— Ето ги, Якобсен. Аз ще застана на кормилото-Свали форстаксела и бъди готов за спускане на котвата. Накарай черните да се размърдат.
На кърмата, с ръце върху кормилото, Грифитс поддържаше същия курс, докато двете светлини застанаха една зад друга, после рязко го промени и насочи право към тях. Той чу рева и грохота на прибоя, но реши, че е много далеч — както и би трябвало да бъде в Габера.
Чу изплашения вик на помощника и вече завърташе кормилото с все сили докрай, когато „УилиУо“ се удари. В същия миг гротмачтата рухна върху носа. Следващите пет минути цареше ужас. Всички бяха вкопчили в нещо ръце, докато корпусът се на дигна нагоре и се сгромоляса върху крехките корали и топлите вълни ги заляха. Със стържене и хрущене „УилиУо“ премина над рифа и спря неподвижен в сравнително спокойните води на плиткия канал зад него.
Оборил глава на гърдите, Грифитс седеше на покрива на кабината, обзет от безмълвен гняв и мъка. По едно време вдигна глава и хвърли свиреп поглед към двете бели светлини, едната малко по-високо от другата и точно зад нея.
— Там са си — рече той. — А това не е Габера Какво, по дяволите, е тогава?
Макар че прибоят още ревеше и през плитчината до тях долитаха водни пръски или ги заливаше някоя по-висока вълна, вятърът утихна и се появйха звезди. Откъм брега се чу шум на гребла.
— Какво е станало тук? Земетресение ли? — провикна се Грифитс. — Дъното е съвсем променено! Стотици пъти съм хвърлял котва тук на тринадесет
кластера. Ти ли си, Уилсън?!
До кеча спря спасителна лодка и един мъж се прехвърли през релинга. На слабата светлина Грифитс съзря, насочен в лицето му автоматичен колтд а като вдигна очи, видя Дейвид Грийф.
— Не, никога преди не си хвърлял котва тук — засмя се Грийф. — Габера е точно зад носа и аз ще бъда там веднага щом си получа онази малка сума от хиляда и двеста лири. Няма да си губим времето с разписки. У мен е твойта хартийка и просто ще ти я върна.
— Ти си сторил това! — извика Грифитс и скочи
на крака във внезапен изблик на ярост. — Нагласил си тези водещи светлини! Заради теб се разбихме, и…
— Спокойно! Спокойно! — гласът на Грийф звучеше хладно и заплашително. — А сега ще те помоля за онези хиляда и двеста лири. — Грифитс почувствува, че го обзема огромно безсилие. Завладя го дълбоко отвращение — отвращение към слънчевите земи и съсипващия слънчев пек,
към безплодността на всичките му стремления, към този синеок, златокож свръхчовек, който го срази окончателно.
— Якобсен — отрони той, — моля те, отвори сандъчето и дай на тоя… на тоя кръвопиец… хиляда и двеста лири.
Информация за текста
Jack London
A Son of the Sun, 1911
Източник: http://dubina.dir.bg
Сканиране и обработка: Сергей Дубина, май 2003
Публикация:
Джек Лондон, Разкази и новели
Книгоиздателство „ГЕОРГИ БАКАЛОВ“, ВАРНА, 1987
Анелия Бошнакова, Сидер Флорин, преводачи, 1987
Борис Дамянов, Желяз Янков, Сидер Флорин, Тодор Вълчев, преводачи, 1963
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/2228]
Последна редакция: 2006-12-18 09:13:17
