В Сидней, на Касълрей стрийт, канторите му заемаха три етажа. Но той рядко се появяваше в тези кантори. Предпочиташе да е винаги в движение между островите, да надушва възможности за нови предприятия, да проверява и съживява стари, да живее в кипежа на удоволствия и приключения в безброй техни невероятни превъплъщения. Той купи на безценица останките на големия параход „Гавон“, претърпял корабокрушение, и като го извади от дъното, постигна невъзможното и прибра в джоба си четвърт милион. В архипелага Луизиана засади първите каучукови плантации, а на БораБора изкорени тамошния памук и накара безгрижните островитяни да отглеждат какао. Не друг, а той взе безлюдния остров ЛалуКа, засели го с полинезийци от атола ОнтонгЯва и засади четири хиляди акра с кокосови палми. И тъкмо той помири враждуващите племена на Таити и завъртя голямата сделка с богатия на гуано остров Хикиху.
Собствените му кораби набираха работна ръка за него. Те превозваха туземци от Санта Крус на Новите Хебриди, туземци от Новите Хебриди на островите Банкс и човекоядците — ловци на глави от Малаита в плантациите на Ню Джоржия. От Тонга до Гилбъртовите острови и чак до далечния архипелаг Луизиада неговите агенти обикаляха островите, за да наемат работници. Киловете на неговите кораби браздяха океана във всички посоки. Беше собственик на няколко парахода, които се движеха по редовни линии между островите, макар че рядко пътуваше с тях, тъй като предпочиташе по-вълнуващото и по-примитивно плаване с вятър и платна.
Най-малко четиридесетгодишен, той изглеждаше на не повече от тридесет. Но празноскитащите моряци по пристанищата на Южните морета си спомняха пристигането му на островите преди двадесет години, когато над устните му вече бяха наболи копринени жълторуси мустаци. За разлика от други бели в тропиците, той беше там, защото му харесваше. Защитната пигментация на кожата му бе превъзходна. Беше роден за слънце. Само един човек на десет хиляди можеше да има такава устойчивост на слънцето като неговата. Невидимите свръхбързи светлинни вълни не успяваха да проникнат в него. Другите бели бяха проницаеми. Слънцето преминаваше през кожата им, разкъсваше и унищожаваше тъкани и нерви, докато те се поболяваха духом и тялом, забравяха повечето от десетте божи заповеди, оскотяваха, много скоро се пропиваха до смърт или пък оставаха живи, но така подивяваха, че понякога пристигаха военни кораби да ги усмирят и да спрат буйствата им.
Но Дейвид Грийф бе истински син на слънцето и процъфтяваше под лъчите му. С годините само бе станал по-мургав, но през тази мургавина прозираше онзи златист оттенък, с който грее кожата на полинезиеца. Ала сините му очи бяха запазили синевата си, мустаците му все още бяха жълторуси, а чертите на лицето му бяха неизменните черти, просъществували векове наред в английската раса. По кръв бе англичанин, макар ония, които се мислеха за осведомени, да твърдяха, че най-малкото е бил роден в Америка. За разлика от тях, той не бе дошъл чак в Южните морета да търси дом и препитание. Всъщност той бе донесъл със себе си и дома, . и препитанието. Появил се бе на островите Пау-моту. Бе пристигнал с неголяма яхта като неин капитан и собственик, младеж, който търси романтика и приключения по окъпаните в слънце пътища на тропиците. Пристигнал бе с ураган, чиито гигантски вълни го бяха запокитили заедно с яхтата сред горичка от кокосови палми на около триста ярда от прибоя. Шест месеца след това бил спасен от катер, излязъл на лов за бисерни миди. Но слънцето било проникнало в кръвта му. На Таити вместо да се качи на параход за вкъщи той купил една шхуна, натоварил я със стоки за размяна, наел ловци на бисери и закръстосвал из Опасния архипелаг.
Златистият блясък, с който светеше лицето му, изтичаше като разтопено злато от връхчетата на пръстите му. Всичко, до което се докосваше, се превръщаше в злато, но той играеше не заради златото, а заради самата игра. Това беше мъжка игра — грубите обноски и безмилостното вземане-даване между авантюристи, в чиито жили течеше кръв като неговата или кръвта на половината народи на Европа и останалата част от света, — и беше добра игра; но безмерно по-силна бе любовта му към всичко друго, от което е съставен животът на скитника из Южните морета: миризмата на рифовете, безкрайната изящност на живите корали в плитчините на огледалногладките лагуни; зашеметяващо ярките багри на изгревите, разпилени с необуздана щедрост; украсените с горички от палми островчета, разположени сред тюркоазенозелени глъбини; опияняващата свежест на пасатите; надигането и спадането на равномерните, увенчани с гребени, вълни;
движещата се палуба под краката, издутите платна над главата; нагиздените с венци от цветя златокожи мъже и девойки на Полинезия, полудеца и полубогове; а дори и страшните диваци на Маланезия, ловци на глави и човекоядци, полудяволи и истински зверове.
И тъй, преливащ от енергия и изпълнен с проста радост от живота, той, милионерът, галеник на слънцето, се отклони от далечния си път заради играта с Харисън Грифитс за една нищожна сума. Това бе негова прищявка, негово желание, изява на личността му и на слънчевата топлина, която се разливаше в него. Това бе развлечение, шега, проблем, част от играта, в която мъничко рискуваше живота си заради радостта да играе.
IV
Ранното утро завари „Уъндър“ да плава със стегнати платна срещу вятъра покрай брега на Гуадалканар. Движеше се бавно под замиращия полъх на вятъра откъм сушата. На изток тежки, плътни облаци обещаваха подновяване на югоизточните пасати, придружавани от внезапни вихрушки и дъждовни бури. Пред нея по същия курс като „Уъндър“ покрай брега плаваше малък кеч, който те бавно застигаха. Това обаче не беше „УилиУо“, и като свали далекогледа, капитан Уорд, на борда на „Уъндър“, каза, че е „Каури“.
Грийф, току-що изкачил се на палубата, въздъхна със съжаление.
— Ех, защо не е „УилиУо“ — каза той.
— Вие наистина не обичате да ви побеждават — съчувствено отбеляза Денби, неговият суперкарго.
— Така е. — Грийф замълча, после се разсмя, искрено развеселен. — Твърдо съм убеден, че Грифитс е мошеник и че вчера се държа доста подло с мен. „Подпиши се — вика ми, — подпиши се с цялото си име и постави датата!“ А Якобсен, тоя жалък плъх, го подкрепяше. Беше си чиста проба пиратство, сякаш се е върнало времето на главореза
Хейс.
— Ако не бяхте мой работодател, господин Грийф,
бих ви казал откровено какво мисля аз — обади се
капитан Уорд.
— Хайде, изплюйте камъчето — подкани го Грийф.
— Ами, добре… — капитанът се подвоуми и се покашля. — При всичките ви пари, само един глупак би рискувал като вас да се захване с тия двама гадове. Защо го правите?
— Честно казано, не знам, капитане. Предполагам, че просто така ми се иска. А вие можете ли да ми посочите някаква по-добра причина за онова,
което вършите?
— С тая щура глава някой хубав ден ще ви пръснат черепа — промърмори в отговор капитан Уорд V. пристъпи към компасната кутия, за да определи местонахождението на един връх, който току-що бе прерязал облаците над Гуадалканар.
С последен напор вятърът откъм сушата се засили и „Уъндър“, като се хлъзгаше бързо по водата, се изравни с „Каури“ и започна да го задминава. В двете посоки полетяха поздрави, после Дейвид Грийф се провикна:
— Да сте виждали скоро „УилиУо“? Капитанът, босоног и със сомбреро, ловко усука и притегна избелялата синя лавалава около кръста си и изплю тютюнев сок през борда.
— О, да! — отвърна той. — Снощи Грифитс беше хвърлил котва в Саво, товареше прасета и ямс и зареждаше резервоарите с вода. Помислих си, че е потеглил на дълго плаване, но той каза, че не е. Защо? Искате да го видите ли?
— Да, но ако го видите преди мен, не му казвайте, че сме се срещали.
Капитанът кимна и се позамисли, после се придвижи напред по своята палуба, за да се изравни с по- бързия съд.
— Слушайте! — извика той. — Якобсен ми каза че днес следобед щели да се отбият в Габера. Каза! че щели да пренощуват там и да натоварят батати.
— На Соломоновите острови единствено в Габера! има водещи светлини — каза Грийф, когато шхуната
