското ми име е Хюи Люк. И ако ми дадете адреса на това коневъдно стопанство и пари за железницата, ще потегля за там още рано сутринта.
През цялото време на разговора госпожа Сетлиф не беше престанала да натиска звънеца. Беше звъняла по какъв ли не тревожен начин — три пъти късо и един път дълго, два пъти късо и един път дълго, пет пъти. Беше опитала дълга поредица от кратки иззвънявания, а веднъж беше натискала звънеца непрекъснато цели три минути. Не знаеше вече дали да упреква непробудния сън на глупавия иконом, или да повярва, че звънецът не е в ред.
— Толкова се радвам — каза тя, — толкова се радвам, че сте съгласен. Всичко ще се нареди съвсем лесно. Но първо ще трябва да ми имате доверие и да ми позволите да се кача горе да си взема портмонето. — Тя забеляза появилото се за миг съмнение в очите му и побърза да добави: — Нали аз пък ще ви дам на вяра триста долара.
— Вярвам ви, госпожице — любезно отвърна той. — Просто не мога да овладея нервите си.
— Да отида ли да взема парите?
Но преди да успее да получи съгласието му, до слуха й достигна отдалече лек, приглушен шум. Тя позна, че е от летящата врата към кухненските помещения. Но той беше толкова лек — по-скоро едва доловим полъх, отколкото звук, — че нямаше да го чуе, ако не беше наострила уши за него. Въпреки това мъжът го чу. Той се стресна по своя сдържан начин.
— Какво беше това? — попита Той, Вместо отговор лявата й ръка се стрелна към револвера и го грабна. Беше го изпреварила и беше имала късмет, защото в същия миг неговата, ръка се вдигна от скута и се отпусна на празното място, където бе лежал револверът.
— Седнете! — заповяда тя остро със съвсем нов за него глас. — Не мърдайте. Сложете ръцете си
на масата.
Беше си взела поука от него. Вместо да държи тежкото оръжие протегнато напред, ръкохватката му и лакътят й бяха опрени на масата, с дулото насочено не към главата, а към гърдите му. А той със спокоен вид се подчини на заповедите й, понеже виждаше, че дори ръката й да трепнеше при изстрела, нямаше никаква вероятност да не го улучи. Виждаше също, че револверът не се помръдва, нито пък ръката й трепери, а прекрасно знаеше каква дупка правят куршумите със заоблен връх. Очите му гледаха не жената, а петлето, което се беше повдигнало под натиска на показалеца й върху спусъка.
— Май ще е добре да ви предупредя, че тоя револвер има мек спусък. Не натискайте много силно, иначе ще ми направите дупка колкото орех.
Тя малко поотпусна спусъка.
— Така е по-добре — отбеляза той. — Най-добре ще е да го освободите съвсем. Нали виждате колко лесно се вдига. Стига да искате, едно леко дръпване ще го накара да се вдигне, да се върне и да направи на нищо целия ви хубав под.
Зад него се отвори врата и той чу някой да влиза. Но не обърна глава. Гледаше домакинята и му се стори, че вижда лице на друга жена — корава, студена, безмилостна и въпреки това блестяща в своята красота. Очите й също гледаха сурово и в тях бляскаше студен огън.
— Томас — заповяда тя, — иди на телефона и повикай полицията. Защо толкова се забави?
— Аз дойдох, щом чух звънеца, госпожо — отговори икономът.
Крадецът не сваляше очи от нея, нито тя от него, но когато спомена звънеца, тя забеляза в погледа му да се мярка недоумение.
— Моля да ме извините — заговори икономът
Зад гърба му, — но няма ли да е по-добре Да взема револвера и да събудя слугите?
— Не, позвъни на полицията. Аз мога да го задържа. Върви да се обадиш, бързо.
Икономът повлече обутите си с чехли крака и излезе, а мъжът и жената останаха да седят забили поглед един в друг. На нея това изживяване й доставяше рядко удоволствие и мислено тя чуваше приказките на хората от своята среда и виждаше съобщенията в светските колони на седмичниците как хубавата млада госпожа Сетлиф,без чужда помощ заловила въоръжен крадец. Това щеше да бъде сензация, тя беше сигурна.
— Когато получите присъдата, за която споменахте — каза тя студено, — ще имате време да размишлявате какъв глупак сте били да обсебвате чуждо имущество и да заплашвате жени с револвери. Ще имате време да си научите урока, както трябва. Сега ми кажете истината. Нали нямате никакъв приятел в беда? Всичко, което ми разправихте, беше лъжа?
Той не отговори. Макар очите му да бяха вперени в нея, погледът му като че ли беше празен. Действително в този миг тя беше забулена с мъгла за него и това, което виждаше, бяха залетите със слънце простори на Запада, където мъжете и жените бяха по-достойни от покварените жители на триж покварените градове на Изтока, с каквито се беше сблъскал тук.
— Продължавайте. Защо не говорите? Защо не ми кажете още някоя лъжа? Защо не ми се помолите да ви пусна?
— Бих ви помолил — заговори той, като облиза пресъхналите си устни, — бих ви помолил да ме пуснете, ако…
— Ако какво? — властно му подхвърли тя, когато той млъкна.
— Мъчех се да намеря дума, за която вие ме подсетихте. Както казах, бих ви се помолил, ако вие бяхте почтена жена.
Лицето и пребледня.
— Внимавайте! — предупреди го тя.
