изтекло толкова време, за този въпрос не остава нищо друго, освен да заеме мястото си сред тайните на историята97.
XVIII. В СЯНКАТА НА СОНОМА
За себе си през този период нямам какво много да кажа. Шест месеца ме държаха в затвора, макар да не бях обвинена в никакво престъпление. Бях „под подозрение“ — всяващ страх израз, чието значение революционерите скоро узнаха. Но зараждащата се наша тайна служба започваше да работи. Към края на втория месец от затварянето ми един от тъмничарите ми разкри, че е революционер и е във връзка с организацията. Няколко седмици след това разбрах, че Джоузеф Паркхърст, току-що назначеният лекар на затвора, е член на една от бойните групи.
Така мрежата на нашата организация проникваше навред в организацията на олигархията и я оплиташе като паяжина. И така аз бях държана в течение на всичко, каквото ставаше вън. Нещо повече: всеки от затворените наши водачи поддържаше връзка със смелите другари, които се прикриваха с ливреята на Желязната пета. При все че Ърнест лежеше в затвор на три хиляди мили, край брега на Тихия океан, ние непрекъснато си пишехме и писмата ни редовно прекосяваха цялата страна.
Водачите — и в затвора, и на свобода — можеха да обсъждат и да ръководят кампанията. След няколко месеца щеше да е възможно да се уреди бягството на някои от тях, но тъй като се оказа, че затворът не пречи на дейността ни, решено бе да се избягват всякакви преждевременни стъпки. Затворени бяха петдесет и двама депутати и не по-малко от триста души други наши водачи. Имаше план да бъдат освободени всички едновременно. Ако избягаше само една част от тях, бдителността на олигарсите щеше да се изостри така, че да осуети бягството на останалите. От друга страна, смяташе се, че едновременното им освобождаване от затвора по цялата страна щеше да окаже огромно психологическо въздействие върху пролетариата. То щеше да покаже нашата сила и да вдъхне увереност.
И така, наредено бе, когато ме освободят в края на шестте месеца, да изчезна и да приготвя безопасно скривалище за Ърнест. Да изчезна това съвсем не беше лесно. Щом излязох на свобода, шпионите на Желязната пета тръгнаха по петите ми. Налагаше се да ги отклоним от дирята ми, а аз да се прехвърля в Калифорния. Начинът, по който постигнахме това, бе направо смешен.
Вече се въвеждаше паспортна система по руски образец. Не биваше да прекося континента под свое собствено име. Трябваше съвсем да изчезна, ако исках някога пак да видя Ърнест, защото, като ме последваше след бягството си, той щеше да бъде хванат отново. От друга страна, не можех да пътувам под облика на пролетарка. Оставаше само да се прикрия под маската на членка на олигархията. Докато архиолигарсите бяха само една шепа, имаше безброй по-дребни олигарси, да речем от типа на господин Уиксън — хора със състояние от няколко милиона, — които поддържаха архиолигарсите. Жените и дъщерите на тези по-дребни олигарси бяха легион и затова бе решено да се представя за една от тях. Подир няколко години това щеше да е невъзможно, защото тогава паспортната система стана толкова съвършена, че в цялата страна нямаше нерегистриран мъж, жена или дете и всяко тяхно движение се следеше.
Когато му дойде времето, шпионите бяха отклонени от следите ми. Един час след това Ейвис Евърхард вече не съществуваше. По това време някоя си Фелис Ван Върдигън, придружена от две камериерки и луксозно кученце, с още една камериерка за кученцето98 влезе в салона на пулманов вагон99, а подир няколко минути се носеше на запад.
Трите камериерки, които ме придружаваха, бяха революционерки. Две се числяха към бойни групи, а третата, Грейс Холбрук, влезе в бойна група следващата година; шест месеца след това бе екзекутирана от Желязната пета. Тъкмо тя се грижеше за кучето. От другите две Бърта Стоул изчезна подир дванадесет години, а Ана Ройлстън е още жива й играе все по-важна роля в революционното движение100.
Без всякакви приключения прекосихме Съединените щати до Калифорния. Когато влакът спря на гарата на 16-та улица в Оъкланд, ние слязохме и там Фелис Ван Върдигън с двете й камериерки, луксозното кученце и камериерката на кученцето изчезнаха завинаги. Камериерките бяха отведени от надеждни другари. Други другари се погрижиха за мен. Половин час след като слязох от влака се намерих на малка рибарска лодка във водите на залива на Сан Франциско. Вятърът беше променлив и ние дрейфирахме безцелно по-голямата част от нощта. Но аз видях светлините на Алкатраз, където лежеше Ърнест, и намерих утеха в мисълта, че съм близо до него. Призори благодарение на гребането на рибарите стигнахме Мариновите острови. Там се укривахме цял ден и на другата вечер, понесени от прилива и силен вятър, прекосихме за два часа залива Сан Пабло и навлязохме в река Петалума.
Тука ни чакаха коне и друг другар и двамата, без да се бавим, препуснахме в звездната светлина. На север виждах да се извисява планината Сонома, към която отивахме. Оставихме стария градец Сонома отдясно и се запътихме нагоре по пролом, който се врязваше в стръмните предпланини. Коларският път се превърна в дърварски, дърварският се превърна в пътека за добитък, а пътеката за добитък се смали и загуби сред планинските пасища. Пътувахме направо през планината Сонома. Това беше най-безопасният път. Нямаше кой да забележи минаването ни.
Зората ни завари на северния склон и в сивата здрачевина се спуснахме през гъсти храсталаци към обраслите със секвоя клисури, дълбоки и топли с дъха на отминаващото лято. За мене това бяха родни места, които познавах и обичах, и скоро водач станах аз. Скривалището беше мое. Аз го бях избрала. Изоставихме всякаква предпазливост и прекосихме една планинска ливада. След това превалихме ниско, обрасло с дъбове било и слязохме на по-малка ливада. Пак се заизкачвахме към един хребет, но този път яздехме под яркочервени мадроньо и по-тъмно червени манзанити. Докато се изкачвахме, първите лъчи на слънцето огряха гърбовете ни. Ято гълъби изпърполи през гъстака. Едър заек ни пресече пътя с бързи и безшумни скокове, като елен. А след това елен, мъжкар с клонести рога, с червенозлатиста слънчева светлина, блеснала по врата и гърба, с един скок се скри оттатък хребета пред нас.
Ние продължихме малко по неговите следи, сетне по криволичеща пътека, пренебрегната от елена, слязохме в горичка от благородни секвои, оградили езерце, което изглеждаше тъмно от планинските минерали, настлали дъното му. Познавах всяка стъпка от този път. Някога чифликът беше принадлежал на един писател, с когото бяхме добри приятели, но и той бе станал революционер, ала с по-гибелни последици, отколкото аз, защото вече не беше жив и никой не знаеше кога и как е загинал. Единствено той през дните на живота си бе знаял тайната на скривалището, към което отивах сега. Беше купил имота зарад неговата красота и платил доста голяма сума при искреното възмущение на местните земеделци. Правеше му голямо удоволствие да разказва как те клатили печално глави, когато ставало дума за цената, мудно пресмятали на ум и казвали: „Не можете изкара от него и шест процента“.
Но той вече не беше жив, нито чифликът беше останал на неговите деца. Сега този чифлик бе собственост не на някой друг, а на господин Уиксън, който притежаваше целия източен и северен склон на планината Сонома, от имението на Спрекълз до вододела на долината Бенет. Той направи от него великолепен резерват за елени, където по хиляди акри свежи склонове, поляни и клисури елените се ширеха почти в съвсем диво състояние. Хората, владели тази земя, бяха пропъдени. Един щатски приют за слабоумни също бе сринат, за да направи място на елените.
Отгоре на всичко ловната хижа на Уиксън се намираше на четвърт миля от моето скривалище. Това, вместо да представлява опасност, обещаваше допълнителна сигурност. Щяхме да се намираме под личната егида на един от по-дребните олигарси. Самото естество на положението ни закриляше от подозрение. Последното място на света, където на шпионите на Желязната пета би дошло на ум да търсят мен и Ърнест, когато той се присъединеше към мене, беше резерватът за елени на Уиксън.
Вързахме конете си сред секвоите край езерото. От таен склад зад кух гниещ дънер моят спътник извади всевъзможни неща: петдесетфунтов чувал брашно, различни консерви, готварски съдове, одеяла, платнище, книги и принадлежности за писане, голяма връзка писма, бидон с двадесет галона газ и още най-важното — дълго здраво въже. Този куп беше толкова голям, че щеше да се наложи да го пренесем до убежището на няколко пъти.
Но то беше много близо. Взех въжето, тръгнах напред и минах през полянка, обрасла с преплетени пълзящи растения и храсталаци, разположена между две гористи могили. Полянката свършваше изведнъж на стръмния бряг на едно поточе. Това беше малко поточе, което събираше вода от няколко извора и никога
