Сърцата на тримата

никога да не се връщам или нещо друго в този смисъл.

— Горе-долу къде на материка се случи това? — попита Хенри с напрежение, но Франсис, който се подсмиваше на спомена за злополучието си приключение, не забеляза възбудата му.

— Долу, към другия край на лагуната Чирики — отговори той. — Това било родово владение на семейство Солано, както ми казаха; а те са пиперлия семейство, в това можах да се убедя. Но още не съм ти казал всичко. Слушай. Първо тя ме замъкна в гъстака и ме обиди на мустаци; след това ме подгони обратно към лодката с насочен срещу мен револвер, а после поиска да знае защо не съм я целувал. Можеш ли да си представиш такова нещо?

— И ти я целуна? — попита Хенри и ръката му неволно се сви в юмрук.

— Какво друго можеше да направи един нещастен чужденец в чужда страна? При това момиченцето си го биваше…

В следващата част от секундата Франсис блокира пред челюстта си страхотния удар на юмрука на Хенри.

— Аз… аз моля да ме извиниш — измънка Хенри и тежко се отпусна на вехтия моряшки сандък. — Зная, че съм глупак, но да ме вземат дяволите, ако мога да понеса…

— Ето, че пак те прихванаха — с възмущение го прекъсна Франсис. — Побъркан като всички други в тази побъркана страна! Ту превързваш пукнатата ми глава, ту искаш съвсем да откъснеш същата тая глава. Щур като девойката, дето ту ме целуваше, ту ме мушкаше с револвера под лъжичката.

— Прав си, продължавай, аз си го заслужавам — умърлушено призна Хенри, но неволно започна да се горещи и завърши: — Да те вземат… дяволите да те вземат, това е била Леонсия!

— Че какво като е била Леонсия? Или Мерседес? Или Долорес? Нима не може човек да целуне хубаво момиче срещу дулото на револвера, без да се страхува, че първият нехранимайко с мръсни платнени панталони, когото срещне на нищо и никаква купчина пясък, наричана остров, ще му откъсне главата?

— Когато хубавото момиче е годеница на този нехранимайко с мръсни платнени панталони…

— Да не искаш да кажеш… — развълнувано го прекъсна Франсис.

— … за споменатия нехранимайко не е много забавно да му разправят, че неговата избраница е целувала слязъл от шхуната на съмнителен ямайски негър друг нехранимайко, когото никога не е виждала преди — довърши изречението Хенри.

— А тя ме е взела за теб — замислено проточи Франсис, който веднага схвана положението. — Не те упреквам, дето избухна, но трябва да признаеш, че имаш отвратителен характер. Вчера искаше да ми отрежеш ушите, нали?

— Твоят не е по-добър, мойто момче. Как настояваше да ти ги отрежа, когато те повалих по гръб… ха- ха!

Двамата младежи избухнаха в сърдечен дружески смях.

— Това е характерът на стария Морган — забеляза Хенри. — Според всичко, което се говори, той бил избухлив дърт негодник.

— Надали по-избухлив от тия Солановци, чийто зет се каниш да станеш. Че нали почти цялото семейство наизскача на брега и взе да ме соли с пушките си, докато се връщах. А твоята Леонсия вдигна детската си играчка срещу един брадат дъртак, който може да е бил баща й, и му даде да разбере, че ще го надупчи целия, ако не спре да стреля по мене.

— Обзалагам се, че е бил баща й, самият старец Енрико — възкликна Хенри. — А другите мъжаги са били братята й.

— Бива си ги тия гущери! — възкликна Франсис. — Слушай, не смяташ ли, че животът ти може да стане малко нещо скучен, когато влезеш в такова миролюбиво, кротко семейство! — Той млъкна за момент, поразен от нова мисъл. — Между другото, Хенри, понеже те всички са мислили, че това си ти, а не аз, за кой дявол са искали да те убият, теб? Да не би със свадливия си моргановски характер да си разгневил близките на бъдещата си съпруга?

Хенри го изгледа за миг, сякаш се колебаеше дали да му каже, или не, но после отговори:

— Нямам нищо против да ти разправя. То е една каша и като че ли виновна си беше моята избухливост. Скарах се с чичо й. Той беше най-малкият брат на баща й…

— Беше? — прекъсна го Франсис, като натърти многозначително на миналото време.

— Казах ти: беше! — кимна Хенри. — Вече не е. Казваше се Алфаро Солано и също беше доста избухлив. Те претендират, че са потомци на испанските конкистадори и се надуват повече от пуяци. Беше натрупал пари от търговия с дървен материал и тъкмо беше разработил голяма плантация за агава3 по-надолу по крайбрежието. После ние се скарахме. Това стана в тамошното градче Сан Антонио. Може да е било недоразумение, макар все още да смятам, че той не беше прав. Все се заяждаше с мене: не искаше да се оженя за Леонсия, разбираш ли? Да, голяма разправия беше. Всичко започна в една пулкерия4; Алфаро седеше там на чаша мескал5 и беше си пийнал повече, отколкото трябва. Оскърби ме здравата. Стана нужда да ни разтървават и да ни вземат револверите; на раздяла и двамата се заклехме, че единият ще види сметката на другия. Бедата беше там, че имаше двайсетина свидетели, които чуха кавгата и заканите. Не се минаха и два часа и самият комисар с двама жандарми ме завари, както се бях навел над трупа на Алфаро в една затънтена уличка. Някой му беше забил нож в гърба и аз се бях спънал в него на път към брега. Да им обяснявам? Не можеше и дума да става. Нали се бяхме скарали и заканили да си отмъстим, а сега, по-малко от два часа след тая работа, бяха ме хванали над неизстиналия му труп. Оттогава не съм се връщал в Сан Антонио, а в онзи ден офейках, без да губя много време. Алфаро беше много популярен, един от ония сърцати хора, дето стават любимци на тълпата, нали знаеш? С тях не можеше и дума да става за някакъв съд. Искаха да ми светят маслото на самото място и аз веднага си плюх на петите, pronto6.

После, в Бокас дел Торо, един пратеник на Леонсия ми върна годежния пръстен. Това е то! Цялата тая работа ме отврати и понеже не смеех да се върна, тъй като всички Солановци и другите жители горят от желание да ми отнемат живота, дойдох тука да поживея малко като отшелник и да потърся съкровището на Морган… Но все още се чудя кой ли е забил ножа на Алфаро. Ако някога го открия, ще се оправдая пред Леонсия и другите Солановци я няма никакво съмнение, че тогава ще има сватба. Но станалото — станало и нямам нищо против да призная, че Алфаро беше добър мъж, макар и да избухваше за нищо и никакво.

— Картината е ясна — промърмори Франсис. — Нищо чудно, че баща й и братята й искаха да ме надупчат… Знаеш ли, колкото повече те гледам, толкова повече се уверявам, че си приличаме като две капки вода, ако не смятаме моите мустаци…

— И ей това нещо… — Хенри запретна ръкава си и на лявата му ръка се показа дълъг тънък бял белег. — Останал ми е от момчешките години. Паднах от една вятърна мелница през стъкления покрив на оранжерията под нея.

— Слушай сега какво ще ти кажа — заговори Франсис и лицето му се оживи от хрумналото му разрешение на въпроса. — Някой трябва да те оправи в тая каша и този някой се казва Франсис, съдружник във фирмата „Морган & Морган“. Ти остани тука или иди да продължиш издирванията на остров Бик, а пък аз ще се върна и ще обясня всичко на Леонсия и на близките й…

— Ако не те застрелят, преди още да си им обяснил, че ти не си аз — с горчивина подхвърли Хенри. — Там е бедата с тия Солановци. Първо стрелят, после приказват. Не се вслушват в никакви доводи, докато не пречукат противника си.

— Въпреки това ще си опитам късмета, приятелю — настоя Франсис, който се беше запалил от своя план да уреди обърканото положение между Хенри и девойката.

Но чувството, с което си помисли за нея, го озадачи. Жегна го нещо повече от съжаление, че това хубаво създание принадлежи по право на човека, който толкова много приличаше на него, и отново си я представи, както я беше видял на брега, когато, обладана от противоречиви чувства, девойката ту беше горяла от обич и копнеж по него, ту бе го изгаряла с презрение и ненавист. Той неволно въздъхна.

— Тази въздишка пък за какво беше? — подигравателно попита Хенри.

— Леонсия е извънредно хубава девойка — отговори с прозрачна откровеност Франсис. — Въпреки всичко тя е твоя и аз ще се погрижа да я получиш. Къде е пръстенът, дето ти го е върнала? Ако не го сложа на пръста й от твое име и не се върна след една седмица с радостни новини, можеш да ми отрежеш не само