не пресъхваше, дори през най-горещото лято. От всички страни се издигаха високи гористи могили — цяла група, сякаш захвърлени там от ръката на някой нехаен титан. Те нямаха скална маса в основата си. Издигаха се на стотици стъпки и се състояха от червена вулканична пръст, прочутия червенозем на Сонома. През тези могили мъничкото поточе беше прорязало дълбокото си корито с отвесни брегове.
Трябваше кажи-речи да пълзим, за да слезем до водата, а когато стигнахме там, поехме надолу по течението на стотина стъпки. Тогава се озовахме пред голяма дупка. Нищо не подсказваше за съществуването й, нито пък това беше дупка в обикновения смисъл на думата. Човек се промъкваше през гъсто сплели се шипки и други клони и се озоваваше на самия ръб, надзърнал навън и надолу през зелена преграда. Към двеста стъпки дълга и широка, тя беше само наполовина толкова дълбока. Вероятно поради някаква грешка, станала, когато са били нахвърляни могилите, и положително подпомогната от капризната ерозия, дупката е била изкопана в течение на столетия от течащата вода. Никъде не се виждаше гола земя. Всичко беше облечено с растителност, от ситничкия богородичен косъм и златистата папрат до огромните секвои и смърчове. Тези грамадни дървета растяха дори от стените на дупката. Някои надвисваха под ъгли, стигащи дори до четиридесет и пет градуса, макар че повечето се издигаха право нагоре от меките и почти отвесни пръстени стени.
Това бе безупречно скривалище. Никой никога не идваше тука, дори хлапетата от селцето Глен Елън. Ако се намираше в дъното на пролом, дълъг една или няколко мили, тази дупка щеше да бъде добре известна. Но това не беше пролом. От началото до края дължината на поточето не надминаваше петстотин крачки. Триста крачки над дупката то водеше началото си от извор в долния край на равна ливада. Стотина крачки под дупката излизаше на открито, вливаше се в главния поток и течеше през хълмиста, обрасла с трева местност.
Моят спътник уви въжето веднъж около едно дърво, върза ме здраво за другия край и започна да ме спуска. Докато се усетя, бях вече на дъното. А за много кратко време той пренесе всички припаси от тайния склад и ги свали при мене. След това изтегли въжето и го скри, а на тръгване весело се провикна надолу за сбогом.
Преди да продължа, искам да кажа някоя и друга дума за този другар, Джон Карлсън, скромен участник в революционното движение, един от безбройните верни редници. Той работеше при Уиксън, в обора близо до ловната хижа. Всъщност ние бяхме дошли през планината Сонома с коне на Уиксън. Вече близо двадесет години Джон Карлсън е пазител на убежището. Никаква мисъл за вероломство, сигурна съм, не му се е мярнала в ума през цялото това време. Да предаде поверените му хора би било за него нещо немислимо. Беше флегматичен и отпуснат до такава степен, че човек не можеше да не се чуди какво значение можеше да има революцията за него. Въпреки това любовта към свободата тлееше мъждиво и непоколебимо в неясното му съзнание. В известни отношения беше наистина добре, че не бе припрян и нямаше въображение. Той никога не губеше присъствие на духа. Умееше да изпълнява заповеди и не беше нито любопитен, нито приказлив. Веднъж го попитах какво го е накарало да стане революционер.
— На младини бях войник — отговори той. — Това беше в Германия. Там всички младежи трябва да служат в армията. Та и аз бях в армията. Имаше още един войник, също млад човек. Баща му беше това, което наричате агитатор, и лежеше в затвора зарад обида на царска особа — така се казвало, когато някой говори истината за императора. И младежът, синът, приказваше с мене много за народа, за работата и за това как капиталистите обират народа. Той ме научи да виждам нещата в нова светлина и аз станах социалист. Приказките му бяха много верни и хубави и не мога да ги забравя. Когато дойдох в Съединените щати, потърсих социалистите. Станах член на районна организация — това беше през времето на социалистическата работническа партия. Сетне, когато стана разцеплението, отидох в местната организация на социалистическата партия. Тогава работих в една конюшня в Сан Франциско. Беше преди земетресението. Плащам членския си внос вече двадесет и две години. Още съм член и още плащам вноската си, макар да е много тайно сега. Винаги ще плащам членската си вноска и ще се радвам, като дойде народната власт.
Останала сама, приготвих си закуска на примуса и пристъпих към подреждането на дома си. Често, рано сутрин или вечер, след като се стъмни, Карлсън слизаше крадешком в убежището и поработваше няколко часа. Отначало домът ми беше опънатото платнище. Сетне направихме малка палатка. А още по-късно, когато се уверихме в пълната сигурност на мястото, вдигнахме малка къщурка. Тази къщица беше съвсем скрита от всеки случаен поглед надолу от ръба на дупката. Буйната растителност на това закрито кътче образуваше естествена преграда. Пък и къщата беше построена до отвесната стена; в самата стена, подпрени със здрави дървета, изкопахме две малки добре дренирани и проветриви стаички. О, повярвайте ми, ние имахме много удобства. Когато Биденбах, германският терорист, се укри при нас след известно време, той инсталира едно поглъщащо пушека приспособление, което ни позволяваше да седим в зимни вечери пред огнището с пращящи в нето дърва.
И тука трябва да кажа една дума в защита на този терорист с нежна душа, по-зле разбран от когото не е бил никои другар в революционното движение Другарят Биденбах не е бил предател на делото. Нито е бил екзекутиран от другарите си, както обикновено се говори. Този лъжлив слух разпространиха слугите на олигархията. Другарят Биденбах беше разсеян, много забравяше. Той е бил застрелян от един наш пост при пещерното убежище в Кармел понеже забравил тайните знаци. Всичко това биле печална грешка. А това, че предал бойната си група е пълна лъжа. По-предан, по-верен човек никога не е служил на делото101.
Ето вече деветнадесет години избраното от мен убежище почти непрекъснато служи за подслон и през цялото това време, само с едно изключение, никога не е било открито от външен човек. А то отстоеше само на четвърт миля от ловната хижа на Уиксън и на една миля от село Глен Елън. Винаги чувал пристигането и заминаването на утринните и вечерните влакове и обикновено си оправях часовника по свирката на тухларниците102.
XIX. ПРЕОБРАЗЯВАНЕ
„Ти трябва напълно да се преобразиш — писа ми Ърнест. — Трябва да престанеш да съществуваш. Трябва да станеш друга жена, и то не само с дрехите, които носиш, но и вътре в себе си, под дрехите. Трябва да се преобразиш така, че дори и аз да не те позная: гласът, жестовете, маниерите, стойката, походката, всичко.“
Тази заповед аз изпълних. Всеки ден с часове се упражнявах да погреба завинаги старата Ейвис Евърхард в лицето на другата жена, която мога да нарека „моето друго аз“. До това можеше да се стигне само чрез дълги упражнения. Само такава подробност като интонацията упражнявах почти непрекъснато, докато гласът на моето ново аз стана непроменлив, автоматичен. Наложително се смяташе именно такова автоматично изпълнение на възприетата роля. Човек трябва така да се обиграе, че да може да измами самия себе си. Това беше като научаване на нов език, да речем френски. Отначало говоренето на френски е принудено, въпрос на воля. Учещият мисли на майчиния си език и след това превежда на френски, или чете на френски, но трябва да го преведе на майчиния си език, за да го разбере. После, след време, когато усвои езика добре, автоматично учещият чете, пише и
Същото беше с нашата маскировка. Налагаше ни се да се упражняваме, докато възприетите роли се превръщаха в действителни; докато се покажем такива, каквито трябваше да бъдем, изискваше съсредоточено напрягане на волята. Разбира се, отначало много от това, което правехме, бяха несръчни опити Ние създавахме ново изкуство и трябваше да правим много открития. Но навред се работеше в тази насока, израстваха майстори на това изкуство, натрупваше се запас от похвати и средства. Този запас се превръщаше в нещо като учебник, който се предаваше от човек на човек, сякаш беше част от програмата в училището на революционното движение103.
Тъкмо по това време изчезна баща ми. Писмата му, които стигаха редовно до мене, секнаха. Той вече не се появи в квартирата ни на Пел стрийт. Другарите ни го търсеха навсякъде. Чрез нашата тайна служба претършувахме всички затвори в страната. Но той липсваше, сякаш земята го беше погълнала, и до ден днешен не може да се открие никакво указание за неговия край104.
Шест месеца прекарах сама в убежището, но това не бяха месеци на безделие. Организацията ни бързо
