Не останал много дълго жив и Тимъти Донъли. „Червените от Фриско“ се заклели да го екзекутират. Олигархията правеше всичко възможно да го спаси. Местеха го от единия край на страната в другия. Трима от „Червените“ платиха с живота си за напразните усилия да го докопат. Групата се състоеше само от мъже. Най-после те прибягнаха до помощта на жена, една от нашите другарки — не друга, а Ана Ройлстън. Нашият Вътрешен център й забрани, но тя винаги вършеше каквото си е наумила и презираше дисциплината. Освен това беше гениална и обаятелна и ние без друго никога не можехме да й се наложим. Тя сама по себе си представляваше отделна класа и не отговаряше на обикновените качества на революционер.
Въпреки нашия отказ да й разрешим, тя се нагърби с извършването на това дело. Ана Ройлстън беше очарователна жена. За нея бе достатъчно да повика с пръст някой мъж. Тя разбиваше сърцата на десетки наши млади другари, а десетки други пленяваше и със силата на тяхното влечение въвеждаше в организацията ни. Ала въпреки всичко Ана упорито отказваше да се омъжи. Много обичаше децата, но казваше, че ако има дете, то ще я отклони от делото, а животът й бил посветен само на това дело.
За Ана Ройлстън бе много лесно да спечели Тимъти Донъли. Не изпитваше угризения, защото тъкмо по това време стана „Нашвилското клане“, при което наемниците, командувани от Донъли, буквално избиха осемстотин тъкачи в този град. Но тя не уби Донъли. Тя го предаде, пленен, на „Червените от Фриско“. Това стана едва миналата година и Ана си спечели ново име. Революционерите навсякъде я наричат „Червената дева“107.
Полковник Ингръм и полковник Ван Гилбърт са още две познати фигури, които ми бе съдено да срещна по-късно. Полковник Ингръм много се издигна в олигархията и стана пълномощен министър в Германия. Той бе до дън душа ненавиждан от пролетариата на двете страни. Аз се срещнах с него в Берлин, където ме прие и ми оказа голяма помощ като на доверена международна шпионка на Желязната пета. Между другото мога да кажа, че в двойствената си роля успях да извърша за революцията няколко важни неща.
Полковник Ван Гилбърт стана известен като „Ръмжащия“ Ван Гилбърт. Той изигра важна роля в съставянето на новия сборник закони след Чикагската комуна. Но преди това, като съдия от първата инстанция, заслужи смъртна присъда с пъклената си злоба. Аз бях една от тези, които го съдиха и произнесоха присъда срещу него. Ана Ройлстън изпълни присъдата.
Още една фигура от стария живот изниква пред мен — адвокатът на Джаксън. Най-малко можех да очаквам, че ще срещна пак този човек, Джоузеф Хърд. Това беше странна среща. Късно една нощ, две години след Чикагската комуна, Ърнест и аз пристигнахме заедно в убежището в Бентън Харбър. То беше в Мичиган, на другия бряг на езерото, срещу Чикаго. Пристигнахме тъкмо когато приключваше съденето на някакъв шпионин. Произнесена беше смъртна присъда и осъдения вече го отвеждаха. Такава беше картината, когато дойдохме. В следващия миг нещастникът се отскубна от водещите го, хвърли се в краката ми, стисна коленете ми в прегръдка, подобна на клещи, и се замоли като безумен за милост. Когато вдигна към мене разкривеното си от ужас лице, познах в него Джоузеф Хърд. Сред всички ужасни неща, които съм виждала, от нищо не съм била така потресена, както от молбите за живот на това обезумяло същество. Беше луд пред страха от смъртта. Това бе жалка сцена. Той не искаше да ме пусне въпреки дърпащите го ръце на десетина другари. А когато най-после го помъкнаха, надал нечовешки вопли, аз паднах в безсъзнание на пода. Много по-лесно е да гледаш как умират храбреци, отколкото да слушаш страхливец да ти се моли за ми лост108.
XX. ИЗЧЕЗНАЛИЯТ ОЛИГАРХ
Покрай спомените за стария живот аз избързах с разказа си в новия. Масовото освобождаване от затворите стана едва във втората половина на 1915 година. Колкото и да беше сложна, тази акция бе проведена без всякаква засечка и като голямо постижение ни насърчи в работата. От Куба до Калифорния, от десетки тъмници, военни затвори и крепости в една-единствена нощ ние освободихме петдесет и един от нашите петдесет и двама депутати и над триста други водачи освен тях. Нямаше нито един случай на провал. И освободените не само избягаха — те всички до един се добраха до определените им убежища. Единственият наш другар депутат, когото не можахме да избавим, беше Артър Симпсън, но той беше вече умрял в Кубаняс след жестоки мъчения.
Следващите осемнадесет месеца са може би най-щастливият период от живота ми с Ърнест. През цялото това време ние бяхме неразделни. По-късно, когато се върнахме сред хората, често бяхме разделяни. Пламването на утрешния бунт аз очаквах с по-малко нетърпение, отколкото завръщането на Ърнест онази нощ. Не бях го виждала толкова дълго, а мисълта за възможна несполука или грешка в плановете ни, поради която той ще трябва да остане в своя затвор на острова, почти ме влудяваше. Часовете се влачеха като векове. Бях съвсем сама. Биденбах и трима младежи, които живееха в убежището, бяха отишли отвъд планината, тежко въоръжени и готови за всякакви изненади. Предполагам, че убежищата по цялата страна са били съвсем празни през тази нощ.
Тъкмо когато небето избледня в първите минути на зората, чух сигнала отгоре и дадох отговора. В тъмнината малко остана да прегърна Биденбах, който слизаше пръв, но в следващия миг се озовах е прегръдките на Ърнест. И в този миг (толкова пълно е било преобразяването ми) открих, че само с усилие на волята мога да бъда предишната Ейвис Евърхард със старите маниери и усмивки, изрази и извивки на гласа. Само с голямо усилие успях да задържа старото си аз: не можех да се забавя нито за миг, толкова автоматично ми се налагаше новата личност, която бях създала.
Когато влязохме в малката къщурка, видях лицето на Ърнест на светло. С изключение на тъмничната бледост с нищо не се беше променил — поне не много. Беше си същият мой възлюбен и съпруг, и герой. И все пак се забелязваше, че чертите на лицето му малко са се удължили. Но това никак не му пречеше, защото като че ли добавяше известно благородство и изтънченост към буйния излишък от живот, с който винаги се е отличавал външният му вид. Може би беше малко по-сериозен, отколкото преди, но искриците смях все още светеха в очите му. Беше отслабнал с двадесет фунта, ала физическото му състояние си оставаше великолепно. Занимавал се с гимнастика през цялото време, докато бил в затвора, и мускулите му бяха като железни. Всъщност беше в по-добро състояние, отколкото при влизането си в затвора. Минаха часове преди главата му да се отпусне на възглавницата и да го накарам да заспи. Но за мене нямаше сън. Бях твърде щастлива, пък и не бях уморена след бягството от затвора и дългото препускане на кон.
Докато Ърнест спеше, аз се преоблякох, вчесах си другояче косата и се върнах към новото си автоматично заучено „аз“. После, когато Биденбах и другите другари се събудиха, с тяхна помощ подготвих малък заговор. Всичко беше готово и ние бяхме в изкопаната в склона стая, която служеше за кухня и трапезария, когато вратата се отвори и вътре влезе Ърнест. В същия миг Биденбах ми заговори, като ме нарече Мери, и аз се обърнах и му отговорих. След това изгледах Ърнест с любопитство, каквото всяка млада членка на организацията би проявила, когато видеше такъв бележит герой на революцията. Но погледът на Ърнест се плъзна по мене и нетърпеливо зашари из стаята. В следващия миг ме представиха на него като Мери Хоумз.
За да допълним измамата, бяхме сложили една чиния повече и когато седнахме на трапезата, един стол остана празен. Бях готова да се развикам от радост, когато забелязах нарастващото безпокойство и нетърпение на Ърнест. Най-после той не можа да издържи повече.
— Къде е жена ми? — направо попита той.
— Още спи — отговорих аз.
Това бе решаващият момент. Но гласът, с който отговорих, беше чужд и Ърнест не долови в него нищо познато. Закуската продължи. Аз говорих много и възторжено, както би говорила една обожателка на герои, и явно бе, че той е мой герой. Аз се разпалих до връхната точка на въодушевлението и възторга и преди Ърнест да може да разбере какво се каня да направя, обвих ръце около врата му и го целунах по устните. Той ме отблъсна и се заозърта с яд и недоумение. Четиримата мъже избухнаха в гръмогласен смях и започнаха да му обясняват. Отначало Ърнест ги слушаше с недоверие. Той ме заразглежда внимателно и донякъде се убеди, сетне поклати глава и отказа да повярва. Едва когато станах предишната Ейвис Евърхард и му зашепнах на ухото тайни, които не знаеше никой освен него и Ейвис Евърхард, Ърнест прие, че съм действително жена му.
Чак по-късно същия ден той ме прегърна с много смутен вид и призна, че изпитва чувство на многоженец.
— Ти си моята Ейвис, а в същото време си някоя друга — каза той. — В тебе са събрани две жени и
