преди да ми даде последните си безмилостни нареждания.
Щом излязох от него, пресметнах времето. Ако имах късмет, можех да отделя точно толкова минутки, колкото да вляза във връзка с някой местен водач, преди да хвана влака. Като се пазех да не бъда проследена, втурнах се към болницата за първа помощ. Имах късмет и успях веднага да вляза при другаря Галвин, главния хирург. Започнах задъхано да разправям каквото знаех, но той ме пресече.
— Вече научих — каза той спокойно, при все че ирландските му очи бляскаха. — Разбрах за какво сте дошли. Съобщиха ми го преди петнадесет минути и вече го предадох нататък. Тука ще бъде направено всичко възможно да задържим другарите спокойни. Чикаго трябва да се пожертвува, но ще бъде само Чикаго.
— Опитахте ли се да съобщите на Чикаго? — попитах аз.
Той поклати глава:
— Няма телеграфни съобщения. Чикаго е откъснат. Там ще бъде ад.
Докторът замълча за миг и аз видях бялата му ръка да се свива. След това избухна:
— Бога ми, бих искал да съм там!
— Все още има възможност да спрем това — казах аз, — ако нищо не се случи на влака и успея да стигна там навреме. Или ако някой друг другар от тайната служба, който е научил истината, сполучи да стигне там навреме.
— Този път ви изненадаха вас, вътрешните — рече докторът.
Аз смирено кимнах.
— Пазили са го в голяма тайна — отговорих. — До днес трябва да са го знаели само вътрешните шефове. Ние още не сме проникнали чак дотам, затова е било неизбежно да останем в неведение. Поне Ърнест да беше тука! Може сега да е в Чикаго и всичко да е наред!
Доктор Галвин поклати глава.
— Последните новини, които чух за него, бяха, че са го изпратили в Бостън или Ню Хейвън. Тази тайна служба в полза на врага трябва много да му пречи, но така е по-добре, отколкото да се укрива в убежище.
Тръгнах да си ходя и Галвин ми стисна силно ръка.
— Не губете кураж — каза той на раздяла. — Какво ако Първото въстание се провали? Ще има второ, а ние ще бъдем по-умни тогава. Сбогом и на добър час. Не зная дали ще ви видя някога пак. Там ще бъде ад, но аз бих дал десет години от живота си за вашата възможност да участвувате.
„Двадесети век“119 тръгваше от Ню Йорк в шест часа вечерта и трябваше да пристигне в Чикаго в седем сутринта. Но той закъсняваше тази нощ. Ние се движехме зад друг влак. Между пътниците в моя пулманов вагон беше другарят Хартман, който беше като мене на работа в тайната служба на Желязната пета. Именно той ми каза за влака, който се движел непосредствено пред нас. Другият влак по нищо не се различавал от нашия, макар да не носел никакви пътници. Идеята била празният влак да пострада, ако се направи опит да бъде вдигнат във въздуха „Двадесети век“. Всъщност пътуваха много малко хора — само една шепа в нашия вагон.
— Трябва да има някакви големци във влака — заключи Хартман. — Забелязах специален вагон на края.
Беше се стъмнило, когато за първи път сменяхме локомотива, и аз слязох да се поразходя по перона, да подишам чист въздух и да видя каквото мога да видя. През прозорците на специалния вагон ми се мярнаха трима мъже, които познах. Хартман беше прав. Един от тях беше генерал Алтендорф, другите двама — Мейсън и Вандерболд, мозъкът на вътрешния кръг в тайната служба на олигархията.
Беше тиха лунна нощ, но аз се въртях неспокойно и не можех да заспя. В пет сутринта станах и се облякох.
Запитах прислужницата в тоалетната какво закъснение има влакът и тя ми каза, че е два часа. Беше мулатка и забелязах, че лицето и беше изпито, с големи сенки под очите, а самите очи бяха широко отворени от някакъв преследващ я страх.
— Какво има? — попитах.
— Нищо, госпожице; като че ли не можах да спя добре — отвърна ми тя.
Изгледах я по-внимателно и за опит й направих един от тайните ни знаци. Тя се откликна и аз я поизпитах за по-сигурно.
— Нещо страшно ще стане в Чикаго — каза тя. — Този лъжлив влак пред нас. И той, и военните ешелони ни забавиха.
— Военни ешелони? — повторих аз.
Тя кимна:
— Те са задръстили линията. Цяла нощ ги задминаваме. И всички отиват в Чикаго. Щом ги превозват по пряката линия, това значи, че се чака нещо… Човекът, когото обичам, е в Чикаго — добави тя за извинение. — Той е от нашите и служи в наемните войски, страх ме е за него.
Бедното момиче! Нейният любим беше в един от трите готови за бунт полка.
Хартман и аз закусихме заедно във вагон-ресторанта и аз си наложих да ям. Небето се беше заоблачило, а влакът се носеше напред като мрачна светкавица през сивия покров на настъпващия ден. Дори негрите, които ни прислужваха, знаеха, че се очаква нещо ужасно. Те бяха напълно във властта на угнетението: присъщото им безгрижие ги беше напуснало, прислужваха мудно и разсеяно и си шепнеха мрачно в дъното на вагона до кухнята. Хартман смяташе положението за безнадеждно.
— Какво можем да направим? — питаше той за двадесети път и безпомощно свиваше рамене. Посочи през прозореца: — Вижте, всичко е готово. Можете да бъдете сигурна, че ги държат ей така, на тридесет- четиридесет мили от града, по всички пътища.
Говореше за военните ешелони на резервния коловоз. Войниците си готвеха закуска на огньове, напалени на земята край линията, и учудено вдигаха към нас очи, когато с тътен профучавахме край тях, без да намалим страхотната си скорост.
Всичко беше спокойно, когато навлязохме в Чикаго. Явно още нищо не се беше случило. В предградията донесоха във влака сутрешните вестници. В тях нямаше нищо и въпреки това то беше много за хората, които умеят да четат между редовете, за да доловят какво е желателно обикновеният читател да разбере от текста. Вещата ръка на Желязната пета проличаваше във всяка колона. Правеха се намеци за слабости в бронята на олигархията. Разбира се, не се казваше нищо определено. Но беше направена със сметката читателят сам да стигне до тези намеци. Беше хитро скроено. Като литературни произведения тези сутрешни вестници на двадесет и седми октомври бяха шедьоври.
Местните новини липсваха. Това само по себе си беше майсторски ход. То забулваше Чикаго с мистерия и подсказваше на средния чикагски читател, че олигархията не смее да съобщи местните новини. Имаше загатвания, разбира се неверни, за безредици по цялата страна, грубо замаскирани с благодушни съобщения за наказателните мерки, които щели да бъдат предприети. Имаше съобщения за вдигането във въздуха на голям брой безжични станции и големите възнаграждения, обещани за откриването на виновниците. Естествено никакви безжични станции не са били вдигнати във въздуха. Имаше съобщения за много такива изстъпления, които съвпадаха с намеренията на революционерите. У чикагските другари трябваше да се създаде впечатлението, че общото въстание започва, макар с объркващи несполуки в многото подробности. Не беше възможно за един неосведомен човек да се отърси от смътното и все пак сигурно чувство, че цялата страна е узряла за въстанието, което е вече започнало да се развихря.
Съобщаваше се, че измяната на наемниците в Калифорния взела такива размери, щото пет-шест полка били разформировани, а изменниците заедно със семействата им прогонени от техните градове и закарани в работническите гета. А калифорнийските наемници бяха в действителност най-верните слуги на господарите си! Но отде можеше Чикаго, отрязано от целия свят, да узнае това? После имаше една несвързана телеграма, описваща метеж на населението в град Ню Йорк, към което се присъединили работническите касти; тя завършваше с изявлението (което трябваше да се приеме като блъф), че войските били господари на положението.
А каквото бяха направили в сутрешните вестници, същото бяха сторили и по хиляда други начини. Ние научихме тези неща после, както например тайните съобщения на олигарсите, получили се по телеграфа на няколко пъти в първата половина на нощта и изпращани с изричната цел да стигнат до ушите на революционерите.
