избухлив. В безумен пристъп на ревност той убил жена си — много обикновено явление в онези времена. Первез бил обладан от страх пред смъртта, което е разказано нашироко в изповедта му. За да избегне смъртта, бил готов да извърши всичко и полицейските агенти го подготвили, като го убеждавали, че когато бъде изправен пред съда, надали ще може да се отърве от присъда за убийство при утежняващи вината обстоятелства. В онези дни убийство при утежняващи вината обстоятелства се наказвало със смърт. Виновният или виновната били слагани на специално устроен стол на смъртта и под надзора на правоспособни лекари убивани с електрически ток. Това се казвало „електрокуция“ и било много популярно през онзи период. Анестезията като начин за принудително умъртвяване била въведена по-късно.
Този човек, добър по душа, но с много рязко изявени животински инстинкти, докато лежал в затвора и чакал неминуема смърт, бил убеден от агенти на Желязната пета да хвърля бомба в Камарата на представителите. В изповедта си той изрично заявява, че бил осведомен, че бомбата ще бъде слаба и не ще причини загубата на никакъв човешки живот. Това напълно съвпада с факта, че тя е имала слаб заряд и избухването й в драката на Евърхард не било смъртоносно.
Первез бил тайно въведен в една от галериите, затворена уж поради ремонт. Трябвало сам да избере момента за хвърлянето на бомбата и той наивно признава, че увлечен от речта на Евърхард и вълнението, което тя причинила, насмалко щял да забрави за поръчението си.
Той не само бил пуснат от затвора като награда за деянието си, но получил и пожизнена пенсия. Но не й се радвал дълго. В 1914 г. сл.Хр., през септември, заболял от порок на сърцето и умрял само след три дни. Именно по това време той изпратил да повикат католическия свещеник отец Питър Дърбън и му се изповядал. Изповедта се видяла на свещеника толкова важна, че я записал и накарал Первез да подпише клетвена декларация за истинността й. Какво е станало след това, можем само да предполагаме. Документът положително бил достатъчно важен, за да бъде препратен в Рим. Трябва да е бил упражнен натиск от влиятелни лица, та не е добил гласност. Векове наред светът не е имал представа за съществуването му. Едва в миналото столетие Лорбия, блестящият италиански учен, съвсем случайно попаднал на него, когато правел проучвания във Ватикана.
Днес няма никакво съмнение, че за бомбата, избухнала в Камарата на представителите в 1913 г. сл.Хр., е отговорна Желязната пета. Дори ако изповедта на Первез изобщо не беше видяла бял свят, пак не би могло да има никакво съмнение, защото въпросното деяние, което изпратило петдесет и двама депутати в затвора, напълно приличало на безбройни други деяния, извършвани от олигарсите, а преди това — от капиталистите.
Да вземем класическия пример за свирепата и безразсъдна съдебна разправа над невинните така наречени хеймаркетски анархисти от Чикаго в предпоследното десетилетие на XIX век сл.Хр. Отделна категория представляват преднамереното опожаряване и унищожаване на капиталистическо имущество от самите капиталисти — виж втората забележка на стр. 150. За такова унищожаване често били наказвани — „окошарвани“, според тогавашния израз — невинни хора.
По време на работническите безредици през първото десетилетие на XX век сл.Хр. капиталистите прилагали подобна, но още по-кървава тактика спрямо Западната федерация на миньорите. Железопътната гара в Индепендънс била вдигната във въздуха от агентите на капиталистите. Тринадесет души били убити и много повече — ранени. И тогава капиталистите, които държели в свои ръце законодателната и съдебната машина на щата Колорадо, обвинили в това престъпление миньорите и малко останало да ги осъдят. Ромен, едно от оръдията в това деяние, като Первез, лежал в затвора в друг щат, Канзас, и чакал да бъде съден, когато към него се обърнали агентите на капиталистите. Но за разлика от Первез, признанието на Ромен станало общо достояние още докато бил жив.
После, в същия период, имаме случая на Мойър и Хейууд двама силни, безстрашни работнически водачи. Единият бил председател, а другият секретар на Западната федерация на миньорите. Бившият губернатор на щата Айдахо бил тайнствено убит. Социалистите и миньорите по онова време открито обвинили в това престъпление собствениците на мините. Въпреки това, противно на разпорежданията на федералната и щатската конституция и с помощта на таен заговор от страна на губернаторите на Айдахо и Колорадо, Мойър и Хейууд били отвлечени, хвърлени в затвора и обвинени в убийството. Това е случаят, който изтръгнал от Юджин. В. Дебз национален водач на американските социалисти по онова време, следните думи:
98
Тази смешна картинка добре илюстрира безсърдечното държане на господарите. Докато хората умирали от глад, специални камериерки се грижели за луксозни кученца. Маскарадът, предприет от Ейвис Евърхард, бил много сериозен. Той е бил въпрос на живот или смърт за Евърхард, а и за съдбата на движението, затова тази картинка трябва да се приеме като вярна. Тя дава внушителна представа за онези времена.
99
100
Въпреки непрекъснатите и почти невъобразими опасности Ана Ройлстън доживяла до преклонната възраст деветдесет и една година. Както династията Покок се изплъзвала от палачите на бойните групи, така Ана се изплъзвала от палачите на Желязната пета. Животът й бил сякаш закрилян от магия и тя живяла безнаказано сред опасности и тревоги. Самата Ана била изпълнителка на смъртни присъди в бойните групи и известна под името „Червената дева“, станала една от най-одухотворените фигури в революционното движение. Вече старица, на шестдесет и девет години, тя застреляла „Кървавия“ Халклиф сред въоръжената му охрана и избягала невредима. На края спокойно умряла от старост в тайно убежище на революционерите сред планините Озарк.
101
Колкото и да търсехме във всичките материали от онези дни, запазили се до днес, не можахме да намерим никакви указания за споменатия тук Биденбах. Името му не се среща никъде освен в ръкописа на Евърхард.
102
Ако свърне на юг от Глен Елън, любопитният пътник ще се озове на булевард, който съвпада със стария селски път отпреди седем столетия. На четвърт миля от Глен Елън, след като мине втория мост, той ще забележи дол, който минава като белег от рана през хълмистата местност към група горнсти могили. Там, където е долът, бил старият обществен път, който по времето на частната землена собственост минавал през имота на някой си Шове, френски заселник в Калифорния дошъл от родината си в прословутите дни на златната треска. Гористите хълмове са същите, за които споменава Ейвис Евърхард.
Голямото земетресение в 2368 година срути отчасти една от тези могили и я събори в дупката, където се укривали на времето Ейвис и Ърнест Евърхард. След намирането на ръкописа бяха направени разкопки и
