години главен предводител на този съюз бил П. М. Артър. След стачката на Пенсилванските железници в 1877 година той предложил локомотивните машинисти да се споразумеят с железниците и да действуват самостоятелно по отношение на другите работнически съюзи. Този план се увенчал с изключителен успех. Успехът бил толкова голям, колкото и егоистичен, и във връзка с него била изкована думата „артъризация“, която означавала участие на работнически профсъюзи в грабежа. Тази дума „артъризация“ дълго озадачавала етимолозите, но сега, надявам се, произходът й става ясен.
92
93
Тези бойни групи били устроени донякъде по образеца на бойната организация на Руската революция и въпреки непрестанните усилия на Желязната пета просъществували през трите века на нейната власт. Съставени от мъже и жени, движени от възвишена цел и безстрашни пред смъртта, бойните групи упражнявали огромно влияние и сдържали свирепата жестокост на управниците. Работата им не се ограничавала с водене на невидима война срещу тайните агенти на олигархията Самите олигарси били принудени да се вслушват в постановленията на групите и често, когато не ги изпълнявали, бил наказвани със смърт; същото ставало и с подчинените на олигарсите, с офицерите от армията и водачите на работническите касти.
Тези организирани отмъстители раздавали строго правосъдие, но най-забележителен бил безпристрастният и справедлив начин, по който постъпвали. Когато някой бил улавян, той бил честно изправян пред съд и му се давала възможност да се за щипи. По необходимост мнозина били съдени и осъждани задочно, както в случая с генерал Ламптън. Това станало в 2138 г. сл.Хр. Може би най- кръвожадният и злобен от всички наемници, които някога служили на Желязната пета, той бил осведомен от бойните групи, че са го съдили, намерили за виновен и осъдили на смърт, и то след трикратно предупреждение да прекрати свирепостите си спрямо пролетариата. След осъждането той се оградил с безчет предпазни мерки. Години минавали и напразно бойните групи се мъчели да приведат в изпълнение решението си. Другар след другар, мъже и жени, не сполучвали с покушенията си и били жестоко екзекутирани от олигархията. Случаят с генерал Ламптън станал причина да се поднови разпятието на кръст като законен начин на смъртно наказание. Но на края осъденият намерил своя палач в лицето на крехка седемнадесетгодишна девойка, Мадлен Прованс, която, за да постигне целта си, служила две години в двореца му като шивачка на семейството. Тя умряла в единична килия след ужасни и продължителни мъчения; но днес тя стои, увековечена в бронз, в Пантеона на Братството на хората в града-чудо Сърлз.
Ние, които от личен опит не знаем нищо за кръвопролития, не бива да съдим сурово героите от бойните групи. Те са дали живота си за човечеството, никоя жертва не е била прекомерно голяма за тях, а неумолимата необходимост ги е принуждавала да проливат кръв в кървавя времена. Бойните групи били единственият шип в плътта на Желязната пета, който тя не успяла никога да извади. Евърхард бил бащата на тази чудновата армия, а нейните постижения и успешното й съществуване в течение на три века свидетелствуват за мъдростта, с която тон я организирал, и здравите основи, на които я поставил, за да могат идните поколения да градят върху тях. В известни отношения, освен големите му икономически и социологични заслуги и работата му като общ водач на революцията, организирането на бойните групи трябва да се смята за най-голямо негово постижение.
94
Същите условия съществували в XIX век сл.Хр. през време на британското владичество в Индия. Местните жители измирали с милиони от глад, а техните управници ограбвали плодовете на труда им и харчели придобитото с този труд за разкошни зрелища и глупави развлечения. Щем не щем, в този просветен век трябва много да се червим зарад постъпките на нашите деди. Единствената ни утеха е във философията. Трябва да приемаме капиталистическия стадий в социалното развитие като равен на по- ранния маймунски период. Човекът е трябвало да мине през тези стадии в своето издигане от калта и тинята на нисшия органичен живот. Неизбежно е било много кал и тиня да се полепи по него и да му е трудно да се отърси от тях.
95
96
Ейвис Евърхард е смятала, че разказът й ще се чете в нейни дни, и затова е пропуснала да спомене изхода на делото за държавна измяна. В ръкописа се забелязват и много други такива объркващи пропуски. Съдени били петдесет и двама депутати социалисти. Колкото и да е странно, нито един не бил осъден на смърт. Евърхард и единадесет други, между които Тиъдър Донелсън и Матю Кент, били осъдени на доживотен затвор. Останалите четиридесет получили присъди от тридесет до четиридесет и пет години, а Артър Симпсън, за когото в ръкописа се споменава, че бил болен от коремен тиф по време на експлозията, получил само петнадесет години. Има предание, че той умрял от глад в единична килия, като се обяснява, че това сурово отношение се дължало на непреклонната му упоритост и пламенната му и нетактична омраза към всички хора, които служели на деспотизма. Той умрял в Кабаняс в Куба, където били затворени още трима негови другари. Петдесет и двамата депутати социалисти били затворени във военни крепости, пръснати из целите Съединени щати. Така Дю Бойс и Уудз били държани в Порто Рико, а Евърхард и Мериуедър — затворени в Алкатраз, остров в залива на Сан Франциско, който отдавна служел за военен затвор.
97
Ейвис Евърхард би трябвало да живее още много поколения, за да види разкриването на тази тайна. Преди по-малко от сто години и малко повече от шестстотин след смъртта й в тайните архиви на Ватикана била открита изповедта на Первез. Може би е добре да се разкаже нещичко за този незначителен документ, който, общо взето, представлява интерес само за историците.
Первез бял американец от френско потекло, който в 1913 г. сл.Хр. лежел в затвора Тумз в град Ню Йорк и чакал да бъде съден за убийство. От изповедта му научаваме, че не е бил престъпник. Бил буен, поривист,
